Решение № 164 от 28.07.2025, Районен съд - Павликени

РЕШЕНИЕ

№ 164 гр. Павликени, 28.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, II СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РУМЕНА ФОТИ при участието на секретаря Магдалена Панова като разгледа докладваното от РУМЕНА ФОТИ Гражданско дело №

20254140100249 по описа за 2025 година

И за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по предявен от М. Ц. Д. против „***“ АД иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 1640,00 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № *** от 27.03.2024 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 20.03.2025 г. до окончателното плащане.

Ищцата твърди, че сключила с ответното дружество Договор за предоставяне на потребителски кредит от разстояние № *** от 27.03.2024 г., по силата на който ответникът кредитодател и предоставил сумата от 2000 лева със задължение за получателя да я върне на 24 равни месечни вноски, при фиксиран лихвен процент 36,00 % и ГПР 42,58 %, или общо дължима сума 3134,19 лева.

Поддържа, че размерът на реално усвоената сума възлиза на 2000 лева, а общо погасената в размер на 3640 лева.

Посочва, че при неизпълнение на клаузата на чл. 19 от Договора, уреждаща задължение за кредитополучателя да обезпечи вземанията на кредитора с поръчител или банкова гаранция е предвидено начисляване на неустойка в размер на 5671,65 лева. Поддържа, че клаузата на чл. 19 от Договора е неравноправна и противоречи на добрите нрави, тъй като неустойката излизала извън присъщата си обезщетителна функция, защото се дължи не за неизпълнение на основано задължение по договора, а за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.

Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен, нарушено било 1 изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в общата дължима сума по кредита не била включена неустойката. Поддържа, че с невключването на неустойката в ГПР се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничаваща максималния размер на ГПР. Посочва, че договорът е сключен при общи условия и клаузите не са индивидуално уговорени.

Наред с изложеното, сочи, че уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна. Твърди и нищожност на уговорената с договора „такса за продължаване на кредита“, съставляваща 30 % от непогасената главница.

Твърди, че на посочените основания договорът за кредит е недействителен – чл. 22 ЗПК и потребителят дължи само чистата стойност на кредита – чл. 23 ЗПК. Към съда е отправил искане да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 1640 лв., представляваща недължимо платена сума по потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество кредитодател, с който не се оспорват твърденията в исковата молба за сключен между страните договор за кредит и неговите параметри. Оспорва иска по основание. Поддържа, че уговорената неустойка не е включена в ГПР и не следва да се включва в ГПР, същата не е дължима към сключване на договора, а при сбъдване на отлагателно условие – неизпълнение на кредитополучателя да осигури обезпечение на главното вземане в 14-дневен срок от сключване на договора, в който срок разполагал и с право да се откаже от договора, което не е сторено. Оспорва твърденията за недействителност на клаузите, уреждащи размера на възнаградителната лихва. Твърди, че договорът е резултат от индивидуално договаряне между страните, с което ищецът е бил наясно още преди сключване на договора и сам е избрал параметрите му, отделно ищцата е потребител и по много други договори за кредит – общо 40 на брой, всички сключени с ответника. Поддържа, че действително заплатената по договора сума възлиза на 2116,12 лева. Моли за отхвърляне на иска.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните изводи:

Страните не спорят, а и от приложения по делото Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***/27.03.2024 г. се установява, че на М. Д. е предоставена сумата от 2000 лева със задължение да я върне на 24 месечни погасителни вноски, при фиксиран лихвен процент 36,00 %, ГПР 42,58 %. С договора е предвидено обезпечение – поръчител/и.

От съдържанието на коментирания договор и по-конкретно клаузата на чл. 19, ал. 1 установява наличие на договорка задълженията по договора да бъдат обезпечени с поръчител/и, физически лица, които да отговарят за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, в това число лихви, неустойки, такси, обезщетения и др. или банкова гаранция, валидна 30 дни след падежа на последната вноска. Въведено е задължение договорът за поръчителство да бъде сключен в срок от 3 дни от сключване на договора за кредит. Клаузата на чл. 29, ал. 1 от Договора предвижда, че неизпълнението на задължението 2 за обезпечаване на кредита с поръчител/и, или банкова гаранция, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Дължимата сума се разпределя периодично с погасителните вноски като видно от погасителния план - Приложение № 2 към Договора, размерът на погасителната вноска с добавена неустойка възлиза на 366,91 лева.

Настоящият състав на съда намира клаузите на Договор за кредит, предписващи начисляването на неустойка за нищожни, поради следното:

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така изведените в съдебната практика критерии съдът намира, че уговорената в чл. 19, ал. 1 от договора неустойка излиза 3 извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

На първо място, задължението за оценка на кредитоспособността на заемателя съгласно чл. 16 ЗПК е на кредитора /заемодател/. Именно въз основа на изисканите от кредитора данни последният извършва преценка дали да предостави искания заем, или да откаже предоставянето му като уведоми заемополучателя /чл. 18, ал. 1 ЗПК/, както и определя конкретните параметри на заема и евентуалните обезпечения, чието предоставяне е необходимо за гарантиране на неговите интереси. Рискът от неизвършването или неправилното извършване на оценката е за кредитора и същият не може да се освободи от него, като вмени на заемополучателя потребител общо /бланкетно/ задължение за осигуряване на обезпечение, скрепено с компенсаторна неустойка в размер на предоставената по договора сума.

По-натам основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В конкретната хипотеза с клаузата на чл. 19 от договора е уговорено заплащането от страна на потребителя на компенсаторна неустойка за договорно неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в 3-дневен срок от усвояване на сумата, да представи обезпечение за кредитора. Начинът по който е уговорена неустойката сочи, че потребителят всякога ще дължи неустойка, ако в 3-дневния срок от усвояване на сумата, не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.

Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той да получава в срок плащания на главницата и възнаграждението за ползване на заетия ресурс, той ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този извод е без значение обстоятелството, дали в конкретния случай ищецът е била изправна страна по договора, тъй като преценката за валидност на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора.

Релевираните от ответника обстоятелства, че ищецът бил уведомен за обезпечението и се бил съгласил да му бъде отпуснат заем при тези условия, са ирелевантни за преценката за противоречие на неустоечната клауза с добрите нрави.

Клаузата на чл. 19 от договора за потребителски кредит е и неравноправна поради това, че няма данни да е индивидуално уговорена - аргумент от чл. 146, ал. 2 от ЗЗП и сама по себе си води до значително неравенство в правата и задълженията на двете страни. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно. Едновременно с това разпоредбата на чл. 19 от договора за кредит е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, тъй като неравноправно се третира икономически по - слабата страна в оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.

4

Освен изложеното заплащането на неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение има характер на допълнителна услуга, произтичаща от договора за кредит - разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. С предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора възможност, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК и е следва да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,58 % годишно, а не над 900 %. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.