Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт № 1156 от 30.10.2026, Районен съд - Кюстендил

Съд
Районен съд - Кюстендил
Дело
2518/2026
Подписан
30.10.2026

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 7, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 3, б. "ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 38 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 103, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 1156 гр. Кюстендил, 30.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Калин К. Василев при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от Калин К. Василев Гражданско дело № 20261520102518 по описа за 2026 година

Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Производството е образувано по искова молба с вх. № 8659/10.06.2026 г., депозирана от Р. И. С., ЕГН: **********, адрес: **********, чрез адв. П. Т.

Т. със съдебен адрес: ********, против „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул.

„Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2, представлявано от изп. директор Ц. К..

В исковата молба се твърди, че на ******* г. между Р. И. С. и „Аксес Файнанс“ АД бил сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № ******.

Страните се договорили на кредитополучателя - физическо лице, да бъде предоставена възможността за револвиращ кредит в размер на 700 лева под формата на кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта – бяла карта. Кредитът бил предоставен при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) 43,20 % върху усвоения размер на кредита и Годишен процент на разходите (ГПР) – 45,90 %. Във връзка със сключения договор за кредит между ищеца и „Изи пеймънт сървисиз“ ООД бил сключен Рамков договор за издаване и предоставяне на платежна карта Бяла карта.

В чл. 15 от процесния договор било уговорено, че ако кредитополучателят не плати текущото си задължение на падежа, съгласно условията на договора, в 3-дневен срок от настъпване на падежа следва да предостави на кредитодателя обезпечение, представляващо поръчителство като поръчителят следва да отговаря на множество условия, посочени от т. 1 до т. 5. Съгласно чл. 20 от договора, в случай че кредитополучателят не 1 предостави обезпечение, дължи неустойка в размер на 15 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в общото задължение.

В чл. 21, ал. 4 от договора било предвидено, че при забава за плащане на текущото задължение или на сума по чл. 12, ал. 1 кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за събиране на задълженията в размер на 2, 50 лв. дневно за всеки ден забава до заплащане на съответното задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1. В случай че кредитополучателят не предостави допълнителното обезпечение по чл. 15 от договора, но заплати 15 % от кредитния лимит, същият не дължи разходите за събиране на задължения, но дължи неустойката по чл. 20 в размер на 10 %.

Твърди се, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, т. 10 от ЗПК, тъй като не е отразен годишният процент на разходите (ГПР). От посочването на ГПР от 45,90 % не ставало ясно как е формиран същият, дали включва предвидените в чл. 20 и чл. 21, ал. 1 неустойки, както и предвидените в чл. 21, ал. 4 такси и разноски по събиране на вземания. Това водело до невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти на ГПР и дали те съответстват на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

Излагат се доводи в защита на тезата, че клаузата на договора, уреждаща договорната лихва е недействителна поради противоречието й с добрите нрави, което води до нищожност на договора. Уговореният размер на ГЛП – 43,20 %, надвишавал трикратно размера на законната лихва за забава, което правело клаузата за договорна лихва нищожна. Доколкото тази клауза била част от същественото съдържание на договора, недействителността й водела до нищожност на целия договор. Цитирана е съдебна практика в подкрепа на горното.

Твърди се, че договорът е нищожен и на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл.

11, т. 11 от ЗПК, тъй като в него не са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихви проценти за целите на погасяването.

Предвид гореизложеното се иска съдът да признае за установено в отношенията между страните Р. И. С., ЕГН: **********, адрес: ********** и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2, че сключеният между тях Договор за кредит „Бяла карта“ № ****** от ******* г. е нищожен.

Претендират се и разноските по делото, включително адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от „Аксес Файнанс“ АД. Твърди се, че предявеният иск е недопустим поради липса на пасивна процесуална легитимация за ответника, тъй като с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 към него от 25.04.2023 г. ответното дружество е прехвърлило на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД изцяло вземанията си по процесния 2

Договор за кредит „Бяла карта“ № ****** от ******* г. С оглед на това ищецът нямал правен интерес от водене на настоящия установителен иск срещу цедента, който вече не е кредитор. Иска се делото да бъде прекратено поради изначална недопустимост на иска.

Сочи се, че производството е недопустимо и поради злоупотреба с права по смисъла на чл. 3 от ГПК, защото процесуалният представител на ищеца системно предявява десетки еднотипни дела, по които претендирал адвокатски възнаграждения на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, тоест с иницииране на настоящото производство не се защитавал легитимен интерес на ищеца, а се целяло недобросъвестно обогатяване на процесуалния представител. Развити са подробни съображения за недължимост на адвокатско възнаграждение по делото, включително и поради липса на предпоставките на закона за предоставяне на безплатна правна помощ.

Изразено е становище за недопустимост и тъй като искът бил предявен почти шест години след сключване на договора.

На следващо място, исковата молба била нередовна, тъй като не ставало ясно дали са предявени три иска на база три самостоятелни и взаимоизключващи се основания за нищожност, в която насока била обстоятелствената част на исковата молба, а бил формулиран един общ петитум. Не ставало ясно в каква поредност следва да бъдат разгледани от съда наведените от ищеца пороци на договора.

Не се оспорва, че са сключени посочените в исковата молба договори.

Сочи се, че кредитополучателите по договор за „Бяла карта“ сами решават как да усвоя суми от договорния лимит и дължат договорна лихва единствено върху усвоените суми.

Предявените искове се оспорват изцяло като неоснователни. ГПР бил договорен съгласно разпоредбите на ЗПК. Неустойката по чл. 20 се начислявала само в хипотезата на неизпълнени на задължението по чл. 15 от договора и не представлявала предварително известен разход, поради което не следвало да се включва в размера на ГПР. При изчисляване на ГПР не се включвали и разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, какъвто бил характерът на уговорените неустойки и такси за забава. Начисляването на неустойки и такси зависело изцяло от поведението на кредитополучателя. Техните размери били подробно описани в Стандартния европейски формуляр (СЕФ), който потребителят получил преди сключване на договора, т. е. кредитополучателят разполагал с цялата необходима информация, за да прецени дали да поеме задълженията по договора. Уговореното обезпечение отговаряло на законовите изисквания и не били поставени прекомерни условия за поръчителя. Сочи се практика в подкрепа на твърдението, че е достатъчно ГПР да бъде посочен с цифри в договора за кредит без да е задължително да съдържа „ясно разписана методика“ за формирането му. В процесния договор ГПР бил предвиден в границите по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Възнаградителната лихва била уговорена при съблюдаване свободата на договаряне без противоречие с добрите нрави и размерът й не бил прекомерен. Сочи се, че дори тази договорна клауза да се приеме за недействителна съдът би могъл да се произнесе по 3 законосъобразния размер на лихвата, т.е. това да не влече нищожност на целия договор.

Изцяло неоснователни били твърденията за липса на погасителен план.

Сочи се, че следва да се съобрази характера на процесния договор, а именно договор за револвиращ кредит, предоставян под формата на разрешен кредитен лимит, поради което обективно е невъзможно да се изготви предварителен погасителен план.

Иска се предявения иск да бъде оставен без разглеждане като недопустим, евентуално да бъде отхвърлен. Претендират се направените разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Оспорва се претенцията на ищеца за разноски с мотиви, че същият не е материално затруднено лице и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв не следва да намери приложение. В условията на евентуалност се иска съдът да определи възнаграждението на процесуалния представител на ищеца под предвидения в Наредба №1/2004 г. размер на адвокатските възнаграждения. Изложени са подробни съображения относно разпределението на отговорността за разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Между страните съществува облигационно правоотношение въз основа на сключен на ******* г. Договор за кредит „Бяла карта“ /л. 6-12/. Съгласно чл. 2 от същия страните се договорили на кредитополучателя - физическо лице, да бъде предоставена възможността за револвиращ кредит в размер на 700 лева под формата на кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта – бяла карта. В разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора за кредит е посочено, че за първите шестдесет дни ГПР е 0 %, а след това е 45,9 %. По силата на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 за усвояването на разрешения кредитен лимит ответното дружество издава на кредитополучателя платежна карта.

Съобразно чл. 3 общото задължение на кредитополучателя към всеки един момент от действието на договора включва цялата усвоена и непогасена главница, начислената върху нея и непогасена договорна лихва, неустойки за неизпълнение на договорни задължения, лихва за събиране на просрочени задължения, в случай че такива са начислени. С чл. 15, ал. 1 от договора за кредит е предвидено задължение за кредитополучателя ако не заплати текущото си задължение на падежа, да предостави поръчител, който да отговаря на посочени условия. В чл. 20 е посочено, че при несвоевременно изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е дължима неустойка в размер на 10 % от усвоения и непогасен размер на кредитния лимит, която се начислява на шесто число всеки месец до момента на предоставянето на исканото обезпечение.

Видно от приложеното по делото копие от рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016 г. / л.40-44/ „Аксес Файнанс“ ООД е прехвърлило на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД вземанията си срещу ищцата, произтичащи процесния договор за кредит.

4

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

По допустимостта:

Действително от представените с отговора на исковата молба писмени доказателства се установява, че по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016 г. / л. 40 -44/ „Аксес Файнанс“ ООД е прехвърлило на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД вземанията си срещу ищцата, произтичащи процесния договор за кредит.

Както е видно от разпоредбата на чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, предмет на договора за цесия е вземането на цедента към длъжника, като от момента на прехвърлянето цесионерът придобива въпросното притезание и придобива качеството на частен правоприемник. Цесионерът не придобива качеството страна в договорното правоотношение, нито е носител на задълженията по същото, независимо че придобива вземането с всичките му предимства и недостатъци, поради което и длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента. Едно от правните средства за защита, с които длъжникът разполага, е възражението за недействителност на договора, което е допустимо да релевира срещу цедента – арг. от чл. 103, ал. 3 от ЗЗД /в този смисъл Решение № 114 от 10.10.2019 г. по т. д. № 2704/2018 г. на ВКС, II т.о., Решение № 127 от 30.07.2018 г. по т. д. № 1103/2017 г. на ВКС, II т.о./. В това отношение, цедентът се явява пасивно процесуално легитимиран да отговаря по предявения от ищеца установителен иск за прогласяване на нищожността на договорната връзка.