Решение № 7 от 12.02.2024, Районен съд - Котел

РЕШЕНИЕ

№7 гр. Котел, 12.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КОТЕЛ в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария В. Грунова при участието на секретаря Йордан Ив. Кръстев като разгледа докладваното от Мария В. Грунова Гражданско дело № 20232210100704 по описа за 2023 година

Главният иск е с правна квалификация чл.49, ал.1 от Семейния кодекс за прекратяване на сключения на 29.09.1985 г. в Кметство село Ябланово граждански брак между ищцата Х. Х. М. и ответника И. М. М. като дълбоко и непоправимо разстроен, без произнасяне по въпроса за вината. Родените от брака деца са пълнолетни. Твърди, че от месец януари 2013 г. живеят в състояние на фактическа раздяла, без да поддържат съпружески отношения.

За този период съпрузите се отчуждили и всеки заживял живот, непълно независим от другия. Счита, че е невъзможно отношенията им да се нормализират, поради което моли брака да бъде прекратен с развод.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът не е подал отговор срещу исковата молба.

В съдебно заседание ищцата се явява лично и се представлява от адв.

В. М. от АК Сливен, като поддържат иска и молят съда да го уважи.

Ответникът редовно призован, не се явява и не изпраща представител.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност намира за установено следното :

На 29.09.1985 г. ищцата и ответникът сключи граждански брак в село Ябланово, община Котел. Бракът бил първи по ред за ищеца и за ответникът.

Проявили се несходства в характерите по между им и не могли да преодолеят неразбирателствата помежду си. От януари месец 2013г. заживели разделено в различни къщи и населени места, като от тогава са във фактическа раздяла с ответника, като са преустановили всякакви контакти и оттогава не поддържат каквито и да било отношения.

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена след съвкупната преценка и анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Съдът се доверява и възприема като достоверни показанията 1 на свидетелите Н.В. и А.П.. Липсват доказателства, които да ги опровергават.

Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Предявеният иск за прекратяване на брака поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство с правно основание чл.49, ал.3 вр. ал.1 от СК е основателен и доказан и следва да се уважи. Ищцата доказа с ангажираните от нея доказателства всички твърденията, наведени с исковата молба, докато ответникът не представи доказателства за противното. Установи се, че брачната връзка е доведена до състояние на дълбоко и непоправимо разстройство и не съществува възможност да бъде заздравена. Израз на разстройство на брака е фактическа раздяла, през дългия период от време както ищцата, така и ответникът са заживели свой собствен живот, напълно независим от другия съпруг. Нито ищцата, нито ответникът са направили искане съдът да се произнесе за вината по реда на чл.49, ал.3 от ГПК, поради което съдът е ограничен в преценката си само до въпроса дали бракът е дълбоко и непоправимо разстроен, без да издирва причините за разстройството на брачните отношения и вината за това. Брачната връзка съществува само формално, поради което не е полезна нито за съпрузите, нито за обществото. Съдът приема, че бракът се явява изчерпан от съдържание, между страните е изчезнало взаимното доверие, уважение, като вместо това са се установили отношения на пълна отчужденост. Родените от брака деца, са пълнолетни – и по този въпрос съдът не дължи произнасяне.

Съпрузите имат общо семейно жилище, през време на брака и според разпоредбата на чл. 322, ал. 2, изр. второ ГПК с иска за развод задължително се предявяват и разглеждат исковете за ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Предоставянето за ползване на семейното жилище е последица от развода между страните - елемент от имуществените последици на прекратяването на брака. Съгласно разпоредбата на § 1 ДРСК семейно жилище по смисъла на СК е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца, т. е. принадлежността на правото на собственост е ирелевантно обстоятелството. По правната си същност производството по претенцията за предоставяне ползването на семейното жилище не е исково, а спорна съдебна администрация - форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено нещо и може да бъде изменяно при промяна на обстоятелствата. Съгласно разпоредбата на чл. 322, ал. 2СК искането за ползване на семейното жилище се съединява с брачния иск, поради което то следва да бъде въведено от ищеца с исковата молба, а от ответника може да бъде предявено с отговора на исковата молба или с насрещен иск /какъвто липсва от ответника в настоящия случай/. След въвеждането му като предмет на делото от една от страните, становището на насрещната страна относно начина на разпределянето му или на кого от съпрузите да бъде предоставено ползването, съставлява правен довод, който може да бъде заявен включително и до приключване на устните състезания по делото. При решаването на въпроса за ползването на семейното жилище следва да се приложат разпоредбите на § 1 от ДР, вр. чл. 56, ал. 1 СК, както и указанията, дадени с ППВС № 12/1971 г., които не са загубили действието си. Понеже в 2 действащия СК липсват конкретни разпоредби относно предоставяне ползването на семейното жилище, то следва да се приложи общото правило на чл. 56, ал. 1 СК, съгласно което при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Задължително за съда, когато определя кой от двамата бивши съпрузи след прекратяването на брака следва да ползва семейното жилище, заедно с жилищните нужди, е да преценява и здравословното състояние, вината и ако има ненавършили пълнолетие деца - техните нужди тогава,.

В Р. № 554/15.07.2010 г., ГД № 1774/2009 г., IV г. о., на ВКС, е прието, че когато семейното жилище е общо, първо се преценява възможността то да се ползва поотделно от двамата съпрузи. Когато това е невъзможно, ползването се предоставя на единия от тях (по искане на единия съпруг, а когато от брака има ненавършили пълнолетие деца - служебно). Когато семейното жилище е на единия от съпрузите, ползването (на цялото жилище или на част от него) може да бъде предоставено на другия само докато упражнява родителските права върху родените от брака деца. Когато семейното жилище е на близки на единия от съпрузите, ползването (на цялото жилище или на част от него) може да бъде предоставено на упражняващия родителските права друг съпруг само за срок до една година. За да се произнесе по мерките относно ползването на семейното жилище, съдът установява кой е негов собственик (или притежава вещното право на ползване) и от кои помещения се състои то. Семейно жилище са тези помещения, които се ползват от съпрузите и ненавършилите пълнолетие деца.

Не са част от семейното жилище помещенията, които се ползват самостоятелно от пълнолетни низходящи на съпрузите, както и помещенията, които се ползват самостоятелно от близки на съпрузите, освен когато семейното жилище е общо. В последния случай самостоятелно ползваните помещения от близък на единия от съпрузите са част от семейното жилище.

Като се произнася по мерките относно ползването на семейното жилище съдът не разглежда и не се произнася по оспорвания на правото на собственост. Съдът преценява и възможността за обособяване на самостоятелни реални части от семейното жилище (без общо ползване на помещения). Ако това е възможно, ползването на семейното жилище се разпределя, независимо от това какви са отношенията между съпрузите търпими или нетърпими. Когато в семейното жилище могат да бъдат обособени отделни помещения за самостоятелно ползване от единия съпруг (заедно с децата, върху които той упражнява родителски права) и от другия съпруг (заедно с децата, върху които той упражнява родителски права), а други помещения трябва да останат за общо ползване, разпределението може да бъде осъществено само ако отношенията между съпрузите са търпими. В този случай в разпределението съдът изрично посочва кои помещения от кой съпруг (заедно с децата, върху които той упражнява родителски права) се ползват самостоятелно и кои помещения остават за общо ползване. Съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена с редица съдебни решения, като разрешението му е напълно в синхрон с тълкуването, дадено в ППВС № 12/87 г. – семейното жилище може да се ползва от двамата съпрузи поотделно в 3 случай, че жилищните и сервизни помещения могат да се обособят в отделни жилища, без преустройства, изменения или промяна в предназначението им, независимо от това дали отношенията им са търпими или не, а ако няма достатъчно сервизни помещения за двамата, се разпределят жилищните помещения при общо ползване на сервизните, но само ако отношенията между бившите съпрузи са търпими. В Р. № 247/2009 г., по ГД № 239/2009 г. на ВКС, е прието, че отношенията между бившите съпрузи са търпими, когато са основани на взаимна толерантност, изключваща физически или психически тормоз, установена е поносимост, умереност и е възможен диалог, когато липсва физическа и словесна агресия, а поведението е насочено към избягване на конфликти, прояви на такт и разрешаване на проблемите чрез взаимни отстъпки.

В процесния случай искането за предоставяне на семейното жилище описано в НА №3, том II, дело №195/2002г./ лист 4/ е направено от страна на ищцата. Към момента от брака няма ненавършили пълнолетие деца, а отношенията между съпрузите не биха могли да бъдат квалифицирани като търпими, тъй като фактическата раздяла между тях е от дълги години. Налага се извода, че съдът не може да постанови съвместно ползване от двамата, като определи на всеки от тях кои помещения ще ползва сам и кои са за общо ползване, макар и ищцата да твърди, че има жилищна нужда, а от страна на ответника да липсва становище по въпроса. Семейното жилище се ползва само от ищцата, като ответникът трайно пребивава и работи във Федерална Република Германия /от близо 11 години/. Това от своя страна обуславя извода, че семейното жилище следва да бъде предоставено за ползване от ищцата.

Всичко като движими вещи, обичайни дарове и пр. ще бъде поделено извънсъдебно. Заявено е желание от ищцата да възстанови предбрачното си фамилно име, а именно Муртазова.

Съгласно разпоредбата на чл. 326 ГПК в решението, с което се допуска разводът, съдът разрешава и въпроса за фамилното име, което съпрузите ще могат да носят в бъдеще. Или, законодателят е допуснал и служебно произнасяне по този въпрос. При сключването на гражданския брак по безспорен начин се установява, че жената е приела фамилното име на мъжа и е поискала след развода да носи предбрачното си фамилно име. В тази връзка, следва да се отбележи, че единствено от титуляра на това субективно, лично и неотчуждимо право зависи дали ще се възползва или не от тази законова възможност. Предвид, че при сключване на брака жената е била тази, която е приела фамилното име на другия съпруг, то единствено тя притежава материалноправната легитимация да заявява претенция по чл. 53 СК, доколкото законодателят е предоставил тази възможност единствено на лицето, което е променило фамилното си име при сключване на гражданския брак да избере дали да продължи да носи брачното си фамилно име или да възстанови предбрачното си такова, като съгласието или несъгласието на другия съпруг в случая се явява ирелевантно. Ето защо, следва да бъде постановено, след прекратяване на брака жената да възстанови предбрачното си фамилно име, а именно Муртазова.

В хода на производството не се направиха искания за присъждане на 4 разноски. Поради което, съдът не дължи произнасяне в тази насока.

На основание чл.78, ал.6 от ГПК и съобразно характера на производството, съдът определя окончателна държавна такса в размер на 50 лева, от които платени от ищцата при предявяване на исковата молба са 25 лева, съгласно чл. 329, ал. 1, изр. 2 ГПК когато няма вина, направените разноски остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили, с оглед което ответникът следва да бъде осъден също да заплати 25 лева.