Решение № 140 от 10.01.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 140 гр. София, 10.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Василена Дранчовска

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100513582 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ищците пред СРС - Л. Х.

П., Х. И. П. и И. И. П.- Г., конституирани като наследници по закон на починалия входа на процеса първоначален ищец- И.н И. П., срещу решение № 20090327 от 10.05.2023 г. по гр.д.№ 56752 по описа за 2016 г. на СРС, 34 състав, с което решение са отхвърлени, предявените от ищците срещу С. А.

Л. и Л. А. Л., искове по чл.108 ЗС относно недвижим имот, представляващ ап.№ 2 със застроена площ от 56,48 кв.м., заедно с 9,24 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 11,07 кв.м. и заедно с 8,25 % идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е посторена сградата, находящ се в гр.Банкя, в жилищната сграда с адм.адрес: ул.“****, построена в мястото по документ УПИ XII-599 , кв.24,по плана на гр.Банкя, с площ на имота 509 кв.м., който апартамент съгласно схемата по КККР представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор

*** с адрес на имота: гр.Банкя, ул.“**** като самостоятелния обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 1

***, както и е с предназначение : жилище, апартамент, с брой нИ. на обекта 1, с прилажащи части: мазе № 2 с площ от 7,54 кв.м. и 9,24 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 11,07 кв.м.; иск с правно основание чл.108 ЗС, срещу А. Б. К., относно недвижим имот, представляващ търговски обект – магазин с идентификатор с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД18-13/17.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр.Банкя, ул.“**** -нов /бивш № 9/, ет.1, а съгласно схемата по КККР представлява самостоятелен обект и се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, както и е с предназначение : за търговска дейност, брой нИ. -1, със застроена площ от 43,43 кв.м., заедно с прилежащото му склдово помещение с тоалетна и английски двор, разположено в сутерена на сградата на кота минус 3, заедно с 10,52 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 12,61 кв.м. и заедно с 6,84 % идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е посторена сградата, съставляващо УПИ XII-599 , кв.24,по плана на гр.Банкя, с площ на имота 509 кв.м., както и иска с правно основание чл.59 ЗЗД срещу Ивйло Ц.

Ц., за сумата в размер на 4133,12 лв. , представляваща обезщетение за ползване на собствената на първоначалния ищец 1/3 идеална част от правото на собственост върху ап.№ 2 /описан по-горе/, за периода от 28.10.2011 г. до 10.05.2014 г., както и в тяхна тежест са възложени разноските в процеса.

Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение, тъй като същото не уреждало действителните отношения между страните по делото. Постановено било при неправилно изложена в мотивите фактическа и правна обстановка; нарушен бил материалния закон. Ищците основавали претенциите си на решение № 1593 от 24.07.2013 г. , постановено по гр.д.№ 1147 по описа за 2013 г. на САС, 8-ми състав, с което било оставено в сила решението от 13.01.2009 г. по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, I-6 състав, в частта, в която били уважени исковете по чл.87 ЗЗД, чл.108 ЗС и чл.88, ал.1 ЗЗД. Това решение било влязло в сила на 12.09.2014 г. Не съществувало такова решение на ВКС, което било цитирано на с.7 от първоинстанционното решение. Невярно било и, че отменителната и осъдителна част от диспозитИ. на решение № 97 от 13.01.2009 г. на СГС, I-6 2 състав по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. се отнася и до лицата М.З., С.С., Х.

Х.в, И.К., Е.Т., О.С., Н.С., А.А. и С.А., които били описани от СРС на същата с.7 от мотивите му. При постановяването му били допуснати и процесуални нарушения във връзка с разпределението на доказателствената тежест и поконкретно: СРС не им бил указал, че не са ангажирани доказателства за датата на вписване на исковата молба по иска по чл.87,ал.3 ЗЗД като по този начин изразявал неоснователно съмнение, че съда разгледал този иск не знае закона и се бил произнесъл по невписана искова молба. Затова с въззивната жалба представят заверено копие от вписаната искова молба с вх.№ 11561 от 13.04.2005 г. въз основа на която било образувано гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, както и разпореждането за вписване от 18.04.2005 г. С оглед на тези доказателства цялата правна конструкция на СРС,34 състав се явявала необоснована. Ответниците не били трети лица, а частни правоприемници на спорното право съгласно чл.226, ал.1 ГПК.Договорите за покупко-продажба на процесните ап.2 и търговския обект били сключени съответно на 24.09.2012 г. и на 10.05.2014 г., а решението на СГС, I-6 състав било влязло в сила на 12.09.2014 г. Затова следвало да се приеме, че ответниците са участвали в производството по разваляне на договора посредством техния процесуален субституент, но не били изразили воля да встъпят в процеса като подпомагаща страна на ответниците, каквато възможност им била предоставена от разпоредбата на чл.226, ал.2, изр.1 ГПК. Неверни били фактическите твърдения на СРС, които послужили за отхвърляне на претенциите на ищците.

Не били обсъдени доводите и възраженията на ищците в хода на делото и в писмената защита; това било нарушение на чл.236, ал.2 ГПК. СРС не бил взел предвид СПН на решението по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, както и обратното действие на развалянето на договора; това представлявало нарушение на чл.289, ал.2 ГПК, т.е. влязлото в сила решение имало действие и спрямо правоприемниците. Действията по одобряване на строителните книжа били извършени в хода на висящ процес и затова не можели да се противопоставят на ищците. Затова всички аргументи на с.10 от решението на СРС губели своето значение, защото ответниците по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. никога не били имали каквито и да е вещни права върху терена върху, който е изградена процесната жилищна сграда и в частност двата обособени обекта. Цитираната от СРС заповед № РД-50-68 от 27.09.1999 г. , съгласно която се твърдяло от съда, че се придават 19 кв.м. от „реалната част от ПИ без 3

№“, както и, че тази част била предмет на прехвърлителната сделка между Ц.

И. Ц. с дата 31.03.2011 г. не касаела спорния УПИ XII-599. РП на гр.Банкя бил от 1977 г. Значение имала заповед № РД-09-50-57 от 20.02.1997 г., с която се извършва частично изменение в кв.24 и по силата на което изменение за първи път се отреждал УПИ XII-599. Последната заповед въззивниците представят също с въззивната жалба. Това водело до извода, че е приложимо правилото на чл.33, ал.2 ЗТСУ, отм. От представените по делото фактури се било установило, че първоначалния ищец е заплатил на СО дължимте суми по регулация, т.е. по делото били представени доказателства за уредени регулачни сметки. Това означавало, че към 31.03.2011 г. никаква реална част от напълно необособен имот без номер, който да е частна общинска собственост и да се отнася до УПИ XII-599. Затова сключеният на 31.03.2011 г. от Столична община договор бил нищожен и нямал предмет, както и не бил противопоставим на ищците. Неправилни били и изводите на СРС във връзка с чл.92 ЗС; същият не съответствал на събраните по делото писмени доказателства. СРС не бил прочел нито договора под № 179 от 31.07.1998 г., нито осъдителната част от диспозитИ. на решение № 97 от 13.01.2009 г., което решение било влязло в сила на 12.09.2014 г. Това било така, защото договорът № 179 от 31.07.1998 г. не бил за строителство, а за продажба на недвижим имот, а именно за две напълно конкретизирани дворни места. При зачитане на обратното действие на развлянето на договора от 31.07.1998 г. , който се явявал такъв за покупко-продажба, ищците се явявали собственици на 1/3 идеална част от процесното дворно място и по пътя на приращението и на основание чл.92 ЗС били собственици на двата процесни обекта. Тези два обекта се държали без основание от ответниците /с изключение на ответника И. Ц./ . Ответниците били продибили собствеността от несобственик. Затова иска по чл.108 ЗС бил основателен. СРС се бил произнесъл по иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, а не по иск с правно основание чл.59 ЗЗД срещу ответника И. Ц., с какъвто иск бил действително сезиран.

С молба от 31.01.2024 г. в изпълнение указанията на въззивния съд се прави уточнение, че исканията за приемане на заповед № РД-09-50-57 от 20.02.1997 г. и вписаната искова молба по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, се обосновават на чл.266, ал.3 ГПК. Твърдят, че били оспорили наличието на заповед № РД-50-68 от 27.09.1999 г. и заедно с договора за продажба на общински имот от 31.03.2011 г. били оспорили като документи с невярно 4 съдържание. СРС не бил изпълнил задълженията си и не указал на третото лице помагач, което било представило заповед № РД-561-16 от 15.02.2011 г. в която се цитирала заповед № РД-50-68 от 27.09.1999 г., да представи последната. Счита, че по този начин бил останал неизяснен спора въз основа на какво са придадени 19 кв.м. и за изясняването му следвало да се приеме, представената с въззивната жалба заповед № РД-50-68 от 27.09.1999 г. По отношение на представеното копие от вписаната искова молба се сочи, че ищците с исковата молба били представили влязлото в сила решение на 12.09.2014 г. по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД. Ищците, обаче, не били подозирали, че решаващия състав на СГС не знае задълженията си по чл.112, б.“а“ и чл.114, б.“а“ ГПК. Освен това в хода на съдебното дирене пред СРС никой от ответниците и третите лица не бил повдигнал въпроса за вписването н исковата молба. Този въпрос не бил поставян и от съда при условията на чл.146, ал.2 ГПК. Следвало СРС, 34 състав да даде указания в този смисъл след като с решението бил приел, че това е от съществено значение за изхода на спора.

Останалите доказателствени искания не се поддържат, тъй като документите са представени и приети по делото.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено друго с което претенциите им да бъдат уважени.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответниците пред СРС-С.

А. Л., Л. А. Л. и А. Б. К., чрез процесуалния им представител, в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Считат, че не са допуснати сочените от въззивниците процесуални нарушения. Противопоставят се на допускане за събиране на писмените доказателства, представени с въззивната жалба.

Считат, че възможността за това е преклудирана. Сочат, че обстоятелството, че исковата молба по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС е била вписана било известно на ищците и същите е следвало да я представят. Същото се отнасяло и за останалите доказателства. Не били налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК, нито тези на чл.266, ал.1 ГПК, а с въззивната жалба ищците се домогвали да въведат нови факти и обстоятелства. Приложение намирало правилото на чл.88, ал.2 ЗЗД и затова не можело да бъдат засегнати правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба за разваляне, 5 както било в случая. Решението било съобразено със съдебната практика на ВКС досежно упражняването на правото на строеж до етап „груб строеж“, а именно: решение № 278 от 29.06.2012 г. по гр.д.№ 1132/2010 г. на ВКС, Първо ГО, решение № 98 от 16.02.2010 г. по гр.д.№ 291/2009 г. на ВКС, Трето ГО, както и с ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. По делото били представени надлежни строителни книжа. Сградата била изградена на етап „груб строеж“ преди влизането в сила на решението по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД. Затова ищците не били придобили процесните обекти по приращение по чл.92 ЗС. Представен бил протокол, акт 14. По този начин се придобИ.ла собствеността върху отделните обекти в сградата, арг. от чл.181, ал.2 ЗУТ. Сочат, че нямат качеството на правоприемници на ответниците по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, нито била налице хипотезата на чл.226 ГПК. Затова правилно било прието от СРС, че ответниците имат качеството на трети лица.Праводателят на И. Ц. Ц. не бил страна по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС. Липсвала и идентичност между предмета на спора, разгледан по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС и предмета на нот.сделки въз основа на които ответниците били придобили собствеността.Следвало да се вземе предвид, че при проВ.та по партидата на праводателя по реда на Правилника за вписванията не били установени вписани претенции, което означавало, че ответниците са добросъвестни трети лица, както правилно било прието и от СРС. Нямало пречка по отношение на тях да бъде приложен института на придобивната давност. Претендират се разноски.