Решение № 99 от 15.12.2021, Окръжен съд - Монтана

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 99 гр. Монтана, 10.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Людмила Драгомирова

Членове:

Елизабета Кралева

Таня Живкова при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева като разгледа докладваното от Людмила Драгомирова Въззивно гражданско дело № 20211600500300 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по жалба на ОРН. ИВ. Б. против решение №260301/08.07.2021г.,постановено по гр.д.№ 165/2020г.по описа на Районен съд-Монтана,с което е отхвърлен като неоснователен предявения от жалбоподателката срещу АНГ. Б. ИВ. иск с правно основание чл.59 от ЗЗД вр.чл.73 от ЗС да й заплати сумата 7 232.26 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника от ползването на собствените й конкретно описани недвижими имоти и части от тях за периода от 12.06.2015г.до 17.05.2018г.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от датата на подаване на исковата молба-12.06.2020г.до окончателното изплащане и е осъдена ищцата да заплати на ответника разноски по делото в размер на 700 лв.,а по сметката на МРС сумата 250 лв.изплатено възнаграждение на вещо лице и 5 лв.при служебно издаване на изпълнителен лист.

В жалбата се твърди неправилност на обжалваното решение,като постановено в нарушение на материалния закон,при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост и се излагат 1 конкретни съображения в тази насока.Поддържа,че са неправилни решаващите изводи на съда за неоснователност на иска,тъй като не е доказано ,че ответникът е ползвал описаните в исковата молба реално обособени части от поземлен имот и находящите се в него сгради, собственост на ищцата ,през периода на претенцията,при липса на правно основание за осъществяване на подобни действия и настъпили в резултат на общия факт /ползването/обедняване на ищцата и обогатяване на ответника ,обосновани с приетото за установено от съда ,че процесните части от имоти и части от сгради са използвани съвместно от страните през годините ,не могат да се ползват за каквато и да било дейност и са негодни за отдаване под наем.Неправилно съдът е приел и че ответникът не е недобросъвестен владелец и не е владял при липса на правно основание , тъй като бил въведен във владение съобразно влязло в сила решение по гр.д.№70386/2013г.по описа на МРС .Поддържа,че в производството по иск по чл.76 от ЗС подлежат на изследване само факта на осъществяване на владението,факта на нарушението и обстоятелството, отнасящо се до отнемане на владението по скрит или насилствен начин. Другите права на страните върху имота не подлежат на изследване в това производство и решението по този иск не създава ,не признава и не установява субективни права на изгубилия владението ищец и няма за правна последица придаване на качеството на добросъвестен на владелеца, на когото е признато ,че е осъществявал владение като фактическо състояние. Решението по иск с правно основание чл.76 от ЗС не представлява правно основание по смисъла на чл.108 от ЗС за упражняваното от несобственика владение върху чуждата вещ.С решението по предявения впоследствие от ищцата ревандикационен иск по чл.108 от ЗС срещу ответника е отречено правото на ответника да владее процесните недвижими имоти защото не е признат за собственик и не разполага с правно основание да ги владее, респ. с права даващи му основание на упражняваното от него владение. Сочи,че след като в производството по чл.108 от ЗС,съдът е признал със сила на пресъдено нещо,че ответникът е владял процесните имоти от завеждането на иска срещу него до влизане в сила на решението,с което искът е уважен,този въпрос не подлежи на пререшаване и съдът е длъжен да зачете задължителната сила на влезлите в сила решения,като приеме,че за периода от 12.06.2015г.до 17.05.2018г.безспорно е установено ,че ответникът е бил владелец на описаните в исковата молба недвижими 2 имоти и сгради,които са се намирали във владение на ответника и в периода от 17.04.2014г.до 09.12.2015г.,когато е предявен иска по чл.108 от ЗС,видно от представения протокол за принудително отнемане на недвижим имот от 17.04.2014г.Поддържа,че според константната съдебна практика на ВКС, отговорността на владеещия без основание спрямо собственика е за неоснователно обогатяване и се изразява в спестен от него наем ,който би плащал за ползването на имота.Обезщетението не е обвързано с отдаването под наем на ползваните имоти от владеещия без основание,нито с факта дали същите са годни за отдаване под наем ,а средният пазарен наем е способът,по който се определя размера на обезщетението.Поддържа,че изводите на съда относно съвместно ползване през годините на процесните части от имота на ищцата и части от сгради,както и за конкретното състояние на имотите са напълно необосновани.Моли съда да постанови решение,с което да отмени обжалваното решение и да реши спора по същество,като уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от АНГ. Б. ИВ. ,чрез пълномощник адв.Ж.Калчева,в който изразява становище за неоснователност на жалбата.Моли да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Въззивната жалба е допустима-подадена е от легитимирана да обжалва страна в срока по чл. 259 от ГПК и отговаря на изискванията на чл.262 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Пред въззивната инстанция искания по доказателствата не са правени и такива не са събирани.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му- в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

При проверка на правилността на обжалваното решение,въззивният съд приема следното:

Производството пред РС Монтана е образувано по искова молба от ОРН. ИВ. Б. с предявен против АНГ. Б. ИВ. иск за заплащане на сума от 7 232.26 лв.,представляваща обезщетение за лишаване от ползване на реална част от ПИ с идентификатор *** по КК и КР на гр.М ,която реална 3 част е с площ от 150 кв.м.,с размери 10/15 м,както и част с площ от 50 кв.м.с размери 6/8м.;част от сграда с идентификатор ххххх представляваща помещението, граничещо със сграда с идентификатор ххххх,както и сграда с идентификатор хххх,а също и реална част от сграда с идентификатор хххх представляваща помещението ,заключено в ъгловата част на тази сграда , ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба.

В исковата молба ищцата твърди,че е собственик на ПИ с идентификатор хххх по КК и КР на гр.М ,целият с площ от 1 494 кв.м.,от който притежава 1195/1494 ид.ч., както и изключителен собственик на находящия се в него самостоятелен обект в сграда с идентификатор хххх с площ от 80 кв.м. и прилежащ таван от 80 в.м.,както и на всички трайни подобрения в южната част на имота, представляващи стопански постройки №4 и №5 . Правото на собственост придобила чрез договор за покупкопродажба от 11.06.2012г.с дядо си с И. А , обективиран в нотариален акт № ххх,т.ххх, рег.№хххх д.№361/2012г. на нотариус №601 Р П . Твърди,че ответникът е собственик на находящ се в същия ПИ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ххххх с площ от 80 кв.м.,който е придобил по силата на договор за покупко-продажба от 16.11.2012г.,обективиран в нот.акт № хх,том хх,рег.№4хххело №ххх/2012г. на нотариус Яна Яворова.Останалите 299/1494 ид.ч.от ПИ са собственост на наследниците на А.И. А .На 29.07.2013г. ответникът предявил иск по чл.76 от ЗС срещу И Б ,В И. и О.И. с искане ответниците по този иск да бъдат осъдени да му предадат владението върху посочените по-горе части от ПИ и сгради.С решение от 13.02.2014г.по гр.д.№ 386/2013г.искът бил уважен , ответникът се снабдил с изпълнителен лист и пристъпил към принудително отнемане на владените части от имота ,извършено с протокол от 17.04.2014г.за принудително отнемане и предаване на недвижим имот и сгради по изп.д.№1-37/2014г.по описа на ДСИ при РСМонтана. Като собственик на ПИ и стопанските сгради,ищцата предявила ревандикационен иск против ответника за възстановяване на отнетото й владение.Производството по този иск приключило с решение по гр.д.

№900/2017г.на ВКС,с което предявения ревандикационен иск е уважен и ответникът е осъден да й предаде владението върху описаните в исковата молба реални части от ПИ и части от сгради.С окончателното решение №127/28.01.2018г.по гр.д.№900/2017г. по описа на ВКС , ответникът е осъден 4 да предаде на ищцата владението върху реална част от сграда с идентификатор ***.С протокол от 17.05.2018г.по изп.д.№2127/2018г.по описа на ДСИ при МРС е извършено доброволно предаване на владението на описаните имоти.Тъй като ответникът е владял без основание собствените на ищцата реални части от ПИ и реални части от сгради ,същият й дължи обезщетение за лишаване от ползване ,което ищцата претендира за периода от 12.06.2015г.до 17.05.2018г.Твърди,че в тази хипотеза отговорността на владеещия без основание спрямо собственика е за неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД и се изразява в спестен наем за процесния имот ,който собственикът би получил.Твърди, че ответникът е бил недобросъвестен владелец ,тъй като е знаел,че владее имотите без правно основание,годно да го направи собственик. Ищцата определя месечния наем за процесните имоти в размер на 200 лв., откъдето е формиран и общия размер на претенцията. Моли съда да постанови решение,с което осъди ответника да й заплати обезщетение за лишаване от ползване в общ размер на 7 232.26 лв.,ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, в който е оспорил изцяло предявения иск по основание и по размер.Оспорил е твърденията на ищцата,че месечният наем за описаните в исковата молба имоти е в размер на 200 лв. Навел е твърдения,че претенцията за обезщетение касае помещения ,които са част от паянтови сгради ,чието конкретно състояние,местоположение,функционална характеристика и предназначение ги прави негодни за отдаване под наем. Помещението, описано като част от сграда с идентификаторххх,представлява част от сграда ххх и винаги е ползвано за дърварник .Частта от ПИ с идентификатор ххх се използва за държане на ненужни вещи ,а помещението с идентификатор хххх е ползвано съвместно от него и ищцата.Счита,че ползването на тези имоти от негова страна не е довело до обедняване на ищцата,тъй като по никакъв начин не би могла да събере претендираните от нея наемоподобни доходи.

По делото са събрани писмени и гласни доказателства и са изпълнени съдебно-технически експертизи.Първоинстанционният съд е обсъдил всички доказателства по делото и е установил правилна фактическа обстановка, кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл.272 от ГПК въззивният съд препраща своята към нея, като отбелязва,че не 5 възприема фактическите изводи на районния съд единствено в частта,в която е приел,че процесните части от имота и части от сгради са ползвани съвместно през времето,които не намират опора в доказателствения материал по делото.Обратно на приетото от районния съд всички свидетели ,включително свидетелката Б.Б.,която живее на съпружески начала с ответника твърдят,че до решението на съда през 2018г. ответникът е ползвал процесните реални части от имота и сгради. Свидетелката Б. установява,че от доста време отношенията им с ищцата и нейното семейство са влошени и не мисли,че могат да се подобрят ,което също изключва възможността за съвместно ползване на процесните недвижими имоти в исковия период.Свидетелката установява, че в едно от помещенията са имали въглища и дърва,а в другото буркани и стари вещи на свекърва й,както и че в част от имота ,което после се е оказало,че не е тяхно,ответникът посадил дръвчета,ягоди,райграс и като нещата тръгнали на обратна страна ги освободил.В тази насока са и показанията на свидетелите И Б и В Б ,които съдът кредитира при условията на чл.172 от ГПК като роднини на ищцата.