Решение № 390 от 25.06.2026, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 390 гр. Силистра, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М. Н. Петрова при участието на секретаря Т. В. Д. като разгледа докладваното от М. Н. Петрова Гражданско дело №

20263420100237 по описа за 2026 година

Ищецът К. П. К. твърди, че на 14.06.2023 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит № 210822, по силата на който му бил предоставен такъв в размер на 1500 лв., като в чл. 10 от договора страните се споразумели за начисляването в тежест на кредитополучателя на неустойка за неосигуряване на обезпечение. Към настоящия момент той заплатил по договора сума в размер на 1829 лв.

Ищецът изтъква доводи, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК поради обстоятелството, че уговорената неустойка представлявала скрито оскъпяване на кредита, което обаче не било посочено като лихва; също така неустойката не била включена при определяне на ГПР, който поради тази причина бил неточно отразен в договора, още повече че при съобразяването на това вземане действителният му размер превишавал максималната допустима стойност по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че ГПР бил посочен бланкетно, поради което не ставало ясно какви са компонетите взети предвид при неговото изчисляване.

Счита също така, че самата клауза за начисляване на неустойка за неосигуряване на обезпечение е нищожна поради нейната неравноправност, тъй като чрез нея рискът от неизпълнение задължението на кредитора да провери кредитоспособността на потребителя се прехвърлял върху самия потребител. Счита, че неустойката не изпълнява присъщата обезщетителна функция, доколкото вредите за кредитора биха настъпили от неплатежоспособността на длъжника, а не от необезпечеността на кредита. Счита, че същата е способ за неоснователно обогатяване на кредитора, още повече че условията за осигуряване на поръчител били неизпълними.

1

Поради изложените причини ищецът моли съда да прогласи нищожността на договора за кредит, като осъди ответника да му заплати сумата от 168,22 евро, представляваща недължимо платена сума, надхвърляща главницата по договора, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 23.02.2025 г. до окончателното плащане. В условията на евентуалност моли съда да обяви нищожността на клаузата за начисляване на неустойка за неосигуряване на обезпечение, като в този случай осъди ответника да му заплати сумата от 112,53 евро, представляваща недължимо платена по договора сума под формата на така посочената неустойка, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 23.02.2025 г. до окончателното плащане. Претендира и направените по делото разноски.

В предоставения му от закона срок ответникът „М.“ АД признава исковете и заявява, че доброволно е заплатил на ищеца претендираната чрез осъдителния иск сума. Изтъква доводи, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото, поради което не дължи направените по делото разноски.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 и ЗПК, чл. 19, ал. 5 ЗПК, чл. 146 във вр.чл. 143, ал. 2 ЗПК, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Чрез представен по делото договор за потребителски кредит № 210822 от 14.06.2023 г., ответникът в качеството си на кредитор предоставил на ищеца в качеството му на кредитополучател кредит в размер на 1500 лв., който той се задължила да ползва срещу уговорена лихва в размер на 41 % на годишна база и да възстанови на 18 месечни вноски. В чл. 10, ал. 1 от договора за кредит страните се споразумели за начисляването в тежест на кредитополучателя на неустойка за неосигуряване на обезпечение в размер на 10,35 лв. плюс 0,230 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забавата и 0,230 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.

Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко 2 свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.

Съдът счита, че клаузата за начисляване на неустойка за неосигуряване на обезпечение прикрива уговорка за заплащане на допълнителна възнаградителна лихва, чийто размер, прибавен към другите плащания по договора, завишава ГПР по договора за кредит до степен, в която той надхвърля максималния допустим размер, регламентиран в чл.

19, ал. 4 ЗПК. Поради тези причини съдът счита, че тази клауза е нищожна на основание чл.

21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът приема, че клаузите на чл. 10, ал. 1 и чл. 20 от договора за кредит цели заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК за максималния размер на ГПР, тъй като поставяйки практически невъзможни изисквания за осигуряването на обезпечение, тя очевидно не преследва получаването на такова, а начисляването на допълнителни плащания като насрещна престация за предоставения заем. Обезпечаването на вземането гарантира интереса на кредитора да се удовлетвори от предоставеното му обезпечение при липса на доброволно изпълнение, която цел не може да се постигне чрез увеличаването на дълга с начисляването на неустойка; подобна неустойка се оказва на свой ред напълно лишена от присъщата функция да компенсира вредите от допуснатото неизпълнение, което потвърждава извода, че вземането за същата няма неустоечен характер, а представлява допълнително възнаграждение за ползването на предоставения заем.

С оглед на казаното съдът приема, че дължимата от ищеца неустойка за неосигуряване на обезпечение представлява разход по кредита, който не е включен при изчисляването на ГПР, а прибавянето му към останалите разходи по кредита неминуемо обуславя надхвърлянето на предела по чл. 19, т. 4 ЗПК. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, а съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Ищецът обосновава становището си за недействителност на договора за кредит именно с 3 неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради посочването в договора на ГПР, който не съответства на действителния такъв, тъй като последният го надвишава. Съдът счита, че това превишение на ГПР не представлява основание за недействителност на целия договор с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, според който клаузите, които увеличават ГПР над нормата по ал. 4 се явяват нищожни, без тази нищожност да се отразява на валидността на останалата част от договора. В конкретния случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем е било спазено, а дължимите суми за лихва и неустойка за неосигуряване на обезпечение са били посочени в погасителния план и са включени в размера на месечната погасителна вноска, която заемателят следва да заплаща на своя съконтрахент за уговорения 18-месечен срок. При тези данни става ясно, че правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по кредита не е нарушено, така че защитата му срещу коментираната по – горе незаконосъобразна клауза следва да се осъществи чрез съобразяване на нейната нищожност, а не чрез обявяване недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит, чието некоректно отразяване се компенсира от наличието на достатъчно информация за плащанията, които длъжникът следва да предприеме. Всъщност процентът на ГПР не е този, с който се олихвява главницата по кредита, поради което неговата стойност има ориентировъчно значение, тя първоначално се изчислява въз основа на допускания, които е възможно да не се реализират, докато конкретните, реални задължения на потребителя се определят от отделните уговорени плащания (лихва, такси, застраховки, допълнителни услуги и т.н.).

Ако се приеме, че неправилното посочване на ГПР в договора за кредит представлява основание за неговата недействителност, биха останали без приложение разпоредбите на чл.

19, ал. 5 и 6 от ЗПК, които регламентират нищожността на клаузите, с които се надвишава максималния ГПР, и последиците от тази нищожност, която не се отразява върху валидността на самия договор и той продължава да се прилага без тях. В подобен смисъл е и решение на СЕС по дело № С-453/10, в което е прието, че целта, която законодателят на Съюза иска да постигне с Директива 93/13 (транспонирана в ЗЗП), е да се възстанови равновесието между страните по потребителските договори, като същевременно по принцип се запази валидността на договора като цяло, а не да бъдат обявени за недействителни всички договори, които съдържат неравноправни клаузи. В решението е прието, че правната сигурност на стопанската дейност е основание за обективен подход при тълкуването на разпоредбите за неприлагането на неравноправните клаузи, вместо критерий за тяхното тълкуване да бъде по – благоприятното положение на потребителя. В същото решение е прието, че търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29, доколкото подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит, но тази констатация не се отразява непосредствено на 4 преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на сключения договор за кредит.