Решение № 77 от 16.02.2025, Районен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 77 гр. Видин, 16.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, VII СЪСТАВ ГО, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир К. Крумов при участието на секретаря Галина Арс. Начева като разгледа докладваното от Владимир К. Крумов Гражданско дело № 20231320101152 по описа за 2023 година

Делото е образувано по искова молба от С. Р. Г. от гр. ******, чрез адв. Б. З. - САК, против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, с която са предявени обективно съединени искове във връзка с Договор за потребителски кредит № 720481 от 12.08.2022 г. с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, във вр. със ЗЗП и ЗПК и чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 и 23 от ЗПК.

Твърди се, че на 12.08.2022 г. ищцата е сключила договор за потребителски кредит № 720481 със „Сити Кеш“ ООД. Страните се договорили отпуснатия заем да бъде в размер на 1000.00 лева, видът на вноската да е седмична, броят на погасителните вноски да бъде 18, размерът на месечния лихвен процент не е посочен.

Излага се, че в чл. 6.1 от Договорът е посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. В чл. 6.2 страните са договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 500.00 лева.

Посочва се, че още със сключване на договора, на ищцата е начислена неустойка в размер на 500.00 лв. тъй като не е представила в срок надлежни поръчитЕ. или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор.

Ищецът счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.

Счита, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.

Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т.

10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.

1

Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал.

2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора.

Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения.

На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в пъти по-висок от посочения, което е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал.

4 от ЗПК. На следващо място, в договора не е посочена каква е договорната лихва, която ищцата следва да заплати.

Твърди, че в процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава да осигури действието физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочено в договора.

В процесния договор е уговорено, че в случай, че Заемателят не предостави посоченото в него обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.

Смята, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че е налице нищожност на договора по смисъла на чл.

26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД. Настоящият случай касаел еднотипни договори за потребителски кредит, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

Излага, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.

В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за потребителски кредит е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави обезпечение — двама поръчитЕ. /солидарен длъжник/, който отговарят на определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това, на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увЕ.чава.

Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цЕ. единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.

Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.

Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.

2

Посочва, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.

Отбелязва, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката“ да не се дължи, то ищецът смята, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.

Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребитЕ.те /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК „Сити Кеш“ ООД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза многократно над допустимия. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.

Ето защо счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.

Счита, че с тези действия „Сити Кеш“ ООД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, цЕ.те, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г.

3 относно договорите за потребителски кредити.

Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни НОРМИ да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.

Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно цЕ.ят договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребитЕ.те, както и по смисъла на правото на ЕС.

Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т.

9 вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се включва и начислената „неустойка“) за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на цЕ.я договор.

Твърди, че е налице разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане и тази, която ищцата реално следва да върне на ответното дружество.