Решение № 693 от 26.05.2023, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 693 гр. София, 25.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана Коледжикова

Членове:

Мария Яначкова

Десислава Б. Николова при участието на секретаря Радиана Д. Андреева като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело № 20221000502135 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 261547 от 9 май 2022г. по гр. д. № 10632/2019г.

Софийски градски съд, І ГО, 7 състав е отхвърлил предявения от Б. М. Г. против С. Д. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79 от ЗС за признаване на установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик на основание давностно владение на ½ /една втора/ идеална част от апартамент №1, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, предназначение: жилище, апартамент, находящ се в гр. ***, район „***”, на ул. „***“ № **, на I етаж на жилищна сграда, който апартамент е със застроена площ от 97.96 кв.м. и има следното разпределение: три стаи, вестибюл, кухня и сервизни помещения, заедно с Таван № 1, с площ от 24.18 кв.м., заедно с 9.119 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор ***, която ½ идеална част се води на ответницата, като неоснователен; осъдил С. Д. Г., на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС да заплати на Б. М. Г., сумата от 31 513.02 лева, представляваща припадащата й се съобразно дела й от съсобствения на страните имот - част от общата сума 1 в размер на 63 026,03лв. - стойност на строително ремонтни работи, включени в основен ремонт на апратамент №1, находящ се в гр. ***, р-н „***”, на улица „***” № **, на I етаж на жилищна сграда, извършен от ищеца през 2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.08.2019г., до окончателното изплащане, като за разликата от присъдения до предявения размер – 38 262, 50 лева е отхвърлил иска като неоснователен; осъдил С. Д. Г. да заплати на Б. М. Г., на основание чл. 78, ал.

1 ГПК, сумата 709,26 лв. разноски по делото пред СГС, съобразно уважената част от исковете; осъдил Б. М. Г. да заплати на С. Д. Г., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 2 071, 50 лв. разноски по делото пред СГС, съобразно отхвърлената част от исковете.

Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на Б. М. Г. срещу решението по гр. д. № 10632/2019г. на СГС, І ГО – 7 състав, в частта му, с което главният иск за собственост е отхвърлен, евентуално в негова отхвърлителна част по евентуалния иск. С доводи за неправилност на решението поради несъобразяване на съдържанието на решението, с което бракът между страните е прекратен, както и на други писмени доказателства, иска отмяна на решението в частта, в която главният иск е отхвърлен, евентуално атакува решението по евентуалния иск в частта му, в която той е отхвърлен за сумата 2 496, 80 лв., представляваща според жалбоподателя ½ от стойността на движимите вещи, трайно прикрепени към имота и увеличаващи стойността му. Иска главният иск да бъде уважен, а в случай на отхвърляне на главния иск, присъждане на посочената сума след съответна отмяна на решението по евентуалния иск.

С. Д. Г. е оспорила въззивната жалба на ищеца.

Производството пред САС е образувано и по въззивна жалба на С. Д. Г. срещу решението по гр. д. № 10632/2019г. на СГС, І ГО – 7 състав, в частта му, в която е осъдена да заплати на основание чл. 30, ал. 3 ЗС сумата над 13 137, 23 лв. до размера от 31 513, 02 лв. С доводи за неправилност на обжалваното решение поради неразграничение на подобренията от движими вещи, поставени в имота, и неразглеждане на своевременно направено възражение за прихващане, иска отмяна на решението в обжалваната част и вместо това отхвърляне на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС за посочената разлика.

Б. М. Г. е оспорил въззивната жалба на ответницата.

2

За да постанови решението си по главния иск за собственост, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е установил фактическа власт върху имота като владелец на своята ½ идеална част от имота и държател на другата идеална част, като не са доказани действия по преобръщане на владението, а двамата съсобственици са водили интензивна кореспонденция за продажба на жилището, в това число решението за прекратяване на брака чрез развод сочи на подялба поравно на имотите извън имота в САЩ. Искът, предявен като евентуален, за заплащане на стойност на необходими разноски и подобрения, е приет за частично основателен въз основа на допълнителното заключение на СТЕ и след приспадане на стойността на разходи за движими вещи, които не представляват подобрения, - за доставка и монтаж на 3 броя климатици, кухненско обзавеждане „Горение“ – вградена кухня, керамичен плот за два котлона и абсорбатор. Съдът е приел, че от стойността на присъдените СМР не следва да приспада пазарния наем за ползването на имота от ищеца съгласно заявление от 21.03.2022г., тъй като по същество се упражнява възражение за прихващане, невъведено в срока за отговор на исковата молба.

Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно и допустимо.

По съществото на спора, с оглед посоченото в жалбите и доводите срещу тях, въззивният съд намира следното:

По главния установителен иск за собственост на твърдяното с иска оригинерно придобивно основание – придобивна давност, текла, изводимо от обстоятелствата в исковата молба, за период, начиная от 2008г., до подаване на исковата молба:

В срока за отговор на исковата молба ответницата е оспорила исковете с възражения, че ответникът е започнал да живее в съсобствения им апартамент с нейно разрешение и той не е демонстрирал спрямо нея намерение да владее нейната част, за което свидетелства и подробната кореспонденция във връзка с общата им собственост от 2011г. относно разходи за имота и от 2018г. относно продажбата му, по която имали разногласия. Обобщила е, че ищецът не е упражнявал постоянно, 3 непрекъснато, явно и спокойно владение.

Въз основа на доказателствата по делото и въззивният съд приема за установено по делото, възприемайки и мотиви на първоинстанционния съд в тази част, към които препраща (чл. 272 ГПК), че страните по време на брака си през 1985г. са придобили процесния имот въз основа на договор за замяна, извършен с нотариален акт, в режим на съпружеска имуществена общност и след прекратяване на брака с развод – с решение на американски съд, признато по реда на чл. 118 КМЧП, - бездяловата общност е прекратена при равни дялове (чл. 26, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 27 СК от 1985г. отм. ). Посоченото в решението на американския съд, съобразно превода на български език на същото, че - „съдът разделя поравно вещите и задълженията, както следва:“ и после контекстуално е записано само, че семейното жилище във Флорида остава еднолична собственост на съпругата и тя ще бъде отговорна за всички заеми, свързани с имота, както и, че трите автомобила, както и заемите, са на името на жената и остават нейна собственост“, - не може да се тълкува, въпреки че е посочено, че „вещите и задълженията„ се поделят, в смисъл, че процесното жилище, което не е описано в решението, остава в собственост на ищеца (без да се поставя въпрос допустимо ли е имотът в България да бъде предмет на решението за развод). Не е доказана уговорка между бившите съпрузи процесният имот да остане в собственост на ищеца, така че при връщането си в България той да установи фактическа власт върху целия като владелец. В тази връзка, извлечението от електронна кореспонденция между страните и фразата, на която жалбоподателят – ищец основава тезата си за неправилност на обжалваното решение по главния иск, съответно за основателност на същия, че ответницата е написала на 03.07.2018г. „Прави каквото решиш. Аз не се интересувам от нищо в България“, което тя не оспорва, видно от становището й от 11.06.2021г. (въпреки че извлечението от кореспонденция от 03.07.2018г. не е прието като доказателство), при съвкупния анализ на всички събрани писмени и гласни доказателства, не води до изводите, направени от ищеца – че това поведение на ответницата е в унисон с твърдяната уговорка между бившите съпрузи.

Необосновима със събраните доказателства е и тезата на жалбоподателя - ищец, че кореспонденцията относно продажбата на идеална част от имота от страна на ответницата и изпратените документи до нея в тази връзка се е извършвала при вече изтекла придобивна давност. Такава 4 теза е алогична с оглед позицията на ищеца – при положение, че той счита, че е придобил по давност 1/2 ид. част от имота и, че има съгласието на ответницата за това, няма основание за кореспонденция с нея като съсобственик с цел продажба на имота поради финансовите му затруднения и спешната нужда от пари, на каквито се позовава, кореспондиращи на данни по делото. От л. 62 до 85 от делото (от описа на СГС) се намира четлива кореспондеция, която не се спори, че е била осъществена между страните по повод сметки за данък „сгради“ от 2011 - 2013г., както и относно продажба на имота, която кореспонденция не се спори, че е осъществена през 2018г. През 2019г. приобретателят на идеалната част от имота, принадлежаща на ищеца, считано от 04.07.2019г. – М. Б. е изпращал документи – измежду които проект на предварителен договор на ответницата за продажба на идеалната й част от имота на трети лица. На 18.07.2018г. ответницата е упълномощила А.

З. да я представлява при продажбата на процесния апартамент. Преди това, на 17.07.2018г. е попълнила декларация по чл. 26 СК. Св. Захариева е разказала, че е посещавала имота вече като отремонтиран от Б. в средата на 2018г. във връзка с възнамеряваната му продажба от двамата бивши съпрузи.

По делото е обявено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че през 2015г. в процесното жилище е извършен ремонт и видовете строително – монтажни работи не са оспорени от ответницата. За извършването на ремонта, вкл. за характера и обема на строителните работи в имота, свидетелства и св. М.. Той е разказал, че се е осъществил ремонт на имота, който е бил в „трагично“ състояние, - от смяна на инсталации, подмяна на дограми, дюшеме, полагане на нови мазилки, настилки, мебели и пр.. Св.

И. също е съобщила, че апартаментът е ремонтиран, като е разказала за безуспешния опит на ищеца, който е заявил, че имотът му принадлежи, да го ипотекира без съпругата си. От показанията й не се установяват други конкретни факти от значение за спорния предмет. Не се установяват такива факти и от показанията на св. Ф., от контекста на които може да се направи извод, че тя свидетелства за предходен на спорното правоотношение момент, - когато страните са били в брак и са изявили желание да продадат имота, доколкото е посочила, че „след доста години“ е видяла Б. в София и той й казал, че са се развели с ответницата.

Съгласно допълнителното заключение на СТЕ, стойността на 5 строително-ремонтните работи по пазарни цени в имота към есента на 2015г. възлиза на 63 026,03 лв. (приблизително такава е стойността на увеличението на имота, но към 2015г., - 63 020 лв.), а стойността на разходите за движимите вещи към 2015г. – доставка и монтаж на 3 броя климатици, кухненско обзавеждане „Горение“ – вградена кухня, керамичен плот за два котлона и абсорбатор, възлиза на 4 993,59 лв. (тези вещи СГС е счел, че не представляват подобрения), а стойността на вградени мебели – кухня МДФ, гардероб, спалня антре, огледало, възлиза на 9 032, 58 лв., срещу заплащането на които ответницата се е противопоставила при приемане на заключението.

За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един отчасти или изцяло чужд недвижим имот, разпоредбите на закона (чл. 79, ал. 1 и сл. ЗС) установяват, че в хипотеза на недобросъвестно владение претендиращият несобственик следва да е упражнявал непрекъснато владението в период от или по – дълъг от 10 години. Владението обхваща два елемента - упражняването на фактическата власт върху вещта (corpus) и намерението за нейното своене (animus), като при доказано упражняване на фактическа власт върху чужд имот относно субективната страна на владението е предвидена и презумпция в чл. 69 ЗС, по силата на която се предполага, че упражняващият фактическата власт е владял имота за себе си. В случая, ищецът се е позовал на последиците от придобивната давност, предявявайки иск за защита на вещното си право върху ½ идеална част срещу бивщата си съпруга с цел легитимиране на придобиването му.