Решение № 24 от 11.02.2022, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 24 гр. гр. Добрич, 11.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Галатея П. Ханджиева Милева

Членове:

Диана Г. Дякова

Жечка Н. Маргенова Томова при участието на секретаря Нели Ил. Бъчварова като разгледа докладваното от Галатея П. Ханджиева Милева Въззивно гражданско дело № 20213200500736 по описа за 2021 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на М. ИВ. Т. от гр.Д., чрез упълномощения адвокат, срещу решение №260253/19.03.2021г. по гр.д.№1705/2019г. на Добричкия районен съд в частите, в които е признато за установено, че въззивницата дължи на „Теленор България“ Е А Д - г р . С . следните суми, предмет на заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№5151/2018г. на ДРС, а именно - сумата 11.40 лева - по договор за мобилни услуги № *** /29.04.2011г. и допълнително споразумение

№***/01.06.2016г. за отчетен период 01.05.2016г. 31.05.2016г., както и - сумата от 279.86 лева - лизингови вноски по договор за лизинг по допълнително споразумение №010156835/01.07.2015г.

Решението се обжалва като неправилно, постановено при допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. Възразява се, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по въведеното от въззивницата, ответник по предявения иск, възражение за прихващане и възражение за изтекла погасителна давност. Посочено е още, че не са взети предвид възраженията на 1 страната срещу представените от ищеца по делото фактури, както и поддържаното от нея, че няма задълженията по тях, тъй като не е извършвала действия, довели до прекратяване на договорните отношения между страните.

М. ИВ. Т., чрез адвоката си, обжалва и определение

№263240/08.06.2021г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на решението в частта за разноските. Оплакванията са за липса на яснота относно метода за разпределяне отговорността за разноските на двете насрещни страни, както и за неприсъждане на тази страна на припадащата й се част от платеното от нея адвокатско възнаграждение.

Постъпила е и частна жалба от „Теленор България”ЕАД, чрез адвоката му, срещу определение №260903/27.04.2021г., с което е оставена без уважение молбата на тази страна за изменение на решението в частта за разноските. Изложени са доводи, за неправилно определяне в по-голям размер на следващата се на другата страна част от разноските, платени от нея за графическа експертиза.

Всички жалби са редовни, подадени в срок и допустими.

В писмени отговори всяка страна оспорва жалбата на другата като неоснователна и настоява за оставянето й без уважение.

Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Първоинстанционното решение е постановено по предявен от „Теленор България“ЕАД срещу М. ИВ. Т. иск по чл.422 ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземанията на ищеца от ответницата, за които по ч.гр.д.

№5151/2018г. на ДРС е издадена заповед №15/10.01.2019г. за изпълнение на парични задължения, от които по договор за мобилни услуги №***/29.04.2011г. и допълнително споразумение от 01.07.2015г. – задължение в размер на 33.02 лева за такси и услуги за периода 01.05.2016г. – 31.05.2016г. по фактура №***/01.06.2016г. и задължение в размер на 227.37 лева за неустойка за предсрочно прекратяване на договора, а по договор от 01.07.2015г. за лизинг на мобилно устройство – задължение в размер на 279.86 лева за лизингови вноски.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в отхвърлителната част по иска по чл.422 ал.1 от ГПК за вземането за неустойка в размер на 227.37 лева за предсрочно прекратяване на договора, както и стойността по 2 посочената фактура в частта над 11.40 лева до пълния претендиран от ищеца размер от 33.02 лева.

Установено е по делото, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор №***/29.04.2011г. и допълнително споразумение към него от 01.07.2015г. По силата на това правоотношение ищецът предоставял мобилни услуги за ползването от ответницата – абонат на посочения в договора мобилен номер, за което ответницата била длъжна да заплаща на ищеца месечна абонаментна такса и стойността на предоставените услуги. Договорът е със срок до 01.07.2017г., но е прекратен предсрочно на 07.06.2016г., когато номерът, на който ищецът предоставял за ответницата мобилни услуги, бил пренесен към друг мобилен оператор. Със заключение на вещо лице е установено и във въззивното производство не е спорно, че преносът на мобилния номер е осъществен въз основа заявление, депозирано при приемащия оператор от името на ответницата, но подписано от друго лице, което не било нейн законен или упълномощен представител. Преди прекратяването на договора ищецът е издал фактура №***/01.06.2016г. на стойност 33.02 лева за абонаментна такса и предоставени на ответницата мобилни услуги за периода 01.05.2016г. – 31.05.2016г. След прекратяване на договора за мобилни услуги е издадено кредитно известие №7242736356/01.07.2016г. за абонаментна такса -21.62 лева, от което и от заключението на счетоводната експертиза следва, че задължението по фактурата от 01.06.2016г. е само за стойността на предоставените на ответницата в периода 01.05.2016г. – 31.05.2016г. мобилни услуги в размер на 11.40 лева

Наред с договора за предоставяне на мобилни услуги между страните е сключен и договор от 01.07.2015г. за лизинг. С него ищецът предоставил на ответницата за временно възмездно ползване мобилно устройство /конкретно индивидуализирано/, за което ответницата се задължила да заплаща на ищеца месечни лизингови вноски по обективиран в договора погасителен план. От заключението на счетоводната експертиза се установява, че по този договор ответницата не е платила на ищеца лизингови вноски за мобилното устройство общо в размер на 279.86 лева, като най-старата неплатена вноска е тази с падеж 01.07.2016г.

При тези данни правилно е приетото от първоинстанционния съд, че 3 ответницата има към ищеца двете задължения, за които е спорът пред въззивната инстанция.

Задължението по фактурата с №***/01.06.2016г. в размера от 11.40 лева е за заплащане на стойността на мобилните услуги, които ищецът е предоставил на ответницата през м.май 2016г. – тогава договорът за мобилни услуги не е бил прекратен, ищецът е изпълнил задълженията си по него и има право на договорената насрещна престация от ответницата. Последвалото прекратяване на договора действа занапред и по никакъв начин не се отразява на задължението на ответницата да заплати на ищеца стойността на мобилните услуги, които той й е предоставил по-рано. Това е така независило дали някоя от страните по договора е виновна за предсрочното му прекратяване – то е относимо към евентуалната отговорност за вредите на изправната страна от предсрочното прекратяване, но не и към отговорността на ответницата да изпълни задължението, възникнало преди прекратяването на договора.

Задължението в размер на 279.86 лева за плащане на лизингови вноски произтича от договора за лизинг на мобилно устройство. Този договор не е прекратен, ответницата е ползвала устройството и задължението й да плати лизинговите вноски няма връзка с другия договор за предоставяне на мобилни услуги и с неговото прекратяване.

Нито едно от двете задължения, не е погасено по давност, както неоснователно се поддържа от ответницата. Съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД давността тече от деня, в който задължението е изискуемо. В случая задължението за стойността на мобилните услуги по фактурата от 01.06.2016г. е с падеж 16.07.2016г., а падежът на най-старото задължение за лизингова вноска е 01.07.2016г. Считано от тези дати, до 17.12.2018г., когато по правилото на чл.422 ал.1 от ГПК искът се счита предявен, не е изминал достатъчен период от време за тяхното погасяване по давност.

Задълженията не са погасени и чрез прихващане с насрещно вземане на ответницата в размер на 540.25 лева за обезщетение за вреди, които тя е претърпяла следствие виновно предсрочно прекратяване от ответника на договора за предоставяне на мобилни услуги. Несъмнено е, с оглед изложеното по-горе, че ответницата не е отговорна за предсрочното прекратяване на договора, което обаче не означава, че отговорен за това е 4 ищецът. Така, както е уредена /Функционални спецификации за осъществяване на преносимост на национално значими номера при промяна на доставчика на обществена мобилна услуга, утвърдени от Комисията за регулиране на съобщенията/ и осъществена в случая, процедурата за пренос на мобилен номер не предвижда възможност и изискване даряващият мобилен оператор да контролира легитимацията на лицето, което заявява пренос на мобилния номер пред приемащия мобилен оператор. Ето защо, ищецът – даряващ мобилен оператор не носи отговорност за преноса на мобилния номер на ответницата при другия мобилен оператор, без тя да го е заявявала и не носи вина за предсрочното прекратяване на договора за мобилни услуги помежду им. Поради това, дори и ответницата да е претърпяла вреди от предсрочното прекратяване на договора помежду им, ищецът не дължи да я обезщети. Отделно, че ответницата не е доказала да е претърпяла каквито и да било вреди от предсрочното прекратяване.

От изложеното следва, че първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваната част по спора по чл.422 ал.1 от ГПК.

Относно разноските – в първоинстанционното производство предмет на разглеждане са били три кумулативно съединени иска за установяване съществуването на три парични вземания на ищеца от ответницата. При съобразяване на това и в съответствие с чл.78 ал.1 и 3 от ГПК всяка страна има право да получи, както следва: в пълен размер – разноските за иска, резултатът по който е изцяло изгоден за нея и съразмерно – разноските, сторени по повод всички искове.

Спорът за присъдените от първоинстанционния съд разноски сега се свежда до разноските на ответницата за вещо лице за графическата експертиза и за адвокатско възнаграждение за заповедното производство, както и за адвокатското възнаграждение на ищеца в първата инстанция.

За вещото лице, извършило графическата експертиза, ответницата е сторила разноски от 200 лева, от които с първоинстанционното решение са й присъдени 150 лева. По реда на чл.248 от ГПК и двете страни са поискали изменение – ищецът съразмерно намаляване на 92.17 лева, ответницата увеличаване до пълния размер на разхода от 200 лева.

Графическата експертизата е изцяло свързана с иска за неустойка за предсрочно прекратяване по вина на ответницата на договора за мобилни 5 услуги. Този иск е отхвърлен и ответницата има право да получи от ищеца пълния размер от 200 лева на разноските, сторени за този иск.

Следователно определение №260093/27.04.2021г., с което е отхвърлена молбата на ищеца за изменение на решението чрез съразмерно намаляване на присъдените на ответницата разноски, е правилно и следва да се потвърди.

Неправилно е и следва се отмени определение №263240/08.06.2021г., с което е отхвърлена молбата на ответницата за изменение на решението в частта на присъдените в нейна полза разноски. Съответно на посоченото погоре, решението следва да се измени в тази част, като на ответницата се присъдят още 50 лева – разноски за вещо лице, извършило графическата експертиза. Така също, на ответницата следва да се присъди и сумата 138.26 лева – съразмерна част от адвокатското възнаграждение, което е платила в заповедното производство. Поддържаното от ищеца и възприето от първоинстанционния съд, че на длъжника не се следват разноски за заповедното производство, не може да бъде споделено. Ответницата длъжник е извършила процесуалното действие подаване на възражение по чл.414 от ГПК чрез упълномощен адвокат и по общото правило на чл.78 ал.3 от

ГПК й се следва адвокатското възнаграждение за заповедното производство, съразмерно на изгодния за не я резултат от иска по чл.422 от ГПК, предявен по повод възражението й срещу заповедта за изпълнение.

Правилно е и следва да се потвърди определение №263240/08.06.2021г. с което е отхвърлена молбата на ответницата за изменение на решението в частта на присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение за първата инстанция. Доводът на ответницата е, че наличните данни за плащането на възнаграждението били противоречиви и не било ясно дали такова наистина е платено. Това е неоснователно, защото в договора за правна помощ между ищеца и адвоката му е договорено възнаграждение от 360 лева, липсва уговорка за авансово плащане /съответната графа не е попълнена/, и е отбелязано плащане в брой на пълния договорен размер на възнаграждението.