Решение № 241 от 07.12.2023, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 241 гр. Велико Търново, 07.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЖАНЕТА Д. Г.А

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20234000500419 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 167/ 15.05.2023 г. по гр.д. № 509/ 2022 г. по описа на ОС – Русе съдът е осъдил „Дженерали Застраховане“ АД да заплати на М. С. М. в качеството му на наследник на неговата майка М. И.а М.а застрахователно обезщетение в размер на 16 000 лв. за претърпени от нея в резултат от ПТП на 10.08.2018 г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 10.09.2021 г. до окончателното изплащане и е отхвърлил исковата претенция на М. за разликата над 16 000 лв. до пълния претендиран размер от 26 000 лв.

Подадена е въззивнa жалба от „Дженерали Застраховане“ АД срещу решението в осъдителната му част. Счита решението за процесуално недопустимо по съображения, че ищецът не е активно легитимиран да предяви иск от името на майка си за претърпените от нея вреди, какъвто иск тя не е предявила приживе и съответно правото й било погасено. Заема становище, като се позовава и на съдебна практика, че за надлежното упражняване на правото на иск е ирелевантно обстоятелството, че майката на ищеца е отправила застрахователна претенция до застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение. Моли решението да бъде обезсилено и производството по делото – прекратено. Ако съдът намери иска за допустим, то поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Присъденото от съда обезщетение за неимуществени вреди било завишено и не отговаряло на принципа за справедливост 1 при съобразяване на реално претърпените от М.а вреди и съдебната практика по сходни казуси, а приетият обем на съпричиняване бил занижен с оглед реалния принос за настъпване на вредите. Погрешната преценка на съда за размера на съпричиняване се дължала на допуснато от съда процесуално нарушение при събиране на доказателствата, довело до непопълване на делото с относими доказателства. Излага, че съдът допуснал само един от поисканите трима свидетели, а след установяване, че същият е починал, не допуснал другите двама, в каквато насока било направено нарочно искане. Моли решението да бъде отменено и исковата претенция – отхвърлена. Претендира разноски.

М. С. М. е депозирал отговор на въззивната жалба с развити подробно съображения за нейната неоснователност. По оплакването за недопустимост на решението излага, че сочената от жалбоподателя съдебна практика е неактуална, а съдът е съобразил актуалната такава, съгласно която правото на обезщетение се наследява, когато приживе пострадалият е предявил пред застрахователя претенция за заплащане на обезщетение, какъвто е настоящият казус. По същество на спора счита постановеното решение в обжалваната му част за правилно и законосъобразно. Заема становище, че съдът не е допуснал процесуално нарушение при събиране на доказателствата, а застрахователят проявил тенденциозно незаинтересовано процесуално поведение, като не посочил трите имена и адреси за призоваване на исканите от него свидетели. Освен това недопускането на свидетелите не довело до накърняване процесуалните права на ответника, тъй като механизмът на ПТП бил изяснен с приетата без възражения от негова страна авто-техническа експертиза, вещото лице по която съобразило всички материали по приложеното АНД. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.

В срока за отговор е постъпила и насрещна въззивна жалба от М. С. М. срещу решението в частта му, с която искът му е отхвърлен за разликата над 16 000 лв. до претендирания размер 26 000 лв. Счита, че макар съдът да е изследвал обстоятелствата, относими към определянето на размера на обезщетението, приетият от него размер не отговарял на принципа за справедливост, а бил занижен при съобразяване на получените от наследодателката му травматични увреждания, интензивността на търпените болки, настъпилите последващи усложнения и драстичното влошаване на качеството й на живот. Прави оплаквания срещу извода на съда за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, изразяващ се в отклонение от първоначалното й движение по пешеходната пътека и насочване към спрения, впоследствие приведен в движение автомобил на деликвента. Подобни данни не се съдържали в събрания по делото доказателствен материал, а законът изисквал установяването по безспорен начин на конкретен принос на пострадалия за настъпване на увреждането. Следвало да се има предвид, че пострадалата е възрастен пешеходец, при което виновният водач е бил длъжен съгласно чл.116 ЗДвП да прояви още по2 голямо внимание и предпазливост. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и съдът да уважи изцяло исковата претенция. Процесуалният представител на М. претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв.

В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Оплакванията на застрахователя в обратния смисъл са неоснователни. ОС – Русе подробно е отговорил на възражението му, че исковата претенция на М. е недопустима поради обстоятелството, че майка му не е предявила приживе иск за обезщетяване на причинените й вреди и съответно правото й било погасено. Настоящата инстанция изцяло споделя изложените от съда мотиви, основани на Решение № 60170/13.05.2022 г. по т.д. № 1435/2020 г. на ВКС, и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Извънсъдебното сезиране на застрахователя от пострадалия с претенция за застрахователно обезщетение, когато такова не бъде изплатено приживе на последния, дава право на неговия наследник да предяви пред съда иск за присъждането му. В този случай наследникът встъпва в правата на своя пострадал починал праводател, надлежно упражнил правото си пред застрахователя да търси обезщетение за неимуществени вреди от реализирано застрахователно събитие по вина на застрахован при него водач на МПС. В настоящия казус е безспорно, че пострадалата М. И.а М.а е отправила претенция пред „Дженерали Застраховане“ АД и по образуваната застрахователна преписка на 10.09.2021 г. е постановен отказ да й бъде изплатено обезщетение, при което ищецът М. в качеството си на нейн законен наследник е активно процесуално легитимиран да предяви иска по чл.432 КЗ.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, в рамки на въведените с жалбите оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Чрез събраните пред първоинстанционния съд доказателства – писмени документи, свидетелски показания и експертизи, както и събраните във въззивното производство гласни доказателства, по делото са установени като обективни факти от действителността релевантните за спора обстоятелства: Майката на ищеца М. И.а М.а на 82 г. като пешеходка е пострадала при ПТП на 10.08.2018 г. около 8.30 ч. в гр. Русе при пресичане на кръстовището на ул. „Св. Г.“ с ул. „Борисова“. Механизмът на ПТП е изяснен по делото от приетата съдебно-автотехническа експертиза и показанията на изслушания пред въззивния съд св. К. Г. – очевидец на ПТП. ВТАС изцяло кредитира показанията на този свидетел, защото липсват данни за негова заинтересованост, той излага много подробно и в хронология преките си наблюдения върху конкретната пътна обстановка и поведението на участниците в ПТП и не са ангажирани други 3 доказателства, опровергаващи твърдените от него факти, а напротив, изложеното от него кореспондира с обективните данни за местопроизшествието и заключението на вещото лице. Той посочва, че за да направиш ляв завой на процесното кръстовище в посока центъра на гр. Русе, какъвто е предприел водачът на автомобила пред него – делинквентът Т. М. И., следва да се огледаш наляво за идващи коли по перпендикулярната на ул. „Свети Г.“ ул. „Борисова“, но тъй като вляво имало мебелни магазини и всяка сутрин там имало паркирани коли и се разтоварвали мебели, шофьорът трябвало да настъпи пешеходната пътека на ул. “Свети Г.“, за да си осигури видимост. Именно това сторил И. и управляваният от него автомобил „Рено Клио“ бил спрял изцяло върху пешеходната пътека на ул. „Св. Г.“ в момента, в който свидетелят възприел пешеходката М.а да пресича ул. „Борисова“ по маркираната на нея пешеходна пътека. Свидетелят не я видял кога е тръгнала да пресича ул. „Свети Г.“, а я забелязал едва след като автомобилът пред него потеглил и тя била блъсната с предната му част. Вещото лице сочи, че на ул. „Св. Г.“ преди кръстовището с ул.

„Борисова“ има знак Б1 „Пропусни движещите се по пътя с предимство!“ и стоп-линия на около 1 м преди наличната пешеходна пътека. Показанията на свидетеля, че пешеходката не е пресичала по тази пешеходна пътека, а пред автомобила на делинквента вътре в самото кръстовище, съответстват на констатациите на вещото лице относно мястото на осъществения удар и начина на пресичане от М.а, базирани на протокола за оглед на местопроизшествието и снимковия материал по ДП и отразени и в приложената към заключението му скица. При извършване на маневрата „завой наляво“ със скорост до 5 км/ч. автомобилът на И. ударил пешеходката, която пресичала ул. „Св. Г.“ косо отдясно наляво спрямо МПС, като ударът бил реализиран на разстояние от около 5 м – 6 м след пешеходната пътека. Видно от скицата, ударът е осъществен вътре в самото кръстовище. Съприкосновението между тях настъпило между предната част на автомобила и лявата част на долните крайници на пострадалата, която паднала на дясната си страна и получила наранявания. Вещото лице е посочило, че в материалите от огледа на местопроизшествието в ДП няма данни за обекти или предмети, които да са ограничавали видимостта на участниците в ПТП и те и двамата са имали възможност да се възприемат. С Решение по АНД № 319/2022 г. на РС – Русе водачът И. е признат за виновен в извършването на транспортно престъпление, при което нарушвайки е чл.20 ал.2 и чл.116 от ЗДвП. по непредпазливост е причинил на М.а средна телесна повреда, изразяваща се в многофрагментно счупване на дясната раменна кост и довела до трайно затруднение движенията на десен горен крайник за срок повече от 30 дни. Отговорността на водача е била предмет на застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, валидна към датата на ПТП и спрямо това дружество пострадалата е отправила извънсъдебна претенция за изплащане на застрахователно обезщетение, по която е постановен отказ.

4

ВТАС напълно споделя формираните въз основа на така изяснената фактическа обстановка правни изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към изложените от него мотиви. Доказани са всички изискуеми от закона предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП: Влязлото в сила решение на наказателния съд по отношение на водача И., чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, е задължителна за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК и тя установява, че той виновно е извършил деяние, което е противоправно. Вследствие на това деяние са причинени вреди на майката на ищеца и при наличието на застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ застрахователят следва да заплати застрахователно обезщетение.

Застрахователят не е упражнил правото си да обжалва решението във връзка с така формирания извод, при което страните са преустановили спора по този материалноправен въпрос. Спорът по делото пред въззивния съд е сведен само до справедливия размер на дължимото обезщетение за причинените на починалата наследодателка на ищеца вреди и за наличието на съпричиняване и размера на приноса на пострадалата.