Решение № 228 от 17.10.2023, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 228 гр. Разлог, 17.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДАВИД ЛЮБ. СУКАЛИНСКИ при участието на секретаря Х. Д. П., разгледа докладваното от ДАВИД СУКАЛИНСКИ, Гр. дело №

20211240101216 по описа за 2021 година

Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240 от ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът В.Г.К., ЕГН*, дължи на ищеца Ц.Т.Т., ЕГН*, сумата от 99`000.00 лв. – главница по Договор за заем от 14.02.20202 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 24.02.2021 г. до окончателното плащане, предмет на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, №501024/26.02.2021 г. по ч. гр. д.

№311/2021 г. по описа на Рг.РС.

В ИМ се твърди, че на 14.02.2020 г. между Ц.Т.Т. в качеството на заемодател и В.Г.К. в качеството на заемател, бил сключен договор за заем с нотариална заверка на подписите на страните. Сочи се, че крайният срок на договора е 13.03.2020 г., към която дата и към настоящия момент задължението било непогасено.

Препис от ИМ и доказателствата към нея са връчени на ответника В.Г.К. на 10.02.2022 г.

Законоустановеният едномесечен срок за отговор е изтекъл на 10.03.2022 г. /делничен работен ден/. На 11.03.2022 г., т.е. след срока, по пощата ответникът е подал писмен отговор на ИМ /видно от поставеното върху пощенския плик клеймо/.

В отговора на ИМ ответникът В.Г.К. оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че ищецът никога не му е предавал сумата по договора. Твърди, че единствената цел на договора е да служи като основание за плащане на друго задължение, свързано с придобиване на дружествени дялове от страна на ответника. Сочи, че на същата дата пред нотариус бил подписан Предварителен договор за покупко-продажба на дружествени дялове на дружеството „Р.М.“ООД за прехвърляне от страна на ищеца на неговото дялово участие в дружеството в полза на ответника за сумата от 1`000.00 лв. Сочи се, че страните по тази сделка не са искали третите лица да узнаят действителната цена, на която се продават дружествените дялове, поради което договорът за заем бил привиден и прикривал действителната цена по сключения предварителен договор за покупко-продажба на дялове.

Сочи се, че до сключване на окончателен договор не се е стигнало, а с договор от 23.06.2021 г. дружествените дялове били прехвърлени на трето лице. Възражението за нищожност на договора за заем поради привидност не следва да бъде обсъждано, доколкото е преклудирано с изтичане на срока по чл.131 от ГПК. Това е така тъй като при тази хипотеза нищожността не произтича пряко от сделката, а произтича от вътрешните отношения между договарящите, поради което и за нея съдът не следи служебно /Тълкувателно решение №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС/. Заявената претенция в отговора на ИМ за изрично прогласяване в съдебното решение нищожността на договора по реда на чл.212 от ГПК, 1 също е процесуално недопустима поради непредявяването й под формата на отделен иск, отговарящ на изискванията за редовност, и поради незаявяването й в срока по чл.133 от ГПК.

В съдебно заседание ищецът Ц.Т.Т. не се явява лично. Представлява се от упълномощен процесуален представите адв. М.М., която поддържа предявения иск.

В съдебно заседание ответникът В.Г.К., не се явява лично. Вместо него се явява адв. А.С., която пледира за отхвърляне на исковата претенция поради нищожност на договора за заем, който представлявал симулативна сделка. В условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме, че между страните е сключен договор за заем, се прави искане съдът да съобрази представената паметна бележка за извършено плащане и съответно да уважи иска частично.

След като обсъди събраните по делото доказателства, съдът приема следното от фактическа и правна страна:

Предявен е иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240 от ЗЗД.

Съгласно чл.240 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. За валидността на договора за заем не се изисква спазване на някаква форма. Елементите от фактическия състав на договора за заем са: реалното предаване в собственост на парична сума или други заместими вещи от заемодателя на заемателя и поемане на задължения от заемателя да ги върне.

Доказателствената тежест за пълно и главно доказване на така установените елементи от фактическия състав на договора за заем носи ищецът, защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника и неизпълнено договорно задължение с ответника. Последният провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици. Договорът за заем се счита сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Ако заемателят не върне заетите заместими вещи, той е неизправен длъжник и по силата на чл.79, ал.1 от ЗЗД, за заемодателя възниква алтернативната възможност да иска връщането на заетите вещи с обезщетение за забава или пък обезщетение за неизпълнението.

За доказването на договора за заем и на факта на предоставяне на паричната сума важат общите правила на доказването по чл.153 и сл. от ГПК. Фактът на сключването на договор за заем с предаване на заетите пари може на общо основание да се доказва с изявленията на страните, материализирани в частни документи, подписани от тях.

По делото е представен Договор за заем от 14.02.2020 г., сключен между Ц.Т.Т., като заемодател и В.Г.К. като заемополучател, за сумата от 9`900.00 лв. Договорът е сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните. От съдържанието на договора се установява постигнато между страните по него съгласие за сключване на договор за заем.

По отношение на въпроса дали документът удостоверява и реалното предаване на сумата, следва да се тълкува действителната воля на страните, която трябва да бъде ясна и недвусмислена, за да се приеме за доказан факта на предаване на сумата. Съдебната практика безпротиворечиво приема, че получаването на сумата се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне“, а не „да даде“ нещо /задължава се да върне този, който е получил, освен ако се задължи да върне, след като получи/. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. В т.1 е посочено, че заемодателят дава в заем на заемополучателят сумата от 9`900.00 лв., която сума заемодателят заяви, че ще предаде след сключване на настоящия договор, напълно и в брой на заемополучателя, като подписването на настоящия договор ще служи като разписка за получаването на сумата от страна на заемополучателя. В т.3.1. е договорено, че заемодателят е длъжен да предаде в собственост на заемополучателя заемната сума по реда и в сроковете съгласно т.1 от настоящия договор, а т.4.2. урежда 2 правото на заемополучателя да получи заемната сума в определения размер, по реда и условията на договора. По силата на т.2 заемополучателят се задължава да върне на заемодателя сумата от 9`900.00 лв. до 13.03.2020 г. в брой. От съдържанието на цитираните клаузи, от езиковото и граматическо тълкуване на употребените изрази, както и от употребеното глаголно време следва извода, че заемополучателят се е задължил да върне сумата след като я получи. Тоест процесният договор не удостоверява реалното предаване на паричната сума и съответно не доказва „предаването“ като елемент от фактическия състав на реалния договор за заем.

За доказване реалното предаване на сумата по представения писмен договор за заем, ищецът е ангажирал гласни доказателства – показания на св. Т.М.. Със свидетели не може да се доказва извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5`000.00 лв., освен ако ответникът е дал изрично съгласие за това. В тежест на ищеца е да докаже предаването на заемната сума, което не може да стане със свидетелски показания предвид съществуващата забрана по чл.164 от ГПК /Решение №50272 от 15.12.2022 г. по гр.д.№873/2022 г. на ВКС, IV г.о./. Ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В случая обаче ответникът оспорва между страните да е възникнало заемно правоотношение, оспорва заемната сума да му е реално предадена, поради което е недопустимо доказването на този факт със свидетели.

Нещо повече – в самата ИМ ищецът не твърди, че посочената сума в сключения договор на 14.02.2020 г. е предадена на ответника.

Предвид изложеното, съдът приема че предявеният иск е неоснователен и недоказан. По делото е доказано постигнато съгласие за сключване за даване в заем на определена парична сума, но ищецът, съобразно разпределената му доказателствена тежест не установи в условията на пълно и главно доказване, че сумата по този „договор за заем“ реално е предадена на ответника.

По разноските: Предвид изхода на спора, на ответника следва да бъдат присъдени сторените от него разноски. Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2, т.2 от ЗАдв. Достатъчно за уважаване на искането по чл.38, ал.2 от ЗАдв., е: правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл.78 от ГПК. В този смисъл липсата на договор за правна помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава не препятства упражняване на правото по чл.38, ал.2 ЗАдв., тъй като принципът на чл.36, ал.1 от ЗАдв. е че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл.36, ал.3 ЗАдв., се определя от съда по императивната разпоредба на чл.38, ал.2 в рамките на предвидения в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /Определение №515/02.10.2015 г. по ч. т. д. №2340/2015 г./.

Минималното възнаграждение за процесуално представителство по предявения иск, определено по правилото на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 793.00 лв.

Предвид гореизложеното, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240 от ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът В.Г.К., ЕГН*, дължи на ищеца Ц.Т.Т., ЕГН*, сумата от 9`900.00 лв. – главница по Договор за заем от 14.02.20202 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 24.02.2021 г. до окончателното плащане, предмет на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, №501024/26.02.2021 г. по ч. гр. д. №311/2021 г. по описа на Рг.РС.

ОСЪЖДА Ц.Т.Т., ЕГН*, ж.М.., 1В, в.1, е.3, а.14, да заплати на адв. А.К.С., вписана в личен рег. №1000636510 в Единния регистър при ВАдвС, г.С., б.“К.А.Д.“№24А, е.4, о.14, на 3 основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., сумата от 793.00 лв. за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с ВЖ пред Бл.ОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Разлог: _______________________

4