Решение № 32 от 14.03.2024, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 32 гр. Кърджали, 14.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Елина П. Урумова като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело № 20245100500003 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

С Решение № 461/19.10.2023 г., постановено по гр. д. № 1089/2022 г., Районен съд – Кърджали е признал за установено по отношение на К. Д. К. от гр. К. кв. „*.“ № **, вх. „*“, ет. *, ап.***, че дължи на кредитора „Е.М.“ **** гр. С., със седалище и адрес на управление гр. С., район В., ж.к. М., ул. „Р.“ № **, заплащане на главница в размер на 4 000 лева, частично дължима по Договор за предоставяне на потребителски кредит по кредитни програми ******** от 06.07.2007г., частично от останала несъдебна главница по договора в размер на 11 802.44 лева, както и сумата от 1 075.55 лева, представляваща лихва за забава за периода от 30.06.2019 г. до 22.06.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.06.2022 г. – датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед № 293/22.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №769/2022 г. по описа на Районен съд - Кърджали.

Със същото решение К. Д. К. е осъден да заплати на „Е.М.“ ****, гр. С., направените по делото разноски в размер на 108.49 лева за внесена държавна такса за съдебното производство и в размер на 101.51 лева – деловодни разноски в заповедното производство.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът К. Д. К., който чрез процесуален представител го обжалва изцяло като неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените 1 правила. Основното развито във въззивната жалба възражение е за изтекла погасителната давност за претендираната сума в общия размер от 5 075.55 лв., от които 4 000 лв. главница, частично от останала несъдебно претендирана главница, по договора в размер на 11 802.44 лева, както и сумата от 1 075.55 лева, представляваща лихва за забава за периода от 30.06.2019 г. до 22.06.2022 г., като част от неизпълнено задължение по Договор за потребителски кредит по кредитни програми от 06.07.2007 г., за периода 30.06.2019г. до 23.06.2022 г., ведно със законните лихви за забава върху главницата, считано от датата на подаване на Заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски. Изтъква се, че прилаганата съдебна практика, обективирана в Решение № 261/12.07.2011 г. по дело № 795/ 2010 г. на ВКС, не установявала различен момент извън посочения по чл. 114, ал.1 от ЗЗД, от който да започва да тече давностния срок. Въззивникът излага съображения, че ако връщането на кредита се извършва чрез погасителни вноски по погасителен план, с посочен падеж за всяка вноска, то всяка погасителна вноска става изискуема с настъпване на съответния падеж и давностният срок за всяка погасителна вноска тече, съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД самостоятелно, от датата на нейния падеж, поради което в производството погасени по давност били и главницата, и лихвите. Изтъква, че съобразно разпоредбата на чл.111, б. „в“ от ЗЗД, задълженията за периодични плащания се погасявали с изтичане на тригодишна давност.

Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ВКС, понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111. б. „в“ от ЗЗД се характеризирало с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпвал през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията, изначално определени или определяеми, без необходимост периодите и плащанията да са еднакви. В казуса задължението било за повтарящо се изпълнение. Изискуемостта, забавата и давността за всяка престация настъпвали поотделно, тъй като се касаело за самостоятелни задължения, макар и имащи единен правопораждащ факт.

Въззивникът счита, че като не обсъдил тези обстоятелства, имащи значение за правилното решаване на спора, първоинстанционният съд формирал вътрешното си убеждение в противоречие с принципите на ГПК и по този начин допуснал съществено процесуално нарушение, което било основание за отмяна на обжалваното решение. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, от въззиваемия „Е.М.“ ****, гр. С. е постъпил писмен отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Излагат се съображения, че давността по отношение на претендираните главница и лихви не била изтекла. Посочва се, че с Решение № 38/26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г. и Решение № 28/05.04.2012 г. по гр.д.

№ 523/2011 г. на ВКС било прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем/кредит сума на погасителни вноски не превръщало този договор в такъв за периодични платежи, а представлявало уговорка за изпълнение на задължението на 2 части. Въззиваемият сочи, че изискуемостта на всички вземания по процесния договор настъпила на уговорения краен падеж по кредита - 06.07.2017 г., посочвайки че давността била спряна до отмяната на извънредното положение, съгласно §13 от ПЗР на ЗИДЗЗ (Обн.

ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) и започнало да тече отново от 21.05.2020 г., като в казуса давността изтекла на 06.09.2022 г., заявлението за издаване на заповед за изпълнение било подадено на 22.06.2022 г., т.е. преди изтичане на 5 -годишния срок по отношение на главницата и 3-годишния срок по отношение на претендираните лихви и следователно вземането за главница и лихви не било погасено по давност. Прави възражение за прекомерност на разноските на ответната страна по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, предвид липса на фактическа и правна сложност на производството. Претендира присъждане на направените в производство разноски.

В съдебно заседание, въззивникът, чрез депозирано от процесуалния му представител писмено становище, поддържа въззивната си жалба. Прави възражение за прекомерност на разноските на ответната страна по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК. Претендира присъждане на направените в производство разноски.

В съдебно заседание, въззиваемият, чрез подаденото от процесуалния му представител писмено становище, оспорва жалбата.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата, като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

В основата на първоинстанционното производство стои подадената от „Е.М.“ ****, гр.

С. против К. Д. К., искова претенция с правно основание чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, с предявяването на която се цели да бъде установено че ищецът има вземане от ответника в общ размер от 5 075.55 лв., от които главница в размер на 4 000 лева, частично дължима по Договор за предоставяне на потребителски кредит по кредитни програми ***** от 06.07.2007г. от останала несъдебна главница по договора в размер на 11 802.44 лева, както и сумата от 1 075.55 лева, представляваща лихва за забава за периода от 30.06.2019 г. до 22.06.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.06.2022 г. – датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед № 293/22.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №769/2022 г. по описа на Районен съд - Кърджали.

Изложени са съображения, че ищецът претендира вземането в качеството си на цесионер по силата на сключена с кредитодателя по процесния договор за потребителски кредит – „С.“ АД / С.А./ цесия, която била съобщена надлежно на длъжника.

Изложени са от ищеца и съображения, че искът за търсената главница е предявен като частичен от общата сума за неиздължената главница от 13 863.45 лв. по договора за потребителски кредит от 06.07.2007 г., и е за останала дължима и незаплатена сума от присъдената такава по предявен частичен иск по гр.д. № 1661/2018г., решението, по което е потвърдено с решение по в.гр.д. 216/2019г. на КОС, и с което решение е признато 3 съществуването на задължението на ответника и в настоящото производство К. в размер на 1 980.21 лв.-представляваща част от главницата от 13 863 лв., ведно със законна лихва върху нея и в размер на 353.89 лв.-договорна лихва за периода 06.10.2015 г. до 06.07.2017 г.

Образуваното по издадения по делото изпълнителен лист изп.д. № 1475/2020 г. по описа на ЧСИ Р. С., било прекратено поради издължаване.

В отговора по чл.131 от ГПК, ответникът оспорва исковата претенция като недължима единствено на основание изтекла в негова полза погасителна давност по отношение и на главницата, и на търсените лихви.

В този аспект от фактическа страна в производството не е спорно, че на 06.07.2007 г., между „С.“ АД /С.А./ и ответникът К. К. е сключен Договор за потребителски кредит по кредитни програми РК07-00369 за сумата от 20 000 лв., със срок на издължаване 120 месеца.

Не е спорно и, че ответникът преустановил във времето плащането по процесния договор преди изтичане на неговия срок.

С Договор за прехвърляне на вземания от 27.02.2013 г. и Приложение № 1 към договора, "С.А." *** - гр. С. е цедирало вземането си от длъжника К. по процесния договор на "Е.М." ***, гр. С.. Тази цесия е била съобщена лично на К. Д. К. с писмо с обратна разписка ИД PS 6000 0191M4 O на 26.07.2018 г.

В производството не е спорно, че между същите страни със същото правно основание чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК е предявен частичен иск, по който е образувано гр.д.№ 1661/2018г. по описа на Районен съд- Кърджали, постановеното по което Решение № 207/24.04.2019 г. е потвърдено с Решение № 195/05.12.2019 г. по в.гр.д. 216/2019г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, и с което решение е признато съществуването на задължението на ответника и в настоящото производство К. към ищеца „Е.М.“ **** в размер на за сумата от 1980.21 лв., представляваща част от главница в общ размер на 13 863.45 лв., произтичаща от неизпълнение на Договор за потребителски кредит по кредитни програми от 06.07.2007 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 от ГПК - 05.09.2018 г., до окончателното й изплащане, и в размер на сумата от 353.89 лв., съставляваща договорна лихва, дължима за периода от 06.10.2015 г. до 06.07.2017 г., за което вземане е издадена Заповед № 629/07.09.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 1379/2018г. по описа на РС-Кърджали.

Не е спорно и, че със Заповед № 293/22.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по по ч.гр.д. №769/2022 г. по описа на Районен съд – Кърджали, е разпоредено длъжникът К. да заплати на „Е.М.“ ****, гр. С., сумата в размер на 4 000 лева, частично дължима по Договор за предоставяне на потребителски кредит по кредитни програми ***** от 06.07.2007г., частично от останала несъдебна главница по договора в размер на 11 802.44 лева, както и сумата от 1 075.55 лева, представляваща лихва за забава за периода от 30.06.2019 г. до 22.06.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.06.2022 г. – датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане. На 26.06.2022 г. заповедта е връчена на длъжника, като в срок на 4

20.07.2022 г. е депозирано от него възражение, че не дължи сумите. А в дадения на кредитора срок е депозирана исковата молба, стояща в основата на настоящото производство.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираното в жалбата. В този смисъл настоящият въззивен състав намира процесното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. Настоящата инстанция намира обжалваното решение и за правилно. За да изгради този си извод, съдът съобрази, че при така установената безспорна между страните фактическа обстановка, направеният от решаващия съд извод за основателност на исковата претенция се явява правилен. За да достигне до този извод, съдът е съобразил и приетите с Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г., постановено по т.д. № 3/2016 г. по описа на на ОСГТК на ВКС постулати, съгласно които решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на присъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Въззивният съд споделя формираните в този смисъл мотиви на първоинстанционния акт и на основание чл.