Решение № 6297 от 18.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6297 гр. София, 15.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Цветина Костадинова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело № 20231100505494 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20083658 от 16.03.2023 г. на СРС, 164 с-в, по гр. д. № 15333/2021 г. „П.К.Б. ЕООД, ЕИК ******* е осъдено да заплати на „Т.К.“ ООД, ЕИК ******* на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 675, 62 лв., представляваща предадена без основание сума от заплатен пакет допълнителни услуги по два договора за потребителски кредит (ДПК) в общ размер от 651, 12 лв., такси 20 лв. и 4, 50 лв. договорни суми, от страна на А. В.А., с ЕГН ********** на ответника „Профи Кредит България" ЕООД, в периода от 01.12.2015 г. до 13.02.2020 г., въз основа на нищожни клаузи по Споразумения за допълнителен пакет услуги към Договори за потребителски кредити № 3013793304/28.10.2016 г. и № 30034909234/11.02.2019 г., които вземания са цедирани на ищеца „Т.К.“ ООД, съгласно Договор за вземания от финансови институции от 13.02.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба 01.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. Ответникът е осъден за разноски.

Решението се обжалва от ответника „П.К.Б. ЕООД, чрез представителя му, с доводи, че е недопустимо, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа множество съображения за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявени искове, по недопустимо изменение на основанието на иска и по нередовна искова молба. Излага и съображения за постановяване на решението при допуснати нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Неправилно в решението е прието, че ищецът „Т.К.“ ООД е станал титуляр на вземането към него, което вземане е прехвърлено от А. В.А., който е имал ДПК с ответното дружество.

1

Счита, че такова вземане не възникнало в правната сфера на физическото лице, а дори да е възникнало, то не е било надлежно прехвърлено в полза на ищеца, като поддържа доводи, че договорът за прехвърляне на вземането е нищожен. Неправилно съдът е приел, че ответникът не може да прави възражения за недействителност на договора понеже не е страна по него, а трето лице. Поддържа, че по делото не се доказва валидното прехвърляне на претендираното вземане в полза на ищеца по силата на действителен договор за цесия, който да обвързва ответника. Неправилно съдът е приел, че след получаване на уведомлението за цесията по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, е отпаднал интереса на длъжника да оспорва валидността на договора.Излага множество съображения, че договорът за цесия е нищожен и поради противоречие със закона, липса на съгласие относно вземанията, които се прехвърлят и неясен предмет, както и поради накърняване на добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Твърди, че договорът за цесия е недействителен и поради неравноправни клаузи в него, респ. предвид ненадлежното индивидуализиране на вземанията, предмет на договора, тяхната цена, както и предвид липсата на представителна власт за лицето, сключило договора от името на ищеца. Счита, че като не е провел служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излага и доводи, че не е възникнало вземане в претендирания размер в правната сфера на цедента А. А.ов, поради което няма как да бъде прехвърлено в полза на ищеца. В производството не е доказано, че цедента е извършил плащане на претендираната сума в полза на ответника, поради което не е установено, че това лице има вземане на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД към него. Сочи още, че от доказателствата не се установява плащането на сумата към ответника да е извършена от цедента. Поддържа множество съображения, че неправилно съдът е приел, че клаузите в договора за потребителски кредит (ДПК) и допълнително Споразумение към него, уреждащо пакета допълнителни услуги, са нищожни. Излага множество съображения, че посочените услуги и възнаграждението за тях не противоречат на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК и не съставляват такива за усвояване и управление на кредита. Несъстоятелни са мотивите на съда, че предоставянето на услугите зависело от преценката на кредитора, защото във връзка е тях се били сключвали допълнителни споразумения/анекси или се съставяли нови погасителни планове.

Неправилно съдът е приел, че клаузата за възнаграждение за пакета допълнителни услуги е неравноправна по смисъла на ЗЗП и че не е ясно в какво се изразява ползвания от потребителя пакет. Неоснователно е прието, че ответникът няма право да получи и такса от 20 лв. за извършени услуги. Излагат се и множество съображения, че СРС неправилно приема за нищожна клаузата в договора за потребителски кредит, определяща размера на ГЛП. Счита, че възнаградителна лихва е над трикратния размер на лихвата за забава, но не надвишава предвидената в закона максимална стойност на ГПР и не противоречи на закона и на добрите нрави. Оспорва извода на СРС, че възнаграждението за пакет допълнителни услуги следва да се включва в ГПР и че с включването на това възнаграждение в размера на ГПР е над максималния предвиден в закона размер. Поддържа и възражението за погасяване по давност на претенциите.

По тези и допълнителни съображения, моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено или върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС, евентуално решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендира разноски за две инстанции.

Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Въззиваемата страна - ищеца „Т.К.“ ООД, оспорва жалбата като неоснователна, в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Сочи, че в оспорената част решението е 2 законосъобразно, правилно и обосновано. При постановяване на решението съдът е съобразил в цялост събраните пред него доказателства и материалния закон. Счита, че решението не е недопустимо - постановено по нередовна искова молба, като за д а е редовно заявена претенцията е достатъчно в обстоятелствената част на исковата молба ищецът да посочи сумата, която е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание, каквито твърдения са изложени от ищеца. Оспорва възраженията, че произнасянето на първоинстанционния съд по действителността на клаузи от договора за кредит е довело до plus petitum произнасяне, както и възражението за недействителност на договора за цесия. Излага доводи, че ответникът не е легитимиран да прави възражения по действителността на цесията, поради което същите не следва да се разглеждат. По същество поддържа, че договорът е валиден и е прехвърлил в негово полза вземането принадлежало на цедента. Сочи, че законът не поставя изисквания страните по договора за цесия да описват при какви фактически или правни обстоятелства е възникнало вземането, нито липсата на това описание води до нищожност на договора. От договора е ясно, че цедентът прехвърля всяко вземане за неоснователно обогатяване, възникнало в конкретен времеви период, без значение от фактическата и правна обстановка на възникване. Поддържа, че договорът за цесия е действителен, щом вземането е определяемо, включително по размер.

Излага съображения, че придобитите от него вземания не представляват такива по кредити или друга форма на финансиране (за главници, лихви или други), т. е. основаващи се на облигационна връзка по договор, представляващ някаква форма на финансиране, а се основават на извъндоговорно основания - неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Предвид това дейността на дружеството не попада в обхвата на ЗКИ и същото няма качеството на банка или финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ. Сочи, че процесния договор за цесия е самостоятелен вид договор и не представлява договор за продажба на стока или услуга, нито е сред изрично посочените в ЗЗП. Поддържа, че дори и да се приеме, че съществуват неравноправни клаузи, по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, те не водят до нищожност на целия договор. Счита, че СРС обосновано е направил извод, че клаузите, уреждащи допълнителните услуги и възнаграждението за тях по договора за кредит са неравноправни - доколкото тяхното предоставяне зависи изцяло от преценката на кредитора (нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 от ЗЗП) и не са индивидуално уговорени (нарушение на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП). Възнаграждението по т. нар. „пакет от допълнителни услуги“ е уговорено общо, в нарушение на забраната, съдържаща се в чл. 10 а, ал. 4 ЗПК. Правилно съдът е приел, че възнаграждението е необосновано високо и противоречи на правилата за добросъвестност и справедливост - възнаграждението е в по-голям размер от възнаградителната лихва и в размер почти равен на главницата по договора. Счита, че СРС е стигнал до правилно заключение, че липсва годно правно основание за тяхното получаване и задържане от страна на „П.К.Б. ЕООД. Оспорва възраженията, че плащането на сумата е извършено от трето лице, както и че вземането е погасено по давност. По тези и допълнителни съображения моли да се потвърди решението. Претендира разноски съгласно списък.

СГС, като взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на въззивната проверка, приема следното:

СРС се е произнесъл по искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, 3 като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Настоящият въззивен състав намира, че решението е валидно и допустимо постановено и не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

СРС е обсъдил събраните пред него доказателства в съвкупност и е изложил установената въз основа на тях фактическа обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 ГПК.

На първо място и във връзка с доводите за недопустимост, въззивният съд намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че СРС е дал ход на делото по нередовна искова молба, както и че е приел недопустимо изменение едновременно в основанието и петитума на предявения иск. Съгласно установената практика на съдилищата, основаваща се на дадените задължителни указания от Пленумът на Върховния съд в т. 1, абзац 2, последно изречение от ППВС № 1/79 г., при съдебен спор на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото единствено факта, че е дал имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че полученото от него имущественото благо не е лишено от основание, т. е. че съществува правно призната причина за разместването на благата, което му дава право да задържи полученото. Предвид изложеното съдът приема, че още в първоначално подадената искова молба се съдържат изискуемите от закона твърдения, от които да се изведе основанието на иска.

Независимо от горното, в изпълнение на дадените от първоинстанционния съд указания, ищецът е съобразил защитната теза на ответната страна, сочеща наличието на договорни отношения между праводателя на ищеца и ответника, като е въвел и допълнителни аргументи за недействителност на договорите за потребителски кредити във връзка с уговорките за заплащане на възнаграждения за Пакети с допълнителни услуги и противоречие със ЗПК и ЗЗП.

Въззивният състав намира, че тези оспорвания не представляват изменение в основанието на иска по смисъла на чл. 214 ГПК, чрез добавяне на още едно основание (както е посочил съставът на СРС), още по - малко представляват едновременно изменение на основанието и петитума на иска. Петитумът на ищецът е непроменен – той се изразява с искане ответникът да бъде осъден да заплати претендираната сума.