Решение № 335 от 01.09.2023, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 335 гр. Перник, 01.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА

ЗАРКОВА

ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ при участието на секретаря ИВА Н. ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ Въззивно гражданско дело № 20231700500412 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното :

С решение № 63 / 24. 04. 2023г., постановено по гр. д. № 441 / 2022г. по описа на Брезнишкия районен съд, са отхвърлени предявените от “ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, с ЕИК:175074752, адрес: гр. София, бул.

„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез пълномощника си юрк. Г. И. П., срещу С. В. С., ЕГН:********** и Е. С. Г., ЕГН:********** и двете с адрес: ***, искове за осъждане на ответниците да заплатят на ищцовото дружество сумата в общ размер на 6 133.63лева, от която: договорно възнаграждение в размер на 3 079.72лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер 3 053.91лв., представляващи незаплатена задължение по Договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, за които суми е депозирано заявление по чл. чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 401/2022 г. по описа на БрРС.

1

Недоволно от решението е останало „Профи Кредит България“ ЕООД, което чрез юрисконсулт Г. П. го е обжалвало като неправилно и незаконосъобразно. По обстойно изложени съображения моли то да бъде отменено и исковата претенция да бъде уважена изцяло. Моли да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 400лв. За съдебно заседание дружеството жалбоподател не е изпратило процесуален представител.

Насрещните страни Е. С. Г. и С. В. С. не подали писмен отговор. Не са се явили в съдебно заседание.

За да постанови решението Брезнишкият районен съд е направил извод, че искът е процесуално допустим. Отбелязал е съгласно договор кредит № *** от ***, сключен между Профи кредит България" ЕООД като кредитор и С. В. С. като длъжник и Е. С. Г., като солидарен длъжник, ищцовото дружество се е задължило да отпусне кредит в размер на 5 000 лева. Посочил е, че съгласно т. VI "Параметри" от договора: сумата на кредита е 5000 лева; срокът на заема е 36 месеца; размерът на вноската е 243,98 лева; ГПР е 49,89 %; годишният лихвен процент е 41,17 % и общото задължение е 8 783,28лева.

Отбелязал е, че същият текст съдържа още клауза за поето задължение за заплащане на сума в размер на 3 284.28 лева за предоставен пакет от допълнителни услуги. Съдът въз основа на представеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е отбелязал, че същите са на стойност 3284.28 лева се изразяват в следното: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, 2. възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, 3. възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, 4. възможност за смяна на дата на падеж и 5. улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.

Съдът е посочил, че с уведомление от ищеца, адресирано до ответниците ги е информирал, че кредитът е предсрочно изискуем.

Отбелязал е, че процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, поради което и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и правилата на ЗЗП. Отбелязал е, че съдът служебно следи за неравноправни 2 клаузи/нищожни и без да има направено възражение в тази насока и се е позовал на решение № 384 от 02.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК).

Посочил е че договорното възнаграждение, чието заплащане заявителят претендира, не е посочено изрично в процесния договор за потребителски кредит, а същото е предвидено като задължение на кредитополучателя в т. 4 от Общите условия към договора, но не чрез посочване на общия му размер, а само като е определен начинът, по който се изчислява размерът му - на база лихвеният процент по договора, поради което и посоченото договорно възнаграждение има характер на договорна лихва и същото трябва да бъде съобразено с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Отбелязал е, че в договора за потребителски кредит не е ясно и разбираемо посочено съдържанието по т. 10 на чл. 11, ал. 1 от ЗПК „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“, а в случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР - какви компоненти се включват в него и как е формиран размер от 49.89 %. Отбелязал е, че това не е изрично отбелязано и в СЕФ за предоставяне на информация за потребителския кредит. Съдът е направили извод, че след като разходът е посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на пред договорна информация, то е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, относно претендираното договорно възнаграждение в размер на 3079.72 лв., то искът следва да бъде отхвърлен.

В тази връзка е посочил, че според чл. 21, ал. 1 от Закона за потребителския кредит всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а с цитираното възнаграждение за допълнителен пакет от услуги се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на подобно възнаграждение не представлява плащане за услуга, а 3 реално представлява прикрити разходи по кредита, с които би се довело до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР.

Съдът е отбелязал, че се твърди предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, без значение е дали тези услуги ще бъдат използвани от потребителя, т. е., то е дължимо само за "възможността за предоставянето" на услуги: 1. приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, 2. възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, 3. възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, 4. възможност за смяна на дата на падеж и 5. улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Посочил е, че принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не при хипотетично ползване на такава.

Освен това е посочил, че с оглед на естеството на част от посочените допълнителни услуги, на практика се въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на закона (правото на страните да инициират предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските, свободата да договорят отлагане на една или повече погасителни вноски), което води до значителна неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение, тъй като на практика излиза, че едната страна - потребителят, заплаща за правото си да договоря с другата страна кредитор за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на другата страна - кредитора.

Въз основа на гореизложеното е направил извод, че такава клауза е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, поради заобикаляне на установено законово изискване, регламентирано в разпоредбата на чл. 10а, ал.

2 ЗПК, поради което следва да се отхвърли и исковата претенция за сумата от 3 053.91лева - възнаграждение за предоставен допълнителен пакет от услуги.

След като взе предвид направените с жалбата оплаквания и по реда на чл. 269 от ГПК , Пернишкият окръжен съд, приема за установено следното :

Въззивната жалба се явява редовна. Жалбата е процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от 4 обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява валидно. Същото е постановено от съдия от Брезнишкия районен съд, в рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма. Съдът намира, че обжалваното решението се явява допустимо.

По отношение доводите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата. Изхождайки от изложеното в жалбата и от събраните по делото доказателства, Пернишкият окръжен съд намира следното :

Видно от приложения по делото договор за потребителски кредит, страните по делото са сключили Договор за потребителски кредит – ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт № *** от *** Съгласно този договор „Профи кредит България" ЕООД е кредитор, С. В. С. е длъжник, а Е. С. Г. е солидарен длъжник /л.12 – 13 от първоинстанционното дело/.

Съгласно т. VI "Параметри" от договора:

Сумата на кредита е 5000 лева; срокът на заема е 36 месеца; размерът на вноската е 243,98 лева; ГПР е 49,89 %; годишният лихвен процент е 41,17 % и общото задължение е 8 783,28лева. Същият текст съдържа и клауза за поето задължение за заплащане на сума в размер на 3 284.28 лева за предоставен пакет от допълнителни услуги, като и с него общата дължима сума по кредита е в размер на 12 067,56лв., а размерът на вноската е 335,21лева. По обстойно пакетът от допълнителни услуги на стойност 3284.28 лева е регламентиран в представеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, като този пакет от допълнителни услуги се изразява в следното: 1.

Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, 2. възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, 3. възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, 4. възможност за смяна на дата на падеж и 5. улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. /л.14 от първоинстанционното производство/.

Договорното възнаграждение, чието заплащане заявителят претендира с 5 първият иск, не е посочено изрично в процесния договор за потребителски кредит, а същото е предвидено като задължение на кредитополучателя в т. 4 от Общите условия към договора /л.15 – 19 от първоинстанционното производство/, но не чрез посочване на общия му размер, а само като е определен начинът, по който се изчислява размерът му - на база лихвеният процент по договора, поради което и посоченото договорно възнаграждение има характер на договорна лихва и следователно същото трябва да бъде съобразено с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В договора за потребителски кредит не е ясно и разбираемо посочено съдържанието на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК - „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“, а в случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР какви компоненти се включват в него и как е формиран размер от 49.89 %.

Това не е изрично отбелязано и в СЕФ за предоставяне на информация за потребителския кредит /л.22 – 23 от първоинстанционното дело/. След като разходът е посочен при липса на яснота по начина, регламентиран в ЗПК, то очевидно кредитополучателят, а съответно и солидарният длъжник, са въведени в заблуждение относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна информация, /л.24 от първоинстанционното производство/, поради което е налице нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, относно претендираното договорно възнаграждение в размер на 3079.72 лв. Клаузата от договора за потребителски кредит, с която то е регламентирано допълнително възнаграждение, се явява нищожна, тъй като с уговорката за допълнително възнаграждение се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, нито пък са налице твърдяните във въззивната жалба минимални законови изисквания, поради което първият иск, с който се претендира осъждане на ответниците да заплатят сумата 3079.72 лв., се явява неоснователен.