Решение № 4709 от 11.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4709 гр. София, 11.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110117165 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл.

415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 07.08.2023 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против ответниците М. С. С. и В. Й. С. за по 1/2 част от следните суми: сумата от 4470,99 лв. главница за топлинна енергия за периода м.05.2020 г.-м.04.2022 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.

София, ж.к. „**“, бл. 73, вх. Е , ет. 7, ап. 140, аб. № **, сумата от 48,05 лв., главница за дялово разпределение за периода м.06.2020 г.-м.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главниците от 07.08.2023 г. до окончателното плащане, сумата от 646,94 лв., мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия, за периода 15.09.2021 г.-25.07.2023 г., сумата от 10,38 лв., мораторна лихва върху главниците за дялово разпределение, за периода 15.08.2020 г.-25.07.2023 г., сумата от 75 лв., разноски, сторени в производството по делото. В тази връзка било образувано ч.гр.д. № 44378/2023 г. по описа на СРС, 161-ви с-в, като по същото била издадена исканата заповед за изпълнение. Преписи от заповедта били връчени на ответниците по реда на чл. 47 ГПК, поради което на ищеца било указано да предяви искове относно вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова молба. Ищецът сочи, че ответниците като съсобственици били клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имали силата на договор.

Според клаузите на тези общи условия купувачите на топлинна енергия били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на 1 периода, за който се отнасят. Ответниците използвали доставената топлинна енергия през исковия период, но и до момента не погасили задълженията си. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на сградата, в която се намирал и процесният имот, били сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение с „Далсия“ ООД. Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с която да бъде признато за установено, че ответниците му дължат по 1/2 част от процесните суми – главници и лихви, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 07.08.2023 г. до окончателното им изплащане. Претендира разноски.

Ответницата М. С. С., чрез особения представител по чл. 47 ГПК адв. К. Г. М., не е подала отговор на исковата молба.

Ответникът В. Й. С. оспорва исковете. Прави възражение за погасяване по давност на част от претенциите.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Далсия“ ООД не изразява становище по основателността на исковете.

В съдебно заседание ответниците заявяват, че не оспорват, че в исковия период в имота е доставена топлинна енергия в заявените в исковата молба размери, но правят единствено възражение за погасяване по давност на претенциите.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете против Н. Ш. и М. Д.

Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.

Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от 17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този имот при общите условия на топлопреносното предприятие.

Диспозитивното начало в процеса (чл. 6 ГПК) предполага разглеждането на иска само на предявените от ищеца основания. Доколкото ищецът твърде, че притежава вземания по договорно правоотношение по чл. 150, ал. 1 ЗЕ, възникнало поради въвеждането на топлоснабдяване в сграда етажна собственост, в която ответниците са съсобственици, при приложимите общи условия на ищеца, то съдът е длъжен да обсъдил дали това 2 облигационно правоотношение е възникнало от твърдените от ищеца факти – право на собственост (което в случая е преюдициално правоотношение) – не и поради титулярство на вещно право на ползване, наследяване или поради друг юридически факт.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия, видно от нот.акт за дарение на недвижим имот № 3/21.07.1997 г., нот. Елена Баламезова, и от препис извлечение от акт за смърт на дарителката С. М., е било първоначално, към началото на исковия период, с дарената П. Я. Д.-С.а. Тя е починала в рамките на исковия период на 27.11.2021 г., като е оставила за наследници по закон преживял съпруг и дъщеря – ответниците по настоящото дело.

За периода м.05.2020 г.-м.27.11.2021 г. ответниците не са собственици на процесния имот и съответно не носят отговорност за така предявени – при такива правопораждащи факти – процесни задължения. Дори да се приеме, както впрочем приема астоящия съдебен състав, че двамата наследника са приели наследството по силата на чл. 48 ЗН те се считат за собственици на наследствените имоти с обратно действие – от датата на откриване на наследството – т.е. от 27.11.2021 г. занапред. Докато е била жива наследодателката им, те не са били в нито един момент собственици на имота. Ищецът може сам на себе си да се сърди, че не се е позовал на наследственото правоприемство (като правопораждащо преюдициално правоотношение) в заявлението по чл. 410 ГПК или в исковата молба и не е претендирал вземания от двамата ответници в качеството им наследници на майка им за периода до 27.11.2022 г.

Колкото за периода 27.11.2021 г.-м.04.2022 г., в този период съдът приема, че ответниците са били съсобственици при равни квоти на имота, доколкото с оглед становището им в съдебно заседание от 09.03.2026 г. те не оспорват размера на вземанията, нито приемането на наследство, а само правят възражение за давност.

Възражението за давност е неоснователно – периодът 27.11.2021 г.-м.04.2022 г. е помалко от три години от заявлението по чл. 410 ГПК от 07.08.2023 г.

По размера на процесните задължения

Не се спори, че сградата в този период е топлоснабдена, а това е установено и от събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице по СТЕ. Установено е от събраните писмени доказателства и че в сградата е въведено и дялово разпределение, за което е взето решение от етажните собственици. Ето защо съдът приема, че в сградата валидно се отчита топлоподаването и се извършва дяловото разпределение.

По реда на чл. 162 ГПК и съобразно представените от третото лице помагач на л. 102 от делото и от ищеца на л. 30 от делото справки и отчети съдът намира, че задължението за главница за топлинна енергия и за мораторна лихва върху това главно задължение е 0,60 от задълженията за целия период м.05.2021 г.-м.04.2022 г. (съотношението на общото потребление за сградата за м.10.2021-м.04.2022 г. спрямо общото потребление целия период м.05.2021 г.-м04.2022 г. е около 0,62). Сумите са съответно 0,6х2450,37=1470,22 лв. главница и 0,6х242,28 лв.=145,37 лв. мораторна лихва.

3

Исковете за главница за топлинна енергия следва да се уважат за по 1/2 част от сумата от 751,71 евро, главница за топлинна енергия за периода 27.11.2021 г.-м.04.2022 г., ведно със законната лихва от 07.08.2023 г. до окончателното изплащане, като се отхвърли за разликата над 751,71 евро до пълните предявени размери от 2285,98 евро и за периода м.05.2020 г.27.11.2021 г.

Исковете за мораторна лихва върху главница за топлинна енергия следва да се уважат за по 1/2 част от сумата от 74,32 евро, за периода 27.11.2021 г.-м.04.2022 г., като се отхвърли за разликата над 74,32 евро до пълните предявени размери от 330,78 евро.

По исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД

Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца от 2014 г. и чл. 22 от общите условия от 2008 г. разноски за изготвяне на изравнителна сметка и отчет на уреди за топлинно разпределение са именно разноски, попадащи в предметния обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2 ЗС). Нормата е диспозитивна, като не съществува пречка за дерогирането й както с нарочно писмено съглашение между ищеца и ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени от надлежния държавен орган.

Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите условия от 2016 г. и 2014 г.

Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава уговорка не е включена в общите условия, поради което за основателността на главния иск за дялово разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на третото лице-помагач визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно задължение за предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да определя по съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то отново според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането на главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец продавач, според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на задължения за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл. 186, ал. 2 ЗЗД е дерогируем по обща воля на страните по договора за продажба, но когато едната страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на страните и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.

Главната претенция за сумата за дялово разпределение е несъществуваща, а с него и акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма.

4

По разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски имат всички главни страни, но само ищецът е сторил разноски.

Ищецът е сторил в исковото дело разноски от 103,53 лв. за държавна такса, 350 лв. депозит за особен представител за ответницата М. С., а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г., съдът определя юрисконсултско възнаграждение от 200 лв. Разноските за особен представител са за защита само спрямо ответницата, останалите са за защита против двамата ответници, така за защита против ответницата разноските са 501,77 лв., а за защита против ответника – 151,77 лв.