Определение № 775 от 24.09.2026, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 775 гр. Пазарджик, 24.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Венцислав Ст. Маратилов

Членове:

Д. П. Бозаджиев

Цветелина Н. Тодорова като разгледа докладваното от Цветелина Н. Тодорова Въззивно частно гражданско дело № 20265200500711 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.413, ал.1 ГПК във връзка с чл.274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба на "Ай Ти Еф Груп" АД, чрез адвокат Л.

В. от САК против заповед №307/24.06.2026 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. №664/2026 г. по описа на РС – Пещера, в частта за разноските.

Доводите на жалбоподателя се свеждат до това, че определеното възнаграждение за един адвокат в размер на 245,42 евро (480 лв.) е прекомерно завишено спрямо защитавания материален интерес, несъразмерно спрямо фактическата и правна сложност на спора и извършените процесуални действия в заповедното производство. С така определеното възнаграждение се нарушавал принципа на забрана за неоснователно обогатяване, противоречал на добрите нрави, справедливостта и морала. Посочва в този смисъл Определение № 2818 от 30.11.2023 г. на ОС – Пловдив по в. ч. гр. д. № 3005 от 2023 г.; Определение № 2827 от 01.12.2023 г. на ОС Пловдив по в. ч. гр. д. № 2957/2023 г.; Определение № 2891 от 07.12.2023 г. на ОС – Пловдив по в. ч. гр. д. № 2989 от 2023 г.; Определение № 404 от 3.05.2023 г. на ОС - Перник по в. ч. гр. д. № 283/2023 г.; Определение № 27064 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 20221110119324 от 2022 г., по описа на СРС, 179 състав; Определение № 10126/08.09.2023 г. на Районен съд – Пловдив по гр. д. № 15514/2022г;).

Твърди, че размерът на възнаграждението трябвало да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд 1 следва да представлява изражение и на двата критерия. Мотиви в този смисъл били изложени в т.47 на решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В случай че единия критерии се игнорирал би се стигнало до случаи като процесния – необосновано високи възнаграждения по типизирани производства. Тоест, не следвало да се приема, че размера на възнаграждението следва да изхожда само от защитавания материален интерес. Посочва се Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, с което приемало, че „Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.“ В решението на СЕС било посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието било, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Посочва се като практика в този смисъл: Определение № 523 от 7.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 2108/2023 г., I т. о., ТК.; Определение № 1468 от 4.06.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1578/2023 г., I т. о., ТК; Определение № 50043 от 23.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1442/2022 г., I т. о., ТК; Определение № 343 от 15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1990/2023 г., II т. о., ТК; Определение № 563 от 11.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д.

№ 188/2024 г., II т. о., ТК; Определение № 628 от 15.03.2024 г. на ВКС по т. д.

№ 765/2023 г., II т. о., ТК; Определение № 1587 от 13.06.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 599/2024 г., I т. о., Определение № 1796 от 27.06.2024 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 1208/2024 г.; , Определение № 345 от 7.02.2024 г. на ОС - Пловдив по в. ч. гр. д. № 241/2024 г.; Определение № 1220/08.05.2024 г., постановено по въззивно ч. гр. д. № 862/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив; Определение № 1225/09.05.2024 г., постановено по въззивно ч. гр. д. № 1141/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив; Определение № 1354 от 9.04.2024 г. на ОС - Варна по в. ч. гр. д. № 558/2024 г.; Решение № 310 от 28.02.2024 г. на СГС по т. д. № 1032/2023 г.; Определение № 185 от 30.04.2024 г. на ОС - Смолян по в. ч. гр. д.

№ 161/2024 г.; Определение № 1273 от 14.05.2024 г. на ОС - Пловдив по в. ч. гр. д. № 1217/2024 г.; Определение № 1167 от 30.04.2024 г. на ОС - Пловдив по в. ч. гр. д. № 1146/2024 г.; Определение № 736 от 20.03.2024 г. по въззивно гр. д. № 25/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Твърди се още, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответствала на правото на ЕС, поради което 2 не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения можело да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Моли размера на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение от заповедния съд да бъде намален от 245,42 евро (480 лв.) на 102,26 евро (200 лв.).

В срок е постъпил писмен отговор от заявителя Д. Х. К., чрез адв. Р. Р., в който се поддържа неоснователност на частната жалба. Заявява,че възнаграждението е определено по чл. 7, ал. 7, вр. с ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа в размер на 400 лева, но предвид регистрацията по ДДС, за която е представено доказателство със заявлението към определеното възнаграждение е начислен ДДС и е определено в размер на 245,42 евро (480 лв.).

Оспорва наведеното твърдение от жалбоподателя, че положената от адвоката работа се свежда до механично попълване на формуляр и не изисква специализирани правни знания, тъй като заповедното производство се инициира чрез утвърден образец и протича по опростен процесуален ред, не означавало, че положената от адвоката работа се свежда до механично попълване на формуляр и не изисква специализирани правни знания. Самата повтаряемост на дадена професионална дейност също не я правело елементарна. Това, че вследствие на натрупания опит специалистът извършва определени действия рутинно, бързо и уверено, е резултат именно от придобитите знания и експертиза, а не доказателство, че дейността по естеството си е проста. Преди изготвянето и подаването на заявление по чл.

410 ГПК адвокатът провеждал консултация с клиента, изяснявал фактическата обстановка, анализирал относимите документи, определял правното основание на претенцията, проверявал нейната изискуемост и допустимост, изчислявал размера на вземането и преценявал възможността то да бъде доказано при евентуален последващ исков процес. Тази дейност изисквала време, правна квалификация и поемане на професионална отговорност.

Липсата на множество процесуални действия пред съда не означавала, че не е била извършена предварителна работа по правния анализ и подготовката на претенцията. Типизираният характер на производството можел да бъде съобразен при преценката на конкретния обем на извършената работа, но сам по себе си не обосновавал извод, че тази работа е елементарна или че уговореното за нея възнаграждение е прекомерно. Искането е подадената частна жалба да бъде оставена без уважение.

Частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване съгласно чл.413, ал.1 ГПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, като съображенията са следните:

По заявление от Д. Х. К., действащ чрез адв. Р. Р. от АК - Пловдив против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, е издадена заповед №307/24.06.2026 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.г.д. № 664/2026 г. на РС – Пещера, за сумите от: 892,25 EUR (осемстотин 3 деветдесет и два евро и 25 цента), представляваща главница. В заявлението са изложени подробни доводи относно предмета на вземането и обстоятелствата, от които произтича, а именно нищожност на сключеният между страните Договор за кредит № 550550/20.03.2023г. за сумата от 3000 лв., поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респ. нищожност на целия договор за заем на осн. чл. 22 ЗПК. Твърди се, че на осн. чл. 23 ЗПК че длъжникът дължи връщане на разликата между получената главница и платената сума в размер на 1745,10 лв./892,25 евро, като получена без основание, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащането на сумата. Със заявлението е поискано присъждане на направените в производството разноски за държавна такса в размер на: 15,17 EUR (петнадесет евро и 17 цента), както и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на: 245,42 EUR (двеста четиридесет и пет евро и 42 цента) на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, които със заповедта също е разпоредено да бъдат заплатени от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД на Д. Х. К..

С частната си жалба длъжникът обжалва заповедта за изпълнение в частта за разноските, като релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от заявителя адвокатско възнаграждение. Чл. 78, ал. 5 ГПК е в общата част на исковия процес и намира приложение и в заповедното производство, като законодателят провежда проекцията на нормата чрез правото на частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта по разноските. При упражняване на това право, което чл. 413, ал. 1 ГПК предоставя и на длъжника, той може да направи искането за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение и да осъществи изискването на чл.

78, ал. 5 ГПК.

Принципно вярно е изложеното от жалбоподателя, че съдът не е обвързан от минимално определен размер на адвокатския хонорар в нормативен акт със задължителен характер, изготвен от съсловна организация, което според СЕС по дело С-438/2022 г. следва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл.101, §1 от ДФЕС във връзка с чл.4, §3 от ДФЕС. Известно е, че с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че 4 националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.Действащата разпоредба на чл. 36 ал. 1 от ЗА създава ограничение, препращайки към минимален размер, определен в Наредба на ВАдС /същата е и препратката на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв/. Към този текст на закона препраща и разпоредбата на чл. 78 ал. 5 от ГПК. По този начин са въведени правила, обвързващи съда, макар да са приети от частен субект, който не е и участник в съдебното производство, с което се нарушава правото на справедлив процес, тъй като на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Ето защо, въззивният съд не се съобразява с Наредба №1 за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. ДВ, бр.14 от 2025 г.), а се ръководи от обективни критерии при определяне на дължимото възнаграждение, каквито са правната сложност на спора, необходимата професионална квалификация за защита, инвестираните време и труд за осъществяването, при съобразяване с обстоятелството, че адвокатският труд е висококвалифициран и следва да бъде справедливо овъзмезден.