Определение № 443 от 30.05.2019, Окръжен съд - Ловеч

О П

Р Е Д

Е Л Е

Н И Е №…..

ОКРЪЖЕН СЪД ЛОВЕЧ,в закрито заседание на трийсети май през две хиляди и деветнайсета година,в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА,

ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА,

ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА като изслуша докладваното от член-съдията Ангелова, ч.гр.д.№

307/2019г., за да се произнесе, съобрази:

Производство по чл.413,ал.2 от ТЗ.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.”Панайот Волов”№29,ет.3, представлявано от Т.Я.К., чрез юрисконсулт Д.В.А., против Разпореждане № 372/25.03.2019г., пост.по ч.гр.д.№181/2019г. на РС-Луковит, в частта, в която заявлението по чл.410 от ГПК е отхвърлено по отношение на претендираното вземане за неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 58.20лв.за периода от 06.01.2018г. до 06.06.2018г. и такси за извънсъдебно събиране в размер на 202.50лв. Счита, че разпореждането е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Развива,че смисълът на заповедното производство е да бъде бърза, по-евтина и опростена съдебна процедура, в която да се установи дали твърдяното вземане е спорно и ако не е, кредиторът да се снабди със съдебно изпълнително основание,чрез което да пристъпи към принудително събиране на вземането си. Целите на заповедното производство-опростеност, ускореност и ефективност, но и улеснено признаване и изпълнение на съдебния акт, всъщност са в основата на приемането на са прогласени в Регламент (ЕО) №861/2007г.на ЕП и на

Съвета от 11.07.2007г. за създаване на европейска процедура по искова с малък материален интерес и в Регламент (ЕО) №1896/2006г.на ЕП и Съвета от 12.12.2006г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. В Доклад от 13.10.2015г. на Комисията до европейския парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет относно прилагането на Регламент (ЕО) №1896/2006г. на ЕП и Съвета от 12.12.2006г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, е посочено, че бързото и ефективно събиране на безспорни неизплатени задължения е от първостепенно значение за стопанските субекти в Европейския съюз. Твърди,че в случая първоинстанционният съд ограничава постигането на основните цели,заложени в заповедното производство чрез издаване на правопреграждащ акт,с който възпрепятства изначално възможността на кредитора да претендира ликвидното и изискуемо вземане в цялост по реда на чл.410 от ГПК и така не дава възможност да се реши дали процесното вземане е спорно или не. Видно от мотивите на оспореното разпореждане,съдът опитвайки се да докаже неравноправността на процесните вземания и тяхната нищожност, пропуска да съобрази и нарушава основни начала на ГПК,а именно заложените диспозитивно и служебно начало,съгл.чл.6 и чл.7.

Счита,че съдът вместо да съдейства на страните за изясняване на фактическата и правна страна в рамките на търсената защита (която до момента не съществува, тъй като производството е факултативно,едностепенно и строго формално),то същият излиза от ролята си на безпристрастен арбитър и формира извод,основан единствено на вътрешното си убеждение. В това едностранно производство съдът излага съждения за неравноправност без на заявителя да е дадена възможност да се обоснове и докаже индивидуално договаряне.Счита,че по този начин се стига до пререшаване на спор,който е възможно и да не съществува между страните.

Счита,че с тези действия първоинстанционният съд ограничава както равната възможност на страните да упражнят предоставените им права (чл.9),така и в един бъдещ исков процес да установят истината(чл.10), чрез доказателства и доказателствени средства. Твърди,че тези разсъждения не противоречат на европейското законодателство и съдебна практика,които макар и задължителни за националните съдилища на държавите-членки,следва да се прилагат при отчитане на спецификите на правната система и бъдат възприемани,особено,когато се касае за директиви,както е в случая. Сочи,че нито Директива 2009/48 за договорите за потребителски кредит,нито Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите,предвиждат процесуални механизми,които да задължават националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи,подобно на съдържащата се в настоящия договор.С решение С-618/10 СЕС действително се приема,че в заповедното производство съдът следва да приложи правилата на директивата и без наличие на възражение,но при определени условия-при наличие на необходимите фактически и правни данни. Това следва да се тълкува в смисъл,че в процедури,в които не се използват доказателства, съдът не е длъжен да прави подобна проверка. В мотивите на това решение е посочено,че при липса на хармонизация на националните механизми за събиране на безспорни вземания,правилата за провеждане на национални заповедни производства се уреждат във вътрешното право въз основа на принципа на процесуалната автономия на държавите-членки,но при условие,че тези правила не са по-неблагоприятни, че не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на съюза.

В тази връзка счита,че нищожността на договорните клаузи поради неравноправния им за потребителя характер,е особен вид недействителност,който не попада в общите хипотези на противоречие със закона и добрите нрави.Развива,че в нормата на чл.411,ал.2,т.2 от ГПК е вложен смисъл на противоречие под формата на незаконност и неморалност на самото искане. В практиката то се свърза с хипотези, при които искането е свързано с предаване на движими вещи,извадени от гражданския оборот, които са били предмет на престъпление или поставени под особен режим (наркотични вещества,взривни вещества,огнестрелни оръжия и боеприпаси, движими вещи,които са паметници на културата и т.н.)т.е.хипотези,при които незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото искане.

Твърди,че законосъобразното осъществяване на фактите,на които искането по чл.410 от ГПК се основава,е извън обхвата на проверката при произнасяне по законосъобразността на заявлението по чл.410 от ГПК,още повече,че тя предполага запознаване с писмените доказателства,в които тези факти са обективирани,а такива по реда на чл.410 от ГПК заявителят не е длъжен да представя.

По отношение

„неравноправния характер” на претендираните вземания излага,че в чл.143 от ЗЗП,в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИС от 05.04.1993г.-чл.3,е уредена т.н.генерална клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори,вкл.и потребителския кредит.

Неравноправна клауза в договор,сключен с потребител е всяка- 1.неиндивидуално определена уговорка в негова вреда,която 2. не отговаря на изискването за добросъвестност и 3.води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно тази легална дефиниция тези предпоставки следва да са проявени кумулативно. Счита,че след като заповедният съд не разполага с доказателства,той не може да извърши преценка дали са налице предпоставките за неравноправност. Няма как да прецени дали уговорките по договора за потребителски кредит са определени индивидуално или не без да се е запознал с тези клаузи. Счита,че при проверката си съдът е нарушава заложеното в чл.145 от ЗЗП,която норма отразява въведеното в чл.4 от Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993г. изискване неравноправната клауза да се преценява като се вземат в предвид видът на стоката или услугата-предмет на договора,обстоятелствата,свързани със сключването му, както и всички останали клаузи на договора или друг ,от който зависи.

По отношение на претенцията за неустойка развива,че представлява форма на договорна отговорност,служеща за обезщетение на вредите,причинени от неизпълнението.Както е посочено в т.12 от заявлението,отхвърлената от съда неустойка е за неизпълнение на договорните задължения за представяне в срок обезпечение-поръчител или банкова гаранция. Сочи,че предназначението на неустойката е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора.

Обичайните такива са пропуснати ползи- от пропуснатата сигурна печалба,която кредиторът би реализирал,ако беше получил в срок паричната престация.Също претърпените загуби-евентуалните допълнителни разходи,които кредиторът би дължал,ако може да си набави чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар(за банкови лихви и такси). В случай,че длъжникът добросъвестно изпълни поетото договорно задължение и предостави уговорената гаранция,то кредиторът ще може да събере вземането си и да не търпи описаните вреди.Съгласно чл.92,ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението без да е нужно да се доказват.Фактическият състав,който следва да се осъществи,за да възникне основанието за заплащане на неустойка,включва следните елементи: наличие на валидно договорно задължение,неизпълнението му,неустойката да е уговорена. Твърди,че тези предпоставки са възникнали и като последица е налице валидно вземане за неустойка.

Позовава се на ТР №1/21.06.2010г. на ВКС-ОСТК по т.д.№1/2009г.,където е прието,че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел,за която е уговорена,излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Счита,че тези хипотези не са налице в случая,тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция. В същото тълкувателно решение се приема,че неустойката не може да бъде нищожна само на основание противоречие с добрите нрави,както е приел съдът в обжалваното разпореждане. Развива,че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на неустойката следва да се разреши чрез комплексна преценка-не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори,като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,функциите на неустойката,както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението,за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Твърди,че дори и да се приеме,че неустойката е прекомерна,то това не я прави изначално нищожна поради накърняване на добрите нрави,а съдът следва да намали размера й.

По отношение претендираната сума за разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението не се съгласява с извода на съда,че не се дължи по аргумент от чл.33,ал.1 от ЗПК.Счита,че неправилно е определено правното основание и от там е стигнал до неправилния извод,че се касае за частична нищожност. Аргументира се с нормата на чл.10а,ал.1 от ЗПК,където е регламентирана възможността кредиторът да събира такси за извършени услуги,в следствие на виновното неизпълнение от заемателя на задължението да върне получената сума в уговорения срок,също и за допълнителни такива,във връзка с напомняне за изпълнение на поетото задължение. Позовава се и на нормата на чл.19,ал.3,т.1 от ЗПК,съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита,не се включват тези,които потребителят плаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Извежда извод,че законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи.

В заключение излага,че преценката на съда по издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК се ограничава единствено в изложените от заявителя факти. Простира се до там, доколкото въз основа на тях може да се установи едно индивидуализирано,спорно вземане,основателността на което ще бъде изследвана и доказвана в друг,евентуален процес-исковият. Затова счита,че заповедният съд е превишил правомощията си по преценка,като е обсъдил по същество обстоятелство, което е извън предмета на проверката му и не може да бъде повод за отказа за издаване на заповед за изпълнение. Позовава се на практика на въззивни съдилища.

Поради изложените съображения моли да се отмени обжалваното разпореждане на РС-Луковит,което прегражда развитието на производството съдът се произнесе по същество, като уважи заявлението и издаде заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК и за всички претендирани суми.