Решение № 1852 от 30.09.2022, Районен съд - Пловдив

Мотиви към Решение № 1852 от 30.09.2022 г., постановено по АНД № 4832/ 2022 г. по описа на Пловдивски районен съд, НО, Пети състав Пловдивска районна прокуратура е внесла с мотивирано постановление предложение обвиняемият М.С.Х. да бъде освободен от наказателна отговорност, като му се наложи административно наказание по реда на чл.

78а НК, за това че на 19.10.2018г., в гр. Пловдив, пред служител на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Пловдив, е потвърдил неистина - че обичайното му пребиваване по смисъла на § 6, т.46 от Допълнителните разпоредби на Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ не е в друга държава - членка на Европейския съюз, в писмена декларация по чл.13, т.6 от Наредба № 1-157/01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, която по силата на закон - чл.151, ал.5 от ЗДвП: „Свидетелство за управление на моторно превозно средство се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация“, се дава пред орган на властта - сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР - Пловдив, за удостоверяване на истинността на посочените обстоятелства, а именно, че обичайното му пребиваване е в Република България - престъпление по чл. 313, ал.1 от НК.

В съдебно заседание представителят на Районна прокуратура – Пловдив поддържа внесеното обвинение, като аргументира тезата, че същото се явява доказано от обективна и субективна страна изцяло. Моли обвиняемият да бъде признат за виновен, като предлага да му се наложи наказание в предвидения от закона минимум.

Защитникът на обвиняемия – адв. Ш. ангажира становище, че повдигнатото обвинение е изцяло доказано, като се солидаризира с доводите на представителя на Районна – прокуратура Пловдив за налагане на административно наказание глоба в минимален размер.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Обвиняемият М.С.Х. е роден на *** г. в гр. ***, с адрес - гр.***, ***, български гражданин, с основно образование, работещ, неженен, неосъждан, ЕГН **********.

През 2016 г. обв. М.Х. заминал заедно с майка си и брат си за Федерална Република Германия, където се установили в гр.Ерфурт и заживели. Там завършил образованието си, а после и си намерил постоянна работа.

На 06.06.2018г. обв. М.Х. се върнал в Република България през ГКПП Калотина шосе, за да изкара шофьорски курсове, респективно и свидетелство за управление на МПС.

На 19.10.2018г. обвиняемият посетил сектор „Пътна полиция“ /ПП/ при 1

ОДМВР - Пловдив. При посещението в поделението на МВР, пред свид. Р.Г., изпълняваща длъжността „системен администратор“ в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР - Пловдив, той подал заявление с входящ № 34106/19.10.2018г. за издаване на документ за самоличност на български гражданин. С въпросното заявление обв. М.Х. пожелал да му бъде издадено СУМПС, български образец, тъй като вече бил завършил успешно курса си на обучение за шофьор. При подаването на заявлението обвиняемият попълнил декларация по чл. 13, т. 6 от Наредба № I- 157 от 01.10.2002г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина във връзка с чл. 151, ал.5 и ал.7 от ЗДвП, като в последната собственоръчно отразил обстоятелството, че обичайното му пребиваване по смисъла на § 6, т. 46 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП не е в друга държава — членка на Европейския съюз, а на следния адрес: гр.*** Посоченото обстоятелство обв. М.Х. отразил, макар във въпросната декларация да било изрично описано, че: „Обичайно пребиваване в Република България“ е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки — поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или в друго учебно заведение не се смята за смяна на обичайно пребиваване“ и въпреки това, че в Република България се завърнал едва на 06.06.2018г., тоест общо 135 дни до момента на инкриминиране на настоящето деяние - на 19.10.2018г.

На 29.12.2020 г. в сектор „ПП“ при ОДМВР - Пловдив било получено писмо от Главна дирекция „Национална полиция“ /ГДНП/, което касаело получено при тях писмо с вх. № 328600-57397/16.11.2020 г. от КВА (компетентният орган за подмяна на СУМПС във ФР Германия) по отношение на обвиняемия. По повод на последното в сектор „ПП“ при ОДМВР - Пловдив била извършена проверка, като събраните материали били изпратени в Районна прокуратура - гр. Пловдив с оглед наличието на данни за престъпление от общ характер. Впоследствие било образувано и настоящото наказателно производство по реда на чл.212, ал. 1 от НПК.

В хода на проведеното разследване била назначена и изготвена съдебно почеркова експертиза, обективирана в Протокол № 823/30.11.2021г. на сектор “БНТЛ“ при ОДМВР - Пловдив, предмет на която била подадената от обв.

М.Х. писмена декларация по чл. 13, т. 6 от Наредба № 1-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. Видно от 2 заключението на вещото лице подписа в графа „подпис“ във посочената декларация е изпълнен от обвиняемия. В заключението се допълва, че саморъчно изписания текст в декларацията също е изпълнен от обв. М.Х..

ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:

Гореизложената фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от събраните в хода на досъдебното производство и приобщени по реда на чл.

378, ал.2 вр. чл. 283 НПК доказателства, а именно: протоколи за разпит, обективиращи обяснения на обвиняемия Х., дадени на досъдебното производство (л. 4 и л. 126 от ДП); протокол за разпит, обективиращ показанията на свидетеля В.Д.Б. (л. 13 от ДП), протокол за разпит, обективиращ показанията на свидетеля Р.Л.Г. (л. 15 от ДП), протокола за разпит, обективиращ показанията на свидетеля Д.А.А. (л. 16 от ДП), протокол за доброволно предаване, както и от назначената и изготвена в хода на досъдебното производство съдебно – почеркова експертиза, (л. 23 - 25 от ДП).

На следващо място, за формиране на изводите на съда досежно личностните характеристики на обвиняемия съдът взе предвид и приетата по делото справка за съдимост. Ценени бяха и останалите по делото писмени доказателства и доказателствени средства, включително справка от информационните масиви на МВР за пътувания на обвиняемия, удостоверение за промени на постоянен адрес, удостоверение за промени на настоящ адрес, писмо от Федерална служба за мобилен транспорт – Фленсбург Германия, както и веществени доказателства - Заявление за издаване на документ за самоличност на български гражданин с вх. № 34106/ 19.10.2018 г. и Декларация от 19.10.2018 г. находящи се на л. 30 и следващ от ДП.

В посочените доказателствени материали не се съдържат противоречия, същите еднопосочно и безпротиворечиво установяват фактическата обстановка, изложена в обстоятелствената част на мотивираното постановление, поради което и по аргумент за обратното от чл. 305, ал.3 НПК не се налага по-детайлното им обсъждане.

ОТ ПРАВНА СТРАНА

При така установената фактическа обстановка, съдът прие, че обвиняемият Х. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 313, ал. 1 НК.

От обективна страна, на 19.10.2018г., в гр. Пловдив, пред служител на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Пловдив, обвиняемият е потвърдил неистина - че обичайното му пребиваване по смисъла на § 6, т.46 от Допълнителните разпоредби на Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ не е в друга държава - членка на Европейския съюз, в писмена декларация по чл.13, т.6 от Наредба № 1-157/01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на 3 свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, която по силата на закон - чл.151, ал.5 от ЗДвП, се дава пред орган на властта - сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР Пловдив, за удостоверяване на истинността на посочените обстоятелства, а именно, че обичайното му пребиваване е в Република България - чрез подаване на съответна декларация, което съставлява задължително изискуем признак, за да е налице съставомерност на деянието по чл. 313, ал.1 от НК.

Обичайно пребиваване в Република България по смисъла на §6, т. 46 от Допълнителните разпоредби на Закона за движение по пътищата е: „Мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или в друго учебно заведение не се смята за смяна на обичайно пребиваване.“

В процесния случай безспорно е установено, че към датата на деянието обвиняемият Х. е нямал обичайно пребиваване в Република България, а такова в друга държава членка на ЕС - Федерална Република Германия, където живеел заедно със семейството си /майка си и брат си/ повече от 185 дни годишно, завършил е образованието си и е започнал работа.

В аспект на гореизложеното, авторството на деянието от страна на обвиняемия Х. е категорично доказано по делото и от заключението на назначената и изготвена в хода на досъдебното производство съдебно почеркова експертиза, изцяло кредитирано от съда. От него се установява, че подписа в графа „подпис“ в процесната декларация е изпълнен от обвиняемия.

Именно действията на обвиняемия Х. по попълване на инкриминираната декларация с установеното по делото й съдържание и подаването й пред началника на сектор "Пътна полиция" – Пловдив чрез служител – свид. Р.Г. представляват изпълнителното деяние на престъплението. Доказа се, че декларираното от обвиняемия обстоятелство, не отговаря на обективната действителност, поради което и заявеното от него представлява потвърждаване на неистина, което той е сторил в писмена декларация, а именно инкриминираната такава.

Престъплението е формално и с факта на подаването на декларацията в сектор "Пътна полиция" - Пловдив то е било довършено от обективна страна.

От субективна страна деянието е извършено виновно и при форма на вината пряк умисъл. Обвиняемият е съзнавал проявлението на всички 4 признаци от състава на престъплението, но въпреки това е пристъпил към неговото осъществяване. Този извод се налага тъй като, видно от реквизитите на самия инкриминиран документ, му е била разяснена разпоредбата на §6, т.

46 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП. В тази връзка същият е съзнавал, че „обичайно пребиваване“ в Република България означава да е прекарал не по - малко от 185 дни през последните 12 последователни месеца на територията на същата, поради лични или трудови връзки. Същевременно, обвиняемият е съзнавал, че не отговаря на това условие, доколкото общото му пребиваване на българска територия за периода от 06.06.2018 г. до 19.10.2018 г. се равнявало едва на 135 дни и същият бил установил трайни лични и трудови връзки във Федерална Република Германия.

По гореизложените съображения съдът приема, че по делото се доказа по категоричен начин, че обвиняемият Х. е извършил от обективна и от субективна страна престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК, поради което го призна за виновен с решението си.