Решение № 321 от 13.11.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 321 гр. София, 13.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска при участието на секретаря Валерия Г. Методиева като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20258002900652 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С определение № 1614/28.05.2025г. по к.т.д. № 652/2025г. на ВКС, 1 т.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 9/10.01.2025г., постановено по в.т.д. № 516/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 226 от 04.07.2024 г. по търг.дело № 447/2023 г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, за осъждане на „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане““ АД да заплати на ищеца Х. Г.

С. сумата от 26 000 лева, по частична претенция от общо 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, настъпило на 17.05.2023г.

В касационната жалба, подадена от „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане““ АД, се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е приел, че процесното ПТП представлява и трудова злополука, но счита, че съгласно чл. 212 КТ следвало да отчете, че по аргумент на противното, разпоредбите на гражданския закон са неприложими съгласно Тълкувателно решение № 45/1990г. на ОСГК на ВКС. Според касатора наличието на трудова злополука ангажира специалната отговорност на работодателя, като изключва наличието на общата деликтна отговорност по чл. 45 - 49 ЗЗД, която е обект на застраховане по 1 задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В случай, че бъде възприето, че следва да се ангажира отговорността му като застраховател, касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че не е налице съпричиняване от пострадалия съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Поддържа, че от доказателствата по делото безспорно е установено, че ПТП е настъпило на пътното платно, на необозначено за пресичане място, при предприето от лицето преминаване, въпреки мократа пътна настилка, при косо движение, поради което е налице съпричиняване. Твърди, че въззивният съд не е отчел, че на няколко метра от мястото на пресичане е имало пешеходна пътека, и пешеходецът е бил в нарушение на чл. 5 ЗДвП, чл. 114 ЗДвП, чл.113, ал.1 ЗДвП. По подробно изложените доводи претендира отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковата претенция изцяло, а при условията на евентуалност, в случай че се възприеме наличието на отговорност на застрахователя, отмяната му за разликата над сумата от 13 000 лв. поради наличие на съпричиняване, което счита, че следва да е поне 50%.

Претендира присъждането на разноски. В проведеното открито съдебно заседание пред ВКС не изпраща представител.

Ответникът – Х. Г. С. оспорва касационната жалба чрез процесуалния си представител – адв. С. Т., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 21.03.2025г. В подадената писмена защита поддържа, че дори и да се уважи жалбата и да се приеме съпричиняване, то в никакъв случай не е 50%, както претендира жалбоподателят. Твърди, че с оглед тежестта на неимуществените вреди, дори и да се отчете съпричиняване от страна на ищеца, обезщетението, което е присъдено в размер на 26 000 лв. не следва да бъде редуцирано и въззивното решение трябва да бъде оставено в сила.

Претендира присъждане на разноски, а именно адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т. 3 от Закона за адвокатурата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед доводите на страните и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, АС – Пловдив е приел, че е безспорно по делото, че към момента на пътнотранспортното произшествие – 17.05.2023г., ищецът е работил в „Кауфланд България“ ЕООД, като злополуката е станала при придвижването му по обичайния път от работното място до основното му място за живеене. Посочил е, че е издадено разпореждане № 33147 от 02.06.2023г. по чл.60, ал.1 КСО, в което е прието, че се касае за трудова злополука по чл. 55, ал. 2 КСО. Въззивният съд е приел, че имуществената отговорност по чл. 200 КТ на работодателя е самостоятелна, като са налице съществени различия от общия гражданскоправен режим, което изключва възможността за тези вреди да се търси отговорност от работодателя алтернативно по чл. 49 ЗЗД, включително и по аргумент от чл. 212 КТ, съгласно която разпоредба за неуредените въпроси по имуществената отговорност на предприятието за причиняване на смърт или увреждане здравето на работник се прилага гражданският закон. Съдът е счел, че това не изключва отговорността на прекия причинител на увреждането по отношение обезщетяване на вредите, настъпили от деликта. Приел е, че отговорността на 2 прекия причинител е гражданска и се реализира по реда на чл. 45 и следващите от Закона за задълженията и договорите, а в случая увреждането е причинено от водач на МПС, за който е налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. С оглед изложените мотиви, въззивният съд е приел, че законът не изключва възможността повече от едно лице да носи отговорност за едни и същи вреди – работодателят по реда на чл.

200 КТ, респ. застрахователят по застраховка „Трудова злополука“, както и прекият причинител на увреждането по реда на чл. 45 ЗЗД, респ. застрахователят му по „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съдът е посочил, че евентуално получени суми от пострадалия от непозволено увреждане при условия на трудова злополука, или такива изплатени по задължителна застраховка „Трудова злополука“, сключена от работодателя, подлежат на приспадане от обезщетението по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, позовавайки се на решение № 116/3.7.17 г. по т.д. № 1921/16 г. на ВКС, І т.о., но в случая по делото не се установяват такива плащания.

Апелативен съд – Пловдив е приел във връзка с възражението за съпричиняване, че пътнотранспортното произшествие е настъпило на 17.05.2023 г., в гр. Стара Загора, по ул. „Анастасия Тошева“, южно от Тобразно кръстовище, като лекият автомобил „Опел Вектра“, управляван от Богомил Г. Чолаков, се е движел в западната пътна лента на източното платно за движение, а пешеходецът Х. Г. С. - по алея от паркинга на магазин Кауфланд към западния тротоар на ул. “Анастасия Тошева“, и е предприел пресичане на платното за движение. Съдът е приел, че скоростта на лекия автомобил в момента на удара и преди ПТП е била около 63 км/ч., а опасната зона за спиране - 46,52 м. Възприел е, че с оглед момента на навлизане на пешеходеца на платното, водачът е имал обективната възможност да го забележи, а и техническата възможност да предотврати произшествието, ако предприеме аварийно спиране. Съдът е счел, че ако водачът е бил запазил разположението на автомобила в своята пътна лента, дори и да не предприеме намаляване на скоростта или спиране, не би настъпило ПТП, и пешеходецът, който когато е забелязал колата, е ускорил скоростта си, би преминал безопасно през пътната лента, в която е бил разположен лекият автомобил. С оглед горното е заключил, че причина за ПТП са единствено субективните действия на водача на лекия автомобил, който не е предприел аварийно спиране към момента, в който е възприел движещия се пешеходец, а вместо това е завъртял кормилния кръг надясно, и е променил направлението на движение на управлявания от него автомобил, спрямо първоначалното си положение. Съдът е счел, че в конкретната пътна ситуация, пешеходецът е нямал техническата възможност да предотврати произшествието, а също така е нямал и възможност да предвиди действията на водача на лекия автомобил, предприел движение надясно спрямо първоначалното положение. АС Пловдив, анализирайки задълженията на водачите и пешеходците по ЗДвП, е приел, че законодателят е дал превес на задълженията на водачите на моторни превозни средства. Съдът е посочил, че в конкретния случай, само фактът на непресичане на пешеходна пътека не води до извод за съпричиняване, тъй като 3 била установена единствена техническа причина за произшествието – действието на водача, което е предприел, като пешеходецът го е възприел своевременно, съобразил се е с него, увеличил е скоростта си на движение, за да го избегне, но не е могъл. С така изложените мотиви е счел, че не е налице съпричиняване и е потвърдил първоинстанционното решение.

С определение №.№1614/28.05.2025г. по к.т.д. №652/2025г. на ВКС, 1 т.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по следния въпрос, обобщен и уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС: „Относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД при доказването на приноса за увреждането от пострадалия“.

По въпроса относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за вреди е формирана задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 17/1963 г. и Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о.,решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., решение № 117 от 8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о., решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г., ІІ т. о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането. При определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

След приемане на Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. по тълк.д. № 2/16 г. на ОСНК на ВКС, законодателят е въвел нова, ал. 5 на чл. 119 ЗДвП /обн. ДВ бр. 9/2017 г., в сила от 26.01.2017 г. /, с която изрично е изключил приложимостта на института на чл. 51, ал. 2 ЗЗД спрямо пътно-транспортни произшествия, настъпили с пешеходец на пешеходна пътека в случаите, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило на ЗДвП, имащо отношение към произшествието.

4

Когато, обаче, пешеходецът пресича на необозначено пътното платно място, а именно не на пешеходна пътека, то е налице нарушение на правилата на Закона за движение по пътищата / чл. 113 и чл. 114 ЗДвП /. Налице е и практика на ВКС, формирана с решение № 105/19.06.2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г. на ВКС, ГК, ІII г.о., решение № 43/16.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, ІI т.о. и други актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по - голяма в сравнение с тази на пешеходците. Дължимата от водача на М П С завишена грижа към уязвимия участник в движението /пешеходеца/ - чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП и чл. 116, ал. 1 ЗДвП, предпоставя неговата значително по-голяма отговорност и принос за реализирането на пътното произшествие, но поведението на пешеходеца, когато е в нарушение на правилата за движение по пътищата и ПТП не е настъпило при пресичане на пешеходна пътека, следва да бъде преценявано като относимо с оглед конкретните особености на всеки отделен случай.