Решение № 456 от 19.06.2026, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 456 гр. Казанлък, 19.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: НЕЙКО Г. НЕЙКОВ при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело № 20265510101022 по описа за 2026 година

Гражданско дело № 1022/202 6 г. по описа на Районен съд-Казанлък е образувано по предявен иск от „ЛЕНДИВО“ООД, ЕИК 203811241 срещу А. К.

Ш., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. София, ул. „Тирана“ бл.187 вх. А ет. 5 ап. 3

Правно основание: чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 414 ГПК.

Цена на иска: 1,90 евро.

Ищцовото дружество чрез процесуалния си представител сочи, че на ********. между „Лендиво“ ООД и А. К. Ш. е сключен Договор за потребителски кредит с номер ********, по силата на който е усвоена главница в размер на 204.52 евро (400 лв.). Съгласно чл. 23 от ЗПК „когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита“. С оглед избягване на всякакви противоречия счита, че договорът за кредит е нищожен, предвид което и в заповедното производство е претендирал от длъжника единствено чистата стойност на кредита. В тази връзка следвало да се обърне внимание и че при сключването на договора същият не бил подписан от страна на потребителя. Предвид изложеното от длъжника е претендирана единствено неизплатената главница по договора в размер на 204.52 евро, както и законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК. Кредиторът не претендирал заплащането на други такси, неустойки, договорни лихви, комисионни и други разходи, като посочените по-горе суми представлявали всички начислени и дължими задължения във връзка с процесния договор към настоящия момент. В тази връзка и Районен съд – Г. издал Заповед за изпълнение № *** от 26.02.2026г. са следните суми: Главница – 204.52 евро;

Законна лихва върху главницата от ********. до окончателното изплащане;

1

Държавна такса – 10.86 евро; Адвокатско възнаграждение – 204.52 евро На 27.01.2026г. длъжникът подал възражение по чл. 414 от ГПК, като завил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед. На ******** длъжникът направил плащане в размер на 204.52 евро, което не било достатъчно, за да покрие претендираните по заповедта лихви, разноски и главница. В преводното нареждане към кредитора длъжникът посочил, че заплаща главница по договор ******** и ЧГД *** от 2026г., както и че оспорва разноските по производството. Въпреки това възражение срещу разноските не било подадено по заповедното производство и не било депозирана частна жалба срещу тях, като съдът не е бил сезиран с такова.

С оглед разпоредбата на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът приема, че с направеното плащане е погасена главница в размер на 204.52 евро, като остатъкът от неизплатените задължения по издадената заповед са: законна лихва в размер на 1.90 евро от ********. до ********г. върху главницата от 204.52 лв., държавна такса в размер на 10.86 евро и адвокатско възнаграждение в размер на 204.52 евро.

В процесния случай е налице разгледаната хипотезата по чл. 10в от Тълкувателно решение № 4 от 2023 на ВКС, като длъжникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК, след това е погасил главницата по заявлението, но в крайна сметка, освен задълженията за разноски не е погасил и дължимата законна лихва за периода от 22.01.2026 (датата на

Моли съда да постанови решение, с което да: признае за установено по отношение на ответника А. К. Ш., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр.

София, ул. „Тирана“ бл.187 вх. А ет. 5 ап. 3, че съществува вземането на "ЛЕНДИВО" ООД, ЕИК: 203811241, със седалище и адрес на управление: гр.

Шумен, п.к. 9700, пл. "Оборище" № 13 Б, за сумата от 1.90 евро, представляваща законна лихва върху главницата от 204.52 евро за периода от 22.01.2026 (датата на образуване на заповедното производство) до ********г.

(датата на плащането).

Моли съда да осъди ответника да заплати направените разноски по заповедното производство, както и разноските в настоящото исково производство.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника. На същия са редовно връчени препис от исковата молба и приложенията към нея.

Оспорва изцяло предявения иск като неоснователен, недоказан и предявен в противоречие с материалния закон.

Сочи, че ищецът сам признал в исковата молба, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен, не бил и подписан от страна на ответника — потребител. Липсвало валидно възникнало договорно правоотношение между страните. Самото твърдение на ищеца, че договорът не носи подпис на ответника, представлявало признание за липса на надлежно изразено съгласие за сключването му. Съгласно чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД и общите правила относно сключването на договорите, при липса на съгласие, не възниква валидно облигационно правоотношение между страните.

Оспорва твърдението, че именно ответникът е получил и усвоил сумата 2 от 400 лева. Ищецът не доказал не само твърдението за сключване на договор, но и реалното предаване на заемната парична сума именно на ответника - чрез банков превод по негова сметка, разписка, платежен документ, извлечение от платежна институция или друг годен доказателствен способ.

Доколкото ищецът претендирал връщане на сума при твърдяна нищожност на договора, то основанието на претенцията, следвало да бъде доказано по правилата на неоснователното обогатяване, като бъде установено имуществено разместване между страните, настъпило именно в патримониума на ответника. Счита, че такова доказване към настоящия момент липсвало.

Сочи, че не се установява по безспорен начин кога и по какъв начин е предоставена сумата по процесния договор на длъжника; по какъв платежен способ е достигнала до ответника, както и налице ли е реално усвояване от страна на ответника.

По отношение на твърдението в исковата молба, че на ******** г. ответникът е извършил плащане в размер на 204,52 евро, моли съда да приеме следното:

Извършеното плащане не представлява признание нито на валидността на твърдяното договорно правоотношение, нито на основателността на предявения иск в неговата цялост. Плащането било извършено единствено по отношение на главницата, като с него ответникът целял да избегне натрупване на допълнителни неблагоприятни последици, включително начисляване на законна лихва и предприемане на действия по принудително изпълнение.

Счита, че самото извършване на плащане, не следвало автоматично да се тълкува като извънсъдебно признание на дълг, още по-малко като потвърждение за наличие на валиден договор, доколкото ответникът своевременно е подал възражение по чл. 414 от ГПК и изрично е оспорил вземането.

Следвало да се отчете и обстоятелството, че в платежното нареждане, ответникът изрично посочил, че оспорва разноските по производството, не било налице безусловно признаване на всички претенции на заявителя.

Самият ищец поддържа в исковата си молба, че договорът за кредит е нищожен. При това положение, извършеното плащане можело да се тълкува единствено като доброволно възстановяване на претендирана парична сума, без това да представлява потвърждаване на нищожен договор или отказ от направените възражения.

С извършеното на ******** г. плащане в размер на 204,52 евро, главницата била изцяло погасена. В тази връзка, след като ищецът признава, че претендира единствено чистата стойност на кредита, а именно сумата от 204,52 евро, и тази парична сума е платена, то към настоящия момент, вземането за главница не съществувало като непогасено задължение. Поради това, искът се явявал неоснователен, като по отношение на претендираните разноски, същите имали акцесорен характер спрямо главното вземане.

По отношение на изложеното в исковата молба, че след извършеното плащане е останало дължимо единствено вземане за законна лихва и разноски, оспорва същото по следните съображения:

3

Безспорно по делото е, че на ******** г., ответникът извършил плащане в размер на 204.52 евро, с което главницата е изцяло погасена.

Към настоящия момент, главното вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение, не съществува като непогасено задължение. В тази връзка, след като сам ищецът признава, че главницата е погасена изцяло чрез плащане, счита, че предявеният иск, следва да бъде отхвърлен.

Оспорва претенцията за законна лихва като акцесорна и недължима при конкретните обстоятелства по спора.

Ответникът извършил доброволно плащане на цялата главница след узнаване за заповедното производство и преди приключване на исковия процес, с което погасил изцяло главното задължение.

С оглед характера на спора, както и предвид обстоятелството, че ищецът сам поддържа нищожност на договора, претенцията за лихва не следвала да бъде уважавана.

По отношение на изложените в исковата молба твърдения за наличие на правен интерес от предявяване на установителен иск за сумата от 1,90 евро законна лихва, оспорва иска по основание и размер. В тази връзка, не спори, че ответникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК и впоследствие на ******** г. извършил доброволно плащане в размер на 204,52 евро, с което погасил изцяло главницата. Оспорва твърдението, че ответникът дължи претендираната законна лихва в размер на 1,90 евро за периода от 22.01.2026 г. до ******** г.

Сочи, че при така заявената от самия ищец недействителност, липсвало валидно договорно правоотношение между страните, поради което основанието и началният момент на претендираната забава, не могат да се приемат автоматично за доказани.

Ответникът извършил доброволно плащане на цялата главница след узнаване за заповедното производство. Това поведение било израз на добросъвестност и намерение за доброволно уреждане на отношенията между страните. При липса на доказателства за отправена покана преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и при положение че главницата е погасена доброволно, оспорва наличието на забава в претендирания от ищеца период.

Оспорва и размера на претенцията за лихва като недоказан. Счита, че ищецът не е доказал по безспорен начин, начинът на формиране на паричната сума от 1,90 евро, използвания лихвен процент, периодът на начисляване и математическото изчисление, въз основа на което е определен размера на претендираната законна лихва.

Сочи, че предвид ниският размер на претендираната лихва - 1,90 евро, както и извършеното доброволно изпълнение по отношение на главницата, присъждането на пълния размер на разноските, би било несъразмерно и несправедливо.

Оспорва и наличието на правен интерес от предявяване на настоящия иск.

Съгласно чл. 1, предл. първо от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, по искова молба, се събира такса 4 на сто 4 върху цената на иска, но не по-малко от 25,56 евро.

Сочи, че претенцията е за заплащане на парична сума в размер на 1,90 евро/3,72 лв., докато минималната държавна такса е в размер на 25,56 евро, а претендираните разноски са още по-високи от самото вземане, тоест, предмет на производството, е вземане в размер на 1,90 евро, парична сума, представляваща законна лихва върху главница, която е изцяло заплатена от ответника доброволно след подаване на възражение по чл. 414 от ГПК.

В тази връзка, счита, че предявяването на иска за толкова незначителен размер, следвало да бъде преценено и през призмата на принципа на добросъвестност.

Ответникът изпълнил главното си задължение, като погасил изцяло главницата по договора. При това положение, продължаването на съдебния спор единствено за сумата от 1,90 евро, представлявало упражняване на процесуални права в противоречие с тяхното предназначение и в отклонение от принципа на добросъвестност по чл. 3 от ГПК. Съгласно чл. 3, изр. първо от ГПК, участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.

Счита, че следва да бъде отчетено и обстоятелството, че размерът на претендираната сума е многократно по-нисък от минималната държавна такса по делото, както и значително по-нисък от претендираните разноски, което сочи, че реалната цел на производството не е защита на материално право в размер на 1,90 евро, а ангажиране отговорността на ответника за съдебни разноски.