Решение № 3840 от 05.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3840 гр. София, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100510824 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца ЗД „Евроинс“ АД срещу решение от 29.05.2025 г. по гр.д. №31118/2024 г. на Софийския районен съд, 175 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Ерманос 2015“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл.410 ал.1 т.1 КЗ за сумата над 18,36 лв. до пълния предявен размер от 22 124,72 лв., формирана като сбор от сумата от 21 694,72 лв., представляваща разликата между стойността на щетата, изчислена от вещото лице по приетата експертиза по гр.д. №16479/2023 г. по описа на СРС, 78 състав, и платената от ответника главница в размер на 2777,28 лв., заедно със законна лихва върху главницата от 30.05.2024 г. /датата на подаване исковата молба/ до окончателното изплащане, и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над 103,12 лв. до пълния предявен размер от 5088,40 лв. - мораторна лихва за забава върху претендираната главница за периода 12.07.2022 г. – 29.05.2024 г., като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение материалния и процесуалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд не е зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение по предявения частичен иск, с което е бил решен въпросът за съществуването на вземането, неговия размер към датата на събитието и отговорността на ответника.

Поддържа, че с влязлото в сила решение по частичния иск съдът се е произнесъл по размера на отговорността на ответника и по направеното от негова страна възражение за ограничената отговорност по чл.23 пар.3 Конвенцията CMR, поради което и този въпрос е разрешен окончателно със сила на пресъдено нещо, а първоинстанционният съд неправилно и без основание е преразгледал същото възражение. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените осъдителни искове. Претендира разноски.

1

Въззиваемата страна „Ерманос 2015“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал. 1 ГПК оспорва жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Ерманос 2015“ ЕООД срещу решение от 29.05.2025 г. по гр.д. №31118/2024 г. на Софийския районен съд, 175 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на ЗД „Евроинс“ АД на основание чл.410 ал.1 т.1 КЗ сумата от 18,36 лв. частична претенция от 25 885,40 лв., формирана като сбор от сумата от 21 694,72 лв., представляваща разликата между стойността на щетата, изчислена от вещото лице по приетата експертиза по гр.д. №16479/2023 г. по описа на СРС, 78 състав, и платената от ответника главница в размер на 2777,28 лв., 430,00 лв. – разход за авариен комисар, които суми представляват незаплатен остатък от регресно вземане за изплатено обезщетение по застраховка „Товарни по време на превоз“ по щета №0700077527, заедно със законна лихва върху главницата от 30.05.2024 г. /датата на подаване исковата молба/ до окончателното изплащане, на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 103,12 лв. - мораторна лихва за забава върху претендираната главница за периода 12.07.2022 г. – 29.05.2024 г., както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение материалния и процесуалния закон. Сочи, че ищецът по делото не е посочил претендираната сума за коя конкретна част от регресното вземане за обезщетение за липсващите стоки се отнася, съответно за коя част от липсващите стоки е претендираното по частичния иск по гр.д. №16479/2023 г. по описа на СРС, 78 състав, и не е изложил обстоятелствата, на които твърди, че се основават исковете му – не е пояснил в какво се изразява неположената грижа от страна на дружеството-ответник.

Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд не е отчел, че по делото не е установено наличието на липси на част от стоката, респ. неправилно е приел, че е неоснователно възражението, че ответникът не следва да носи отговорност за констатираните липси. Твърди още, че не е материално правно легитимиран да носи отговорност за сочените липси, тъй като, съгласно чл.36 Конвенцията CMR, търсенето на отговорност за липса може да бъде извършено само срещу първия превозвач, както и че по делото липсват данни за борсовата стойността на стоката и първоинстанционният съд не е съобразил разпоредбата на чл.23 пар.3 Конвенцията CMR. Сочи още, че превозвачът не носи отговорност за разходите за авариен комисар, както и че разпоредбата на чл.86 ЗЗД е неприложима, а следва да бъде приложена разпоредбата на чл.27 пар.1 Конвенцията CMR.

Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените осъдителни искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна З Д „Евроинс“ АД в срока за отговор по чл.263 ал. 1 ГПК оспорва жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 25.08.2025 г., с което е оставено без уважение искането на ответника „Ерманос 2015“ ЕООД за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Това определение е обжалвано от ответника с частна жалба, в която е посочено, че съдът неправилно е намалил присъденото му адвокатско възнаграждение до минималния размер по Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено, като му бъдат присъдени направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в пълен размер.

2

Ответникът по жалбата ЗД „Евроинс“ АД в законоустановения срок оспорва частната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По въззивните жалби:

Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на въззивника-ответник, касаещи евентуална нередовност на исковата молба, респ. недопустимост на постановеното решение, поради това, че ищецът не е посочил претендираните суми за коя конкретна част от регресното вземане за обезщетение за липсващите стоки и съответните лихви за забава се отнасят, съответно за коя част от липсващите стоки и съответните лихви за забава са претендираните по частичните искове по гр.д. №16479/2023 г. по описа на СРС, 78 състав. Частичният иск е процесуално действие, при което ищецът предявява само част от общото си парично вземане в рамките на едно дело, като изрично заявява, че запазва правото си да търси остатъка по-късно. Ето защо и не е необходимо посочване на конкретна част от общото претендирано вземане.

Решението е и правилно поради следното:

Производството е образувано по предявени от З Д „Евроинс“ АД срещу „Ерманос 2015“ ЕООД кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.410 ал.1 т.1 КЗ за сумата от 22 124,72 лв. – частично претенция от общо изплатени като застрахователно обезщетение 25 885,40 лв., която сума се формира от сбора на сумата от 21 694,72 лв., представляваща разлика между стойността на щетата, изчислена от вещото лице по приетата експертиза по гр.д. №16479/2023 г. по описа на СРС, 78 състав, и платената от ответника главница в размер на 2777,28 лв., която сума е незаплатен остатък от регресно вземане за изплатено обезщетение по застраховка „Товари по време на превоз“, и сумата от 430,00 лв., представляваща разход за авариен комисар във връзка с определяне вида и размера на щетата, ведно със законна лихва върху главниците от датата на депозиране исковата молба до окончателното изплащане, и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 5088,40 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху претендираната главница за периода 12.07.2022 г. – 29.05.2024 г. Ищецът твърди в исковата молба, че с влязло в сила решение, постановено по гр.д. №16479/2023 г. по описа на СРС, 78 състав, ответникът е осъден да му заплати по предявени частични искове с правно основание чл.410 ал.1 т.1 КЗ сумата от 2777,28 лв., като част от общо претендираната сума от 25 885,40 лв., представляваща регресно вземане за изплатено обезщетение по застраховка „Товари по време на превоз“ по щета №0700077527, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане, и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 201,35 лв., представляваща лихва за забава върху претендираната главница за периода 12.07.2022 г. – 29.03.2023 г., поради което и със сила на присъдено нещо е установено съществуването на заявеното от него регресно застрахователно право по застраховка „Товари по време на превоз“ във връзка с изплатеното обезщетение по процесната щета за липси по превозвания от ответника товар.

Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявените искове. Оспорва 3 наличието на сочените от ищеца липси по превозвания от него товар, респ. да се дължат на виновното и противоправно поведение на негов служител-водачът на камиона, превозил стоките. Оспорва да носи отговорност за разходите за авариен комисар, както и размера на претендираното обезщетение, като твърди, че отговорността му е ограничена до размерите по чл.23 пар.3 Конвенцията CMR.

Видно от приложеното по делото решение №3531/27.02.2024 г., постановено по гр.д.

№16479/2023 г. по описа на СРС, 78 състав, ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.410 ал.1 т.2 вр. чл.17 пар.1 Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ сумата от 2777,28 лв. - частичен иск от 25 885,40 лв., представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по застраховка „Товари по време на превоз“ по щета №0700077527, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 30.03.2023 г., до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 201,35 лв., представляваща лихва за забава върху претендираната главница за периода 12.07.2022 г. – 29.03.2023 г. С решението съдът е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на регресното вземане на застрахователя – сключен договор за имуществено застраховане, в срока на застрахователното покритие по който са настъпили имуществени вреди на товара от Пирея, Гърция, до София, България, под формата на липси в 30 бр. кашони на общо 2881 артикула, за които липси отговаря превозвачът, за което събитие в изпълнение на договорното си задължение ищецът е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение. С решението е прието още, че стойността на установените липси е в размер на сумата от 14 782,46 щ.д. или в размер на 24 472,00 лв., както и че ответникът е изпаднал в забава след отправена му от ищеца покана, считано от 12.07.2022 г.

С ТР №3/2016 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че р ешението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със СПН относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането.