Решение № 260308 от 16.02.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ гр. София, 16.02.2023 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б въззивен състав, в публичното заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.

ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

СТОЙЧО ПОПОВ при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД № 5345 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Същото е образувано въз основа на депозирана въззивна жалба от срещу Решение № 267912/07.11.2019 г., постановено по ГД № 53587 по описа за 2016 г. на Софийски районен съд, I ГО, 33 състав, с което е признато за установено по отношение на ответника С.М. В., че ищецът Р.С.Д., е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, район Красна поляна, местност “******, въз основа на осъществено давностно владение, и ответницата е осъдена да предаде владението на 80 кв. м. от имота, както и в частта, с която ответницата е осъдена на основание чл. 109 ЗС да премахне незаконна жилищна сграда с площ от 40 кв. м., находяща се в посочения недвижими имот, която пречи на ищеца да упражнява правото му на собственост.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът – С.М. В.. В депозираната въззивна жалба се излагат съображения, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е установил релевантната фактическа обстановка. В тази насока се възразява, че е игнориран регулационния статут във времето на поземлен имот с идентификатор ***, съответстващ на УПИ 1147 от кв. 378 по плана на гр. София, част от който е процесният поземлен имот, и неправилно са ценени събраните в хода на първоинстанционното производство гласни доказателства.

Посочва се, че съдът не е съобразил депозираната от ответника молба от 13.03.2019 г. и въведено с нея възражение за придобивна давност на реална част от недвижим имот, като посоченото възражение липсва и в проекта за доклад, което е рефлектирало върху определяне на правната рамка на спора. Навеждат се твърдения, че неправилно съдът е кредитирал показания на свидетели за наследствено присъединяване на владение, доколкото ищецът е изложил съображения за конкретен придобивен способ – давностно владение.

Възразява се, че обжалваното решение е и необосновано, доколкото липсват мотиви досежно годността на изготвената СТЕ. От фактическа страна се навеждат твърдения, че поземлен имот с идентификатор *** към 2012 г. е бил част от процесния имот. Същият бил собственост на седем човека, като ищецът не бил от тях, респ. същият не е могъл да осъществява фактическа власт върху него.

Посочва се, че след 2012 г. ищецът се е самонастанил в този имот и е обособил реална част от този имот като самостоятелен поземлен имот – процесният такъв. В тази насока се навеждат съображения, че е недопустимо придобиването по давност на реална част от недвижим имот – както по реда на ЗУТ, така и по реда на ЗТСУ.

Възразява се, че от страна на съда не е съобразено, че кадастралните планове нямат непосредствено отчуждително действие. С оглед изложеното, се претендира първоинстанционното решение да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени. Претендират се извършените по делото разноски.

В хода на въззивното производство, на 24.12.2019 г. ищецът Р.С.Д. е починал. С оглед изложеното, с Определение № 20402/22.01.2020 г., постановено по делото, на основание чл. 227 от ГПК на мястото на същия са конституирани неговите наследници – Б.Р.Д., М.Р.Д., Д.Р.Д. и Р.Р.Д..

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от наследниците на Р.Д., с който се оспорва депозираната въззивна жалба и се излагат съображения за валидност, допустимост и правилност на първоинстанционното решение. Посочва се, че на база на събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства се установява по несъмнен начин, че ищецът, починал в хода на процеса, е бил собственик на процесния недвижим имот. Посоченото се удостоверявало и с констативен нотариален акт за собственост № 139, т. 3, дело № 1501/2014 г. на нотариус с района на действие – Софийски районен съд. Правилно, според въззиваемите, първостепенният съд е приел, че ответникът носи доказателствената тежест за оборване констатациите на нотариуса, като от същия не е проведено доказване на оспорването. Досежно изложеното във въззивната жалба за невъзможността да се придобие реална част от недвижим имот, се посочва, че на стр. 4 от постановеното решение, съдът е изложил подробни мотиви за неоснователност на възражението на жалбоподателя. С оглед изложеното, правилно съдът достигнал до извод, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот въз основа осъществено давностно владение от 1975 г. до датата на предявяване на исковите претенции. По отношение на предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС, се излагат съображения, че по делото са събрани доказателства за наличието на правото на собственост на ищеца, както и че ответникът е извършил действия, които пречат на упражняването на правото му на собственост, а именно построяване на незаконна сграда в имота. Посочва се, че съдът не е следвало служебно да събира доказателства, а е следвало жалбоподателката да оспори приетото в хода на първоинстанционното производство заключение по допуснатата СТЕ. С оглед изложеното се претендира потвърждаване на първоинстанционно решение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е основателна, респективно обжалваното решение е неправилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.

Софийски районен съд е сезиран с искова молба от Р.С.Д. срещу С.М. В., с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 108 от ЗС и чл. 109 от ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, район Красна поляна, местност „******, ведно с находящата се в имота жилищна сграда с идентификатор ***, ответницата да бъде осъдена да предаде владението върху 80 кв. м. от имота на ищеца и да бъде осъдена да премахне построената от нея незаконна сграда в имота с площ от 40 кв. м.

В исковата молба се излагат съображения, че ищецът е собственик на процесните имоти от 1975 г., от който момент живее в жилищната сграда. Твърди, че ответницата се е самонастанила в имота и започнала да изгражда незаконен строеж – къща. С оглед последното, същата била задължена от Община Красна поляна да премахне незаконния строеж, но посоченото не било извършено. В незаконно построената сграда живеела ответницата и ползвала без основание около 130 кв. м. от имота, в който била построена сградата. По този начин същата пречила на ищеца да упражнява правото си на собственост.

Впоследствие, предявения иск е изменен, като е посочено, че ответницата е ползвала 80 кв. м. от процесния недвижим имот.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответницата С.Р.. Такъв е постъпил на 27.03.2017 г., след изтичане на едномесечният срок за отговор – на 24.03.2017 г.

С оглед изложеното от ответницата е поискано възстановяване на срока за отговор на исковата молба, като впоследствие от нейния процесуален представител е депозиран отговор на искова молба. С Определение № 216/18.12.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 4360/2018 г. на ВКС, срокът за отговор на исковата молба е възстановен.

С депозирания отговор на искова молба ответницата оспорва установяването на правото на собственост на ищеца върху процесните недвижими имоти, доколкото не са приложени доказателства за същото, а единствено констативен нотариален акт от 05.05.2015 г. Независимо от същия, в отговора на исковата молба е отразено, че ответницата владее и ползва имота от 2013 г., когато е построила масивна сграда. Отделно от изложеното, процесният недвижим имот представлявал част от имот с идентификатор ***, който бил собственост на седем лица, между които и Л.М.. Същият сключил с ответницата предварителен договор от 28.05.2015 г. досежно 50/3468 ид. част, като същата владяла и ползвала имота от 2005 г. С оглед изложеното се оспорва правото на собственост на ищеца и се възразява, че ответницата е придобила собствеността върху процесния недвижим имот въз основа на осъществено давностно владение.

С молба вх. № 5043563/13.03.2019 г. по описа на

Софийски районен съд, депозирана от ответницата, отново се оспорват предявените искови претенции, както и констатациите на нотариуса, обективирани в констативния нотариален акт. Посочва се, че недвижимият имот, предмет на нотариалния акт, е имал седем собственика, които са упражнявали правата си върху общия имот, като към 2012 г. ищецът не е бил сред тях. След тази година, същият се самонастанил в имота и успял да се снабди с констативен нотариален акт досежно имот с идентификатор ***. Посочва се, че съдът следва да извърши преценка доколко тази реална част представлява самостоятелен обект на правото на собственост, съобразно устройствените закони.

С постановеното първоинстанционно решение, съдът е приел по отношение на предявения иск с правно основание чл. 108 от ЗС, че ищецът е придобил собствеността върху процесния недвижим имот въз основа на оригинерно придобивно основание – давностно владение. В тази насока бил представен констативен нотариален акт, който следвало да се обори от ответника, но такова доказване не било проведено. Навеждат се съображения за неоснователност на наведеното възражение, че е налице забрана за придобиване на реална част от имот, доколкото процесният имот бил обособен като такъв със заповед на Изпълнителния директор на АГКК, в сила от 25.06.2015 г. Предвид изградената в имота сграда, която съдът е приел за незаконна, са изложени съображения за основателност на предявения иск с правно основание чл. 109 от ЗС.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и съобрази приобщените по делото доказателства, намира от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 10.11.1949 г., обективиран в нотариален акт № 20, т. 10, дело № 1942/1949 г. на нотариус с район на действие – Софийски окръжен съд /л.163/, се установява, че С.М.е прехвърлила на С.Я.празно място от 333 кв.м., находящо се в землището на гр. София, местността Коньовица.

От Удостоверение за наследници на С.Д.Я.изх. №

000845/15.02.2012 г. на Столична Община /л. 173/, се установява, че същият е починал на 25.06.1956 г., като е оставил за наследници: съпругата си – А.Я./починала на 15.12.1989 г./, и пет деца – С.Д., В.Д., Р.Д. /ищецът в настоящото производство/, А.Д. и Ц.А.С.. А.Д. е починала, като е оставила за наследници седем деца – П.М., Т.С., А.С., А.А., С.С., Ц.А.и Е. А./починал на 15.02.1974 г./. Ц..Д. е починала на 18.12.2011 г., като е оставила за наследници четирите си деца – Т.Д., А.М., А.И.и М.С..

Разпечатката съдържа 34 от 120 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bf5f3609-fff0-4904-9b0c-5076c6c6bf91