Решение № 548 от 24.01.2019, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София, 24.01.2019 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети и четвърти октомври през 2018 година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гр.дело № 1649 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение №

187725 от 07.08.2017 г., по описа на СРС, ГО, 24 с-в, е осъдено „Ю.Б.“ АД да заплати на М.Д.Д. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, следните суми : сума в размер на 4470,68 лева, недължимо платена от ищеца в резултат от неправомерната едностранна промяна на лихвения процент за периода от 27.09.2007г. до 06.06.2013г., сума в размер на 6728,67 лева, надплатена от ищеца в поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода от 27.09.2007Г. до 06.06.2013г., в качеството му на кредитополучател по сключен Договор за кредит № HL 27800/27.09.2007 г. г., сума в размер на 45,49 лева, надплатени такси за управление на кредита./ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба в съда - 06.06.2013 г. до окончателнотоим изплащане, като е отхвърлен иска за връщане на надплатена таскса за разликата от уважения размер 45,49 лв. до пълния предявен такъв от 105,50 лева, като неоснователен и недоказан. С решението съдът се е произнесъл и относно разноските, като е осъден ответника „Ю.Б.“ АД да заплати на ищеца М.Д.Д. на основание чл.

78, ал. 1 ГПК сумата от 4520,28 лева – разноски, и е осъден ищеца М.Д.Д. да заплати на „Ю.Б.“ АД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 85 лв.

- разноски по делото.

С последващо решение по реда на чл.247 от ГПК, №

273063 от 20.11.2017г., по молба на ищеца, първоинстанционният съд е допуснал поправка на очевидни фактически грешки в горното решение по същество на спора, като на стр.18, ред 25 и 26 вместо „Видно от текста на договора Банката е предоставила стойността на 150 000 евро в швейцарски франкове, т.е. същата се е лишила при подписването на договора от 150 000 евро. “ да се чете „Видно от текста на Договора Банката е предоставила стойността на 45 000 евро в швейцарски фоанкове. т.е. съшата се е лишила при подписването на договора от 45 000 евро“, на стр.22, абзац първи, ред 11 от решението вместо „...в качеството му на кредитополучател по сключен Договор за кредит № HL 27800/27.09.2007г.“ла. се чете ..в качеството му на кредитополучател по сключен Договор за кредит за. покупка на недвижим, имот N HL 27800/27.09.2007г. “, на стр.22, абзац втори, ред 5 и 6 от горепосоченото решение, вместо „надплатени такси за управление на кредита“ да се чете надплатени такси за управление на кредита за периода от 27.09.2007г. до 06.06.2013г.“.

С последващо определение по реда на чл.248 от ГПК, определение № 419510 от 31.05.2018 г. по молби от двете страни по спора, първоинстанционният съд е изменил горното решение от 07.08.2017 г. по същество на спора, като е осъдил „Ю.Б.“ АД да заплати на М.Д.Д. на основание чл.78, ал.1 от ГПК, още 603,88 лв. разноски, и е оставил без уважение молбата на „Ю.Б.“

АД за изменение на решението относно определените с него разноски в полза на ищеца.

Решенията на първоинстанционния съд/СРС/ по същество на спора от 07щ.08.2017 г. и по поправка на грешки от 20.11.2017 г., са обжалвани с въззивни жалби от ответника „Ю.Б.“ АД.

Определението на СРС по чл.248 от ГПК е обжалвано и от двете страни по спора с частни жалби.

Въззивните жалби и частните жалби се разглеждат съвместно в настоящето въззивно производство.

Ответникът

„Ю.Б.“ АД обжалва първоинстанционното решение в осъдителните му части, с оплаквания за недопустимост, неправилност поради противоречие с материалния закон и с процесуалния закон, водещи и до необоснованост поради противоречие със събраните поделото доказателства и действителната воля на страните.

Оплакването за недопустимост на решението в осъдителните му части се свежда до неприлагане на чл.34 от ЗЗД при разглеждане н апредявените искове по чл.55 от ЗЗД, като счита, че преди установяване нищоност на договор или негови отделни разпоредби по съдебен път, не е допустимо да се разглеждат претенции за връщане на дадено по нищожен договор, и чл.34 от ЗЗД не може да се игнорира от актове на Съда на ЕС или Директива 93/13/ЕИО, доколкото последната е приложима ако е транспонирана в националното законодателство съгласно чл.288 от ДФЕС. Твърди се, че недопустимо съдът е изменил волята на страните по договора при липсата на предпоставките за това по чл.299 от ТЗ и чл.300 от ТЗ. Излага и доводи, за неправилност на изводите на СРС, че е налице значителна неравноправност между правата на банката и кредитополучателя, че е налице неиндивидуална уговореност на отделни клаузи, на които се основат исковете, че е налице нищожност на клаузи от договора като неравноправни, че погасителната давност на вземането на ищеца е 5-годишна, а не 3-годишна. Обобщено оплакванията сочат на необоснованост на изводите на СРС и на липса на доказателства, че банката да е получила печалби, ито да е получила процесните суми от кредитополучателя, че кредитополучателят не е усвоил кредита по блокираната сметка, по която е била преведена равностойността в швейцарски франкове на 45 000 евро, т.е., че реално кредитополучателят не е усвоил швейцарски франкове, като не са били взети предвид разясненията на вещите лица по съдебно-счетоводните експертизи, че определянето на БЛП е в съответствие с методологията, а надплащане на суми поради плащане в швейц.франкове е „хипотетично“, а и последващото превалутиране било извършено съобразно волята на кредитополучателя. Изразено е несъгласие и с извода на съда, че банката е приложила за превалутираната вноска лихвения процент, който бил неизвестен и неясен, също и извода на съда, че разпоредбата на чл. 22 от договора представлява формално спазване на принципа на добросъвестност в чл. 143 ЗЗП, както и че съществените параметри на договора били лишени от яснота и прозрачност. Посочва, че кредитополучателят е направил съзнателен избор да обвърже кредита си с швейцарския франк, защото това са били най-изгодните за него условия като дължими суми в сравнение с кредити в лева или евро, като той е имал възможност при неясноти да направи искания и възражения, и да потърси независими консултанти за обсъждане на предложените условия за кредитиране. Сочи, че СРС не е съобразил и сключените три допълнителни споразумения, с което кредитополучателят изрично се е съгласил валутата по новите погасителни планове да е в швейц.франкове. Твърди се още във въззивната жалба, че ако кредитът бил в евро, възнаградителната лихва щяла да се формира по различен от договорения начин за кредита в швейцарски франкове, тъй като за кредитите в евро не се прилага БЛП за кредитите в швейцарски франкове и обратно, предвид и изяснетото от ССчЕ, че промяната в размера на месечните вноски е вследствие на промяна в приложимия БЛП, а не вследствие на промяна във валутните курсове. Излага доводи, че тъй като съгласно чл. 2, ал. 1 от договора след усвояване на кредита по посочената банкова сметка, ***не на кредитополучателя и кредитът е обвързан с швейцарския франк, един от компонентите при формиране на годишната лихва е БЛП на банката за кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата. Посочва, че усвояването на кредита представлява прехвърляне от страна на банката по сметка на кредитополучателя на договорените суми по размер и валута, като при безкасово постъпване на суми „реалната“ разполагаемост със средствата не е задължителна. Обстоятелството, че банката е заверила сметката на кредитополучателя с швейцарски франкове, означава, че тя е разполагала с тази валута като ресурс, в който смисъл било и заключението на ССЕ. Възразява, че по делото не са представени доказателства, от които да се установява, че претендираните суми за валутни разлики са били изплатени от кредитополучателите и получени от банката, както и че по отношение на оспорените договорни клаузи са налице условията на чл. 143 ЗЗП, като в тази връзка развива подробни съображения. Поддържа, че само по себе си договарянето на кредитен лимит в швейцарски франкове не представлява неравноправна клауза, а рискът от разликата във валутния курс се носи от двете страни. След като кредитополучателят се бил задължил да връща получените средства в определена валута, в негова тежест би била загубата, в случай че курсът се промени така, че да трябва да разходва повече средства, както и обратното – за него биха били ползите, ако курсът се промени така, че да са му необходими по-малко средства за снабдяване с швейцарски франкове. Според въззивника не са налице основания по чл. 143, вр. чл. 146 ЗЗП, тъй като изборът на валутата зависи изцяло от волята на кредитополучателя. Кредитът бил усвоен в уговорената валута, а превалутирането било извършено по изрично искане на кредитополучателя. Към момента на усвояване на кредита швейцарският франк се считал за относително стабилна валута и бил с благоприятен за ищеца курс спрямо лев/евро. Без значение било дали при предоставяне на паричните средства банката е престирала швейцарски франкове или евро/лева, тъй като кредитополучателят изрично се е задължил да изплаща кредита в швейцарски франкове. В тази връзка клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора била действителна, тъй като не противеречала на императивна законова норма, с нея не се създавало и неравновесие между правата и задълженията на двете страни, поради което същата не била и неравноправна.

Курсът на валутата бил обективен факт, който зависел единствено от икономически фактор, а не от субективната преценка и действия на кредитора. По аналогични съображения не била нищожна и клаузата на чл. 22 от договора, с която потребителят се е съгласил да поеме рискове и вреди, включително и пропуснати ползи от промените в курс купува и/или продава на швейцарския франк, като тази клауза произтичала от естеството на договора да задоволи нуждите на кредитополучателя и не увреждала интереса му, макар и валутният риск да се носи от него, тъй като кредиторът не може да определя и влияе върху валутния риск.

Твърди, че последващата операция по превалутиране на сумата е допълнителна и независима от усвояването на кредита банкова услуга, която е изпълнена по нареждане на ищеца, заявено още в договора за кредит. Моли да бъде взето предвид заключение на Генералния адвокат N. Wahl, представено на 27.04.2017 г. по дело C-186/16 във връзка с преюдициално запитване по Директива 93/13/ЕИО, което се отнасяло именно до липсата на неравноправност на кредитите в чуждестранна валута.

Поддържа се неправилност на обжалваното решение и по отношение уважения осъдителен иск за надплатена лихва, тъй като съдът неправилно бил приел, че с чл. 3, ал. 1 и ал. , чл.6, ал.3 и чл. 12, ал. 1 от договора е уредена възможност банката едностранно да изменя размера на дължимата годишна лихва и следователно тази клауза била приета за неравноправна по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, без да са били налице предпоставките, предвидени в тези разпоредби.

Неправилен бил и изводът на съда, че в процесния договор липсва клауза, която да дава възможност на потребителя да прекрати договора. Сочи, че в закона не било предвидено изискване за изрично вписване на възможност за незабавно прекратяване на договора, тъй като такава възможност била гарантирана на всяка от страните по силата на закона. Изложени са доводи, че сключването на договори за кредит при променлива лихва е допустимо в чл. 58 ЗКИ, както и че изпълнението на основното задължение на банката да предостави сумата по кредита не е било поставяно в зависимост от условие, което да зависи единствено от нейната воля. Поддържа се, че неправилно съдът е уважил и иска за надплатена такса за управление, като посочва, че изчисленията на вещото лице са хипотетични и не отговарят на реалните договорености между страните. Моли да се има предвид и направеното възражение за изтекла погасителна давност. Твърди, че районният съд не е обсъдил общите възражения на страната по предявените искове, които отново е преповторил. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части и предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноски по списък по чл.80 от ГПК.