Решение № 6899 от 13.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6899 гр. София, 13.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Н. Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Н. Димов Въззивно гражданско дело № 20231100501447 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Н. К. К., подадена чрез пълномощника адв.Д. С., срещу решение № 7947 от 12.07.2022 г., постановено по гр.дело № 69625/2021 год. по описа на СРС, Г.О., 85 състав, в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, че Н. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „********, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец" № 23Б, следните суми, представляващи задължения за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.“********, с абон.№ ********, а именно: 326,78 лева - стойност на доставена топлинна енергия през периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от 10.06.2021 г. до изплащане на вземането; 40,26 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 01.06.2021 г.; 36,68 лева - стойност на извършена услуга дялово разпределение през периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от 10.06.2021 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.де л о № 33290/2021 г. по описа на СРС, 85 състав. Жалбоподателят излагат доводи, че 1 решението в обжалваната от него част е невалидно, недопустимо и неправилно, по съображения подробно изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в частта, в която исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.И.М. оспорва жалбата, по к р а т к и съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното р е ш е н и е - потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона.

Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение - постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.

Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Обжалваното решение е и правилно, като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Топлофикация София” ЕАД, гр.София, срещу ответника Н. К. К., установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която същите са уважени и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. При правилно 2 разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците топлоенергия. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят доводите за недопустимост и нищожност на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустими искове, надлежно предявени от легитимирани страни при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо - не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Обжалваното първоинстанционно решение е и валидно, тъй като отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение - постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Едно съдебно решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно решение. Вярно е, че в закона няма определение за това кога едно решение е нищожно, но в теорията и практиката са изяснени хипотезите, при които следва да бъде прогласена нищожността на решението, изхождайки от естеството на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на 3 държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Налице е практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по въпроса кога едно съдебно решение е нищожно, а именно: когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост /в този смисъл- решение № 668 от 15.11.2010 г., постановено по гр.дело № 1790/2009 г., I г.о., ВКС; решение № 73 от 18.05.2015 г., постановено по гр.дело № 5113/2014 г., III г.о., ВКС и др./. Съгласно правната теория едно решение е нищожно, когато не би могло да се приеме за валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Такъв е случаят, когато: решението е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав; решението е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е спазена писмената форма на решението или решението не е подписано; волята на съда е абсолютно неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване.

Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но в правната теория и в съдебната практика /вж. - ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК, решение № 361/07.05.2009 г. по гр.дело № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о., решение по т.дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр.дело № 3692/2018 г., ІІІ г.о. на ВКС и др./ по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено съдържанието на понятието. Константно е разбирането, че съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правният спор. Поради това, нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо до степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на тълкуването. Съдът приема, че нищожността на решението касае начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда, но този порок няма отношение към съдържанието на държавното властническо волеизявление по същество. Нарушението на материалния закон, включително на норми от правото на Европейския съюз, е процесуален порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол и в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна жалба.

На следващо място, неоснователни са доводите на ответника изложени във въззивната жалба за недопустимост на предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК 4 установителни искове, тъй като според него издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е нищожна. Противно на изложеното във въззивната жалба, издадената в закрито заседание на 17.06.2021 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по ч.гр.дело № 33290/2021 г. по описа на СРС, 85 състав, е валиден съдебен акт. Съдът приема, че заповедта за изпълнение няма характер на съдебно решение, но тя съставлява съдебен акт, който има някои от последиците, присъщи на решенията, разрешаващи отнесен до съда правен спор. Влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и не допуска същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената сфера на лицето, срещу което е издадена, със същия интензитет, с който тази сфера бива засягана от издадено осъдително съдебно решение. Разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК визира изрично само съдебните решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде установявана, като липсва изрична уредба относно определенията на съда или другите издавани от него актове /разпореждания, заповеди и т.н./. Тези актове обаче също може да страдат от пороци, които да препятстват пораждането на правните им последици /например да са издадени от лице, което няма качеството на съдия, да не са издадени в писмена форма и др./. Същевременно всеки от тези актове може да създаде привидност за формирана воля на правораздавателен орган със съществени неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да бъдат изпълнени. Няма основание на това лице да се откаже правото да иска установяване на нищожността на акта по същия ред, който законодателството предвижда изрично за един от видовете съдебни актове /решенията на съда/. Законът не съдържа изрично разрешение, но това следва да се приеме при аналогично приложение на разпоредбата на чл.270 ал.2 ГПК на основание чл.46 ал.2 изр.1 ЗНА. Поради това следва да се приеме, че нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 от ГПК, може да бъде установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение.