Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1407 от 12.03.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 9165/2022
Вид
Решение № 1407
Подписан
12.03.2024
В сила
11.03.2024
Състав
Петър Любомиров Сантиров, Йоана Милчева Генжова, Георги Стоев

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1407 гр. София, 11.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Йоана М. Генжова

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100509165 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 3355 от 13.04.2022 г., постановено по гр. дело № 40551/2021 г. по описа на СРС, 36-ти състав, частично са били уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София” ЕАД срещу С. А. Р. кумулативно обективно съединените установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД, като е признато за установено, че С. А. Р., дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1875,06 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.01.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение - 04.03.2021 г. до окончателното й погасяване и мораторна лихва в размер на 191,78 лв. за периода от 15.9.2018 г. до 19.02.2021 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 12836/2021 г. по описа на СРС, 36 състав, като са отхвърлени исковете за главница за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 1875,06 лева до пълния размер от 2124,68 лева и за периода от 01.05.2017 г. до 31.12.2017 г., иска с пр. осн. чл. 422, вр. чл. 86 за законна лихва върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 192,78 лева до пълния предявен размер от 251,42 лева и исковете за сумата от 61,74 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.3.2018 г. до 30.4.2020 г. ведно със законна лихва от 4.3.2021 г. до изплащане на вземането и за сумата в размер на 10,20 лв. мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 1.5.2018 г. до 19.2.2021 г.

1

Със същото решение С. А. Р. е осъден да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 83,55 лева - разноски в заповедното производство и сумата от 632,34 лева - разноски в исковото производство съразмерно на уважената част от исковете, а„Топлофикация София” ЕАД е осъдена да заплати на С. А. Р. , на основание чл.

78, ал. 3 ГПК сумата от 56,06 лева - разноски в заповедното производство и сумата от 62,50 лева - разноски в исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която установителните искове са били частично уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника С. А. Р. , в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че по делото не е установено наличието на облигационно правоотношение с ищеца, поради което и няма качеството на потребител, излагайки подробни съображения в тази насока. Сочи, че е налице хипотезата на непоискана доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП, която намирала приложение, предвид разпоредбата на § 1 ЗЗП, тъй като същият бил специален поотношение на ЗЕ. Изтъква, че не бил ясен механизма и и начина на осъществяване на топлинното счетоводство, доколкото същото било извършвано от фирма наречена „Директ“, а и нямало доказателства Общите условия да са влезли в сила. Моли съда да отмени решението в обжалвана част и отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемият - ищец „Топлофикация София” ЕАД, чрез процесуалния си представител е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата, излагайки подробни съображения.

Решението в частта, с която главният и акцесорните установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над уважения размер от 1875,06 лева до пълния размер от 2124,68 лева и за периода от 01.05.2017 г. до 31.12.2017 г., иска за законна лихва върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 192,78 лева до пълния предявен размер от 251,42 лева и исковете за сумата от 61,74 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.3.2018 г. до 30.4.2020 г. ведно със законна лихва от 4.3.2021 г. до изплащане на вземането и за сумата в размер на 10,20 лв. мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 1.5.2018 г. до 19.2.2021 г., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страни в процеса, като е заплатена дължимата ДТ, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

2

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

По делото са представени публикувани във вестник Монитор от 11.07.2016 г. ОУ на „Топлофикация София” ЕАД /лист 42-44 по делото на СРС/, поради което оплакването във ВЖ е неоснователно.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна уредба, възникването на облигационно правоотношение не е въз основа на индивидуален договор. Предвид оплакването в жалбата следва да се отбележи, че по делото е представен Нотариален акт покупко – продажба на недвижим имот от 30.01.2001 г. /лист 14 по делото на СРС/, който не е бил надлежно оспорен от ответника, и от който се установява, че именно ответникът С. А. Р. е придобил собствеността от процесния недвижим имот. Ето защо С. А.

Р. отговаря като собственик за стойността на доставената топлинна енергия, респективно 3 същият е пасивно материално легитимиран по исковете. Нещо повече, по делото е представено подписано от жалбоподателя писмо, и което също не е било надлежно оспорено, адресирано до ищцовото дружество, с което същият е посочил, че считано от 30.09.2007 г. всички партиди следва да бъдат прехвърлени на негово име като собственик на имота, поради прекратяването на договора за наем с „О.“ ЕООД.

По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване, касещо дружеството извършващо дялово дружеството, извършващо дяловото разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, следва да се отбележи, че ирелевантно е обстоятелството дали „Техем сървисис“ ЕООД е извършил дейността по топлинното счетоводство, тъй като дали и какво количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло, се установява от кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета по делото СТЕ, като според същата стойността на доставената топлинна енергия е изчислена въз основа на действащата към този момент нормативна база. Посочено е още, че изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в съответствие с нормативните изисквания. Конкретната методология по отчитането и изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ, като съдът изцяло възприема фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнала тази съдебна експертиза.

Неоснователно е и оплакването в жалбата, че в конкретния случай приложение следва да намерят разпоредбите на ЗЗП, тъй като разпоредбите на чл. 153 ЗЕ, вр. §1, т. 2а от ДР на ЗЕ е специална по отношение тези на ЗЗП. Нещо повече, с Тълкувателно решение №2/25.05.2017г. по тълкувателно дело № 2/2016г. на ОСГК на ВКС бе даден отговор на въпроса за прилагането на разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП във връзка с правоотношенията възникнали между топлопреносните дружества и техните клиенти. В мотивите на цитираното решение, Върховният касационен съд изрично разяснява, че съгласието за доставка и нежеланието за преустановяването и по реда на чл. 153, ал. 2 от ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 от ЗЗП. Следователно, предвид обстоятелствата, че по делото не е оспорено наличието на взето решение от страна на етажните собственици за присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа, което според настоящият състав е равнозначно на съгласие за извършване на доставката, и че не е установено от собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата - етажна собственост, присъединени към абонатна станция, да е изразено желание за преустановяване на топлоподаването към сградата, то извършените доставки на топлинна енергия не могат да бъдат квалифицирани като непоискани, поради което се дължи и заплащането им.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размера на уважените искове за главница и лихва, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.

При този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК във вр. с чл.

4

273 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати в полза на въззиваемото дружество сумата от 100, 00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3355 от 13.04.2022 г., постановено по гр. дело № 40551/2021 г. по описа на СРС, 36-ти състав, в обжалваната част, с която е признато за установено, че С. А. Р., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1875,06 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.01.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение - 04.03.2021 г. до окончателното й погасяване и мораторна лихва в размер на 191,78 лв. за периода от 15.9.2018 г. до 19.02.2021 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 12836/2021 г. по описа на СРС, 36 състав.