Решение № 2596 от 04.10.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2596 гр. София, 30.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20211100511836 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20109075 от 29.04.2021 г., постановено по ГД № 24336 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), ІІ ГО, 65 състав, е отхвърлен предявеният от К. Т. С. срещу „ББ.“ ЕАД осъдителен иск с правно основание по чл. 66, ал. 2 от КТ за заплащане на сумата от 72484,80 лв., представляваща неизплатено възнаграждение, дължимо на основание т. 9 от Допълнително споразумение № 1035/30.04.2015 г. към Трудов договор № 095/30.11.2005 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.06.2020 г., до окончателното ѝ изплащане.

С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от ищеца съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК за исковото производство съразмерно с уважената част от иска.

Решението на СРС е обжалвано от ищеца К. Т. С.. Въззивникът поддържа, че същото е неправилно и необосновано, изводите на СРС не съответствали на императивните правила на КТ и на събраните по делото доказателства. Акцентира се, че спорният между страните въпрос се отнася до дължимостта на уговореното обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на служителя. Според жалбоподателя, макар цитираната от първата инстанция практика на ВКС да касае приложимата в случая правна норма – чл. 66, ал. 2 от КТ, тя се отнася до различен фактически състав на спора. Излагат се доводи, че волята на страните с приемането на процесната клауза от т. 9 от Допълнително 1 споразумение № 1035/30.04.2015 г. към Трудов договор № 095/30.11.2005 г., с която е уговорено процесното обезщетение, се заключава в това да се компенсира служителя заради намаленото трудово възнаграждение. Сочи се, че макар да липсва изрична норма в КТ, която да регламентира такова обезщетение, липсва законова пречка същото да бъде уговорено по реда на чл. 66, ал. 2 от КТ. Твърди се, че с прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 от КТ е възникнало задължението за ответника да заплати на ищеца уговореното обезщетение. Позовава се на принципа за договорната свобода при постигането на уговорки между страните. Въззивникът посочва, че към момента на прекратяване на трудовото му правоотношение е имал трудов стаж почти 15 години само в ответното дружество, липсват твърдения да са му налагани дисциплинарни наказания или че не се е справял с възложената му за изпълнение работа, което обуславяло извод, че процесната клауза не противоречи на добрите нрави. В подкрепа на това твърдение сочи и че след сключването на това допълнително споразумение е продължил да работи при ответното дружество с намалено трудово възнаграждение, като отново акцентира върху компенсаторната функция на уговореното обезщетение. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковата претенциа да бъде уважена в цялост. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „ББ.“ ЕАД, чрез адв. М. Д., с който оспорва жалбата и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка отправя искане до СГС като въззивна инстанция да остави без уважение въззивната жалба, респективно да потвърди решението на първоинстанционния съд.

Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения 2 срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е отчасти основателна, респективно обжалваното решение е неправилно по следните съображения.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание по чл. 66, ал. 2 от КТ.

По делото е безспорно наличието на трудово правоотношение между страните по делото, което е било прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ с предизвестие от ищеца до работодателя, както и че при прекратяване на трудовото правоотношение размерът на основното брутно трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 5600,00 лв. и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 7,8 %, което се признава от ответника с представеното допълнително споразумение от 01.02.2019 г.. Посочените обстоятелства се установяват и от приетите по делото писмени доказателства – трудов договор № 095/30.11.2005 г., допълнителни споразумения към посочения трудов договор с № 36/01.01.2006 г., № 34/03.01.2007 г., 398/01.03.2007 г., № 577/29.08.2008 г., № 520/05.01.2009 г., № 1035/30.04.2015 г., № 1003/01.02.2019 г., длъжностна характеристика, предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, връчено на 24.01.2020 г., заповед за прекратяване на трудовото правоотношение № 44/21.02.2020 г., връчена на 21.02.2020 г. на ищеца, считано от 24.02.2020 г.

От допълнително споразумение № 1035/30.04.2015 г. към трудов договор № 095/30.11.2005 г. се установява, че страните са постигнали уговорка при прекратяване на трудовия договор за ищеца възниква право да получи обезщетение от работодателя в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е дължимо на ищеца в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора.

Единствения спорен по делото въпрос е дали ищецът има право на това обезщетение в случаите, когато трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ с писмено предизвестие от работника до работодателя.

В тази връзка следва да се има предвид практиката на ВКС по идентични казуси, според която отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл.

3

При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните (така Решение № 44 от 11.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2721/2021 г., IV г. о., ГК; Решение № 28 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2376/2021 г., III г. о., ГК; Решение № 75 от 23.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2712/2021 г., III г. о., ГК; Решение № 30 от 24.06.2022 г. на ВКС по гр. д.

№ 1883/2021 г., IV г. о., ГК).

Съгласно установената практика, договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави.

В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 от КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия договор уговарят условия, които са по-благоприятни за работника от установените със закона или с колективен трудов договор.

Веднъж изменили договора помежду си, поемайки нови права и задължения, страните са обвързани от постигнатото съгласие със силата на закон (по арг. от чл. 20а ЗЗД).

За да се погасят допълнително поетите права и задължения е необходимо ново съгласие или настъпване на друг предвиден в закона погасителен способ, каквито твърдения по делото не са релевирани. Затова към момента на прекратяване на правоотношението поетите с допълнителното споразумение от 30.04.2015 г., т. 9, задължения от работодателя и права на работника са били част от съдържанието на трудовото правоотношение между тях.

Частичната нищожност предполага наличие на порок в самостоятелна част от волеизявлението, при което останалата част от него може да породи правно действие.

Частичната нищожност не предполага една и съща уговорка да може да се дефинира като нищожна или действителна според това, какви факти допълнително са настъпили в отношенията между страните. Частично недействителна е не цялата уговорка по т. 9 от допълнителното споразумение от 30.04.2015 г., а само тази нейна част, в която обезщетението се уговаря като дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника. По този начин задължението остава, като работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен. Добросъвестността е факт, който се преценява във всеки конкретен случай. Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например с дисциплинарно уволнение. Такъв би бил и случаят, когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати 4 правоотношението. В случая такива обстоятелства нито се твърдят, нито се установяват от формираната по делото доказателствена съвкупност. Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно волеизявление без виновно поведение на работодателя. Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забраната за принудителен труд. Никой работник не може да бъде заставен да престира труд на определен работодател, ако той не желае това и при такова нежелание прекратяването на правоотношението едностранно от негова страна е по правило правомерно юридическо действие. Възможно е с това право да се злоупотреби, но в конкретния случай няма твърдения за такава злоупотреба и едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение.