Решение № 3417 от 02.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3417 гр. Пловдив, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330116891 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК.

Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Съдът е сезиран с искова молба от Х. К. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която е предявен иск за осъждане на първия ответник да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лв., представляваща възнаградителна лихва, дадена без основание по недействителен договор за потребителски кредит № ***г., ведно със законната лихва от предявяването на иска – 11.12.2025 г., до окончателното изплащане на сумата; както и за осъждане на втория ответника да заплати на ищеца сумата от 150 лева, представляваща дадено без основание възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция № *** г., ведно със законната лихва от предявяването на иска – 11.12.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

Претендират се и разноски.

Ищецът Х. К. твърди, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен договор за потребителски кредит № ***г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1200 лв. в срок до 17.07.2025 г. при ГПР 55,36 % и ГЛП 45 %. В договора било договорено, че кредитополучателят е длъжен да представи обезпечение. Допълнително между ищеца и втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД на *** бил сключен договор възлагане на поръчителство по кредита, според който кредитополучателят се 1 задължил да заплати възнаграждение в размер на 1043,88 лева за предоставеното обезпечение. Възнаграждението на поръчителя не било включено в ГПР по кредита, а това следвало да бъде сторено, защото то съставлявало разход по същия. Изложеното водело до недействителност на договора, поради което потребителят дължал единствено чистата стойност (главницата) по кредита. Ищецът платил на ответника освен чистата стойност и сумата от 50 лева за възнаградителна лихва по кредита. Тази сума била недължима и следвало да се върне. Също така, недействителен като сключен за несъществуващ дълг бил и договорът за предоставяне на поръчителство, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД. Платената сума по него от 150 лева за възнаграждение на дружеството гарант се явявала също недължима и следвало да се върне.

В срока по чл. 131 от ГПК са постъпили отговори на исковата молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с които се взема становище за неоснователност на исковете. Претендират се разноски.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД не оспорва сключването на горепосочените съглашения при твърдените от ищеца параметри. Не оспорва, че поръчителството с „Файненшъл България“ ЕООД е уговорено като възмездно за сметка на потребителя, нито че не е включено при определяне на ГПР по договора. Излага подробни съображения защо това не е необходимо.

Не оспорва, че е получил процесната сума за възнаградителна лихва. Понеже договорът за кредит бил действителен, то намира, че има основание я да задържи.

Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД не оспорва сключването на горепосочените съглашения при твърдените от ищеца параметри. Не оспорва, че е получил процесната сума като възнаграждение по договор от ***г. Сочи обаче, че има основание да я задържи, защото последният съставлявал годно основание за това.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, съобрази възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

Безспорно е между страните по делото, че между Х. К. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е бил сключен договор за потребителски кредит № *** г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1200 лв. в срок до 17.07.2025 г. при ГПР 55,36 % и ГЛП 45 %; че между Х. К. и „Файненшъл България“ ЕООД е бил сключен договор възлагане на поръчителство по кредита, според който ищецът се задължил да заплати възнаграждение за предоставеното обезпечение; че възнаграждението на поръчителя не било включено в ГПР по кредита; че Х. К. е платил на „Изи Асет Мениджмънт“ АД парична сума в размер на 50 лева за възнаградителна лихва по договора за кредит, а на „Файненшъл България“ ЕООД е платил парична сума в размер на 2

150 лева по договора за предоставяне на поръчителство. Тези обстоятелства документално се установяват от представените по делото писмени доказателства – договор за кредит, договор за предоставяне на гаранция, погасителен план.

По правото:

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., ГК; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК).

Принципно правило е, че при заявена кондикционна претенция по чл. 55 от ЗЗД без значение е основанието, на което ищецът смята да е плащал – искът е на извъндоговорно основание и ответникът следва да върне всичко, което му се търси като получено без основание. В конкретния случай обаче е налице специфика по отношение на предявения против „Изи Асет Мениджмънт“ АД иск – неговият предмет, така както е въведен от ищеца, е единствено заплатената без основание за възнаградителна лихва по процесния договор за кредит, сключен между страните. Поради това съдът следва да установи в какъв размер са постъпленията по това перо на дълга. Друг щеше да бъде случаят, в който се твърди недействителност на целия договор и се иска връщане на даденото по него – тогава ответникът щеше да бъде длъжен да върне всяка сума, която държи без основание, надвишаваща чистата стойност по кредита (чл. 23 от ЗПК), без да е от значение по кои пера на дълга я е отнесъл.

Както се посочи по-горе, не е спорно, че по договора с „Изи Асет Мениджмънт“ АД ищецът е платил сума в размер на 50 лева за възнаградителна лихва, а по договора за „Файненшъл България“ ЕООД – сума в размер на 150 лева. Ответникът следваше да докаже, че има основание да задържи платените суми. Той не съумя да направи това по долуизложените съображения.

В чл. 4 от процесния договор за кредит е предвидено, че по кредита задължително следва да се предостави обезпечение. На кредитоискателя е вменено задължението да осигури на кредитора обезпечение по някой от следните начини: чрез поръчителство от две физически лица, които следва да отговарят на множество конкретни изисквания; чрез банкова гаранция, която също трябва да отговаря на конкретни условия; или чрез одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Видно е, че единствено обезпечението чрез услуга на „дружество-гарант“ не поставя пред кредитополучателя никакви други изисквания, които трябва да спази, за да го ангажира.

В чл. 3 от процесния договор за предоставяне на гаранция е уговорено, че физическото лице дължи възнаграждение на гаранта в размер на 1043,88 3 лева, платимо на разсрочени вноски, падежите на които съгласно представения погасителен план съвпадат тези на вноските по кредита.

Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност.

Потребителят-кредитополучател се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

Съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК " Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Явно е, че ГПР е величината, чрез която следва да се изрази по ясен и разбираем за потребителя начин оскъпяването на заетата сума. Ако в ГПР не са включени всички посочени разходи, то потребителят е в невъзможност да прецени финансовите последици от поемането на задължението. Посочването в договора за кредит на ГПР, който не отговаря на действителния такъв, води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

В случая уговореното възнаграждение за гаранта „Файненшъл България“ ЕООД не е включено в ГПР по кредита. То съставлява допълнителен разход за потребителя, който съпътства задължаването му по договора. Не могат да се споделят възраженията на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че понеже потребителят можел да измежду три опции за обезпечение, а не непременно гаранция от „Файненшъл България“ ЕООД, то сключването на договора за поръчителство с последното не било задължително условие за получаване на кредита. По делото се установява, че предоставянето на обезпечение е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за кредита – на потребителя се дава възможност да избере една от три затворени опции – двама поръчители, банкова гаранция или гаранция от „одобрен гарант“, какъвто се явява „Файненшъл България“ ЕООД. В тази насока са и твърденията на самия ответник в отговора на исковата молба, чрез които се описва механизмът на кандидатстване и отпускане на кредита. Следователно, предоставянето на гарант е условие за сключването на договора. Свързаните с това разходи е следвало да се включат в ГПР, а понеже е сторено противното – посоченият ГПР в размер на 55,36 % не отговаря на действителния такъв.

Изложеното по-горе води до извода, че е налице нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК – в договора за потребителски кредит не е посочен годишният процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е 4 недействителен. Така, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В този смисъл е напр. решение на СЕС по дело С-714/2022 от 21.03.2024 г., в което е прието: „…когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“

Предвид установената недействителност на сключения договор за потребителски кредит, приложение намира нормата на чл. 23 от ЗПК – кредитът се счита за освободен от лихви и други разходи и потребителят дължи да върне само чистата стойност (главницата) по същия. Платената за възнаградителна лихва сума подлежи на връщане.

Що се касае до отношенията между ищеца и втория ответник – „Файненшъл България“ ЕООД, съдът намира следното. Основанието за сключване на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД е типичната причина, поради която тя се сключва. Като се съобразят правата и задълженията на страните по процесния договор за гаранция, следва да се приеме, че се касае до договор, който по правната си характеристика представлява договор за поръчка: по силата му „Файненшъл България“ ЕООД, натоварено по възложение от кредитополучателя, следва да извърши правно действие – да „издаде гаранция“, да сключи договор за поръчителство с трето лице – „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Каузата на договора за поръчка, когато той е възмезден (какъвто е настоящият случай) е „давам, за да направиш“.

Дори „Файненшъл България“ ЕООД да изпълни уговореното, то няма да произведе никакъв правен ефект – касае се до гарантиране, поръчителстване по недействителен дълг. Това лишава сключената сделка от кауза, прави я удар във въздуха. Ето защо, договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 – поради липса на основание. Искът е основателен и следва да се уважи.