Определение № 9750 от 05.03.2024, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 9750 гр. София, 05.03.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело № 20231110168652 по описа за 2023 година

Постъпила е искова молба от Е. К. С - С с ЕГН ********** и адрес: АДРЕС чрез процесуалния си представител адв К. И. Б. – АК – Р срещу „ФИРМА“ АД ЕИК **********, седалище и с адрес на управление: АДРЕС, представляван от ГТТ и АВМ - заедно и поотделно, и срещу „ФИРМА” ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: АДРЕС, представляван от ПБД -управител

Съдът констатира, че исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са допустими.

Водим от горното и на основание чл. 140, ал. 1 и ал. 3 ГПК, Софийският районен съд,

ОПРЕДЕ.:

НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 02.04.2024 г. от 13:30 часа, за които дата и час СПЕШНО да се призоват страните.

СЪОБЩАВА на страните проекта си за доклад по делото:

Производството е образувано по искова молба на Е. К. С - С с ЕГН ********** и адрес: АДРЕС чрез процесуалния си представител адв К. И. Б. – АК – Р, с която се иска:

- да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем

№********/31.08.2022 г., сключен между ищцата Е. К. С - С с ЕГН ********** и ответното дружество - „ФИРМА” АД с ЕИК ********** поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност, да бъде прогласена нищожността на отделни клаузи съдържащи се в договора, а именно - на клаузата, регламентираща размера на възнаградителната лихва на 40%..

- да бъде прогласена нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №********/31.08.2022 г., сключен между ищцата и ответното дружество - „ФИРМА” ЕООД с ЕИК ********* поради накърняване на добрите нрави и заобикалянето на задължителните изисквания на ЗПК, а в условие на евентуалност да се прогласи нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство, че ищцата дължи възнаграждение на „ФИРМА” ЕООД в размер на 1044,72 лв.

Твърди се, че на 31.08.2022 г. Е. К С - С е сключила договор за паричен заем №******** с „ФИРМА” АД. Страните са се договорили отпуснатияt заем да бъде в размер на 2000,00 лева, посочен е ГПР в размер на 48,07%, ГЛП в размер на 40 % и лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора в размер на 0,11%, 12 на брой погасителни вноски, 1 посочени в таблица, която няма характера на погасителен план, а размера на двуседмичната погасителна вноска – 204, 94лв. Общата сума, дължима по кредита била 2459,28 лв.

На същата дата - 31.08.2022 г., ищцата е подписала и допълнителен договор към основния ДПЗ, а именно - „Договор за предоставяне на гаранция” /”ДПГ”/ с „ФИРМА” ЕООД, което се явява дъщерно дружество на ответника „ФИРМА” АД. Съгласно Договора за предоставяне на гаранция, в тежест на ищцата е възложено заплащане на допълнителна сума към тази по основния ДПЗ, възлизаща на допълнителни 1044,72 лв. и така задължението по акцесорния договор е над 50% от отпуснатия заем. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на гаранция, плащането на допълнителната сума от 1044,72 лв. е разбита в 12 месечни вноски, дължими на същите дати, на които следва да се заплатят и вноските по основния ДПЗ и то в полза на „ФИРМА” АД, като при това положение общия размер на всяка месечна вноска е 292,00 лв., а общата сума, която ищцата е следвало да заплати на „ФИРМА” АД е в размер на 3504,00 лв. /а не посочените в основния ДПЗ 2459,28 лв./ при отпусната заемна сума от 2000 лв. Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора „ФИРМА“ АД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя.

Поддържа се, че процесният Договор за паричен заем е изцяло недействителен на основание. 22 и чл. 23 от ЗПК, при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл.

11, ал. 1, т. 7 - т. 12, т. 20 от ЗПК, чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9 от ЗПК, поради нарушение на няколко от хипотезите изброени в разпоредбите, а именно - чл. 10, ал. 1 ЗПК правилата относно съдържанието на договора - да е ясно и разбираемо за потребителя, тъй като изначално съдържа подвеждащи клаузи, каквато е „таксата поръчител”, която практически е дължима пряко на „ФИРМА” АД - заемодателя, но не е включена в ГПР при формиране на общите разходи по кредита.; договорът не съдържа погасителен план, а единствено схема на погасяване /дати/, следователно, в Договора няма ясен срок. В чл. 2, ал. 6.1 от ДПЗ не става ясно каква част от всяка месечна вноска в какъв размер погасява главницата и в какъв размер погасява лихвата.

Твърди се, че процесният договор е в нарушение също и на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК. Същият не съдържа клаузи, относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Липса реда за прекратяване на договора за кредит /т.

23/, както и наличието на извънсъдебни способи за решаването на спорове и за обезщетяване на потребитЕ.те във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и условията за тяхното използване /т. 24/. При сключване на ДПК, на ищцата не са били представени Общите условия към него и тя не ги е подписала на всяка страница, каквито са изискванията на ЗПК.

В условията на евентуалност се твърди, че същият договор съдържа нищожни клаузи. Акцесорното споразумение, сключено във връзка с основния ДПЗ между „ФИРМА” ЕООД, а именно - Договорът за предоставяне на гаранция, също е нищожно.

Поддържа се, че нищожна като противоречаща на добрите нрави е клаузата, фиксираща размера на възнаградителната лихва на 40%, а допустимият размер на договорната лихва не може да надвишава трикратния размер на законната лихва.

Също се счита за подвеждаща клаузата, в която е уговорен ГПР в размер на 48,07%, понеже ГПР е в размер, многократно надвишаващ допустимите 50%, тъй като кредиторът - ответник не е включил в ГПР таксата гарант, която се явява условие за отпускане на кредита и представлява или скрита лихва, или такса за усвояване и управление на кредита, което се явява заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК.

Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора „ФИРМА“ АД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя.Сочи се, че дружествата заемодател и поръчител са свързани лица като собственик на капитала на поръчителя „ФИРМА“ ЕООД е заемодателят по договора за заем – „ФИРМА“ АД.

Претендират се разноски.

Представени са писмени доказателства.

Препис от исковата молба е връчен на ответното дружество - ,,ФИРМА” ЕООД.

В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор на исковата молба, с който исковете се оспорват 2 по основание и размер.

Излагат се твърдения за недопустимост на производството поради липса на интерес у ищеца за предявяване на настоящите искове, щом няма интерес от реституиране на суми изплатени по нищожен договор.

Оспорват се исковете като изцяло неоснователни, понеже ДПГ е извън приложното поле на ЗПК и не би могло на основание на разпоредбите на ЗПК да се иска обявяването на договора за предоставяне на гаранция за недействителен. Оспорва твърдението относно противоречието на ДПГ с морала и добрите нрави, понеже договора влиза в сила, доколкото не е избрано да се предостави друго обезпечение и с оглед на това решение от страна на ишцата, в качеството на потребител, е била склонна да предвиди икономическите последици на така сключения договор.

Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Препис от исковата молба е връчен и на второто ответното дружество – „ФИРМА“ Ад. В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор на исковата молба, с който исковете се оспорват по основание и размер. Също излага твърдения за недопустимост на исковете, поради липса на правен интерес.

Твърди се, че процесният договор е действителен и е в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит и претенциите на ищеца са напълно неоснователни, тъй като са основани на неверни твърдения и непознаване на закона, на материята в областта на кредитирането и на липсата на елементарни икономически познания.

Твърди, че лихвеният процент по процесния договор е фиксиран и е ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора – 40 %, а условията за прилагането на лихвения процент също са записани в договора, както и че анюитетните вноски се калкулират, като първоначално процентът на лихвата е по-голям и постепенно намалява с течение на времето, а съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК няма изискване да се отрази в договора как лихвата се разпределя във времето с изплащането на всяка една от дължимите вноски, но въпреки това в погасителния план, представен на ищеца с подписването на процесния договор за заем, са посочени размерът и броят на вноските, но и размерът на главницата и лихвата на всяка вноска. А по отношение на ГПР се поддържа, че същия е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК, и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В годишния процент на разходите по процесния договор е включена само лихвата по кредита, тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателят. Правото на отказ от договора е уредено в чл. 7, ал. 3 от договора за паричен заем и информира потребителя за това, че може да упражни правото си на отказ съгласно чл. 29, ал. 2 от ЗПК.

Поддържа се, че договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем и възнаграждението на дружеството-гарант, което ищецът и дружеството са уговорили, не е част от заемното правоотношение по ДПЗ и не представлява пряк разход, свързан с кредита, поради което не се включва в ГПР.

Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна.

ПРАВНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ на предявените искове е чл.124, ал.1 ГПК.

По делото няма ненуждаещи се от доказване факти и обстоятелства по смисъла на чл. 154, ал. 2 и чл. 155 ГПК.

РАЗПРЕДЕЛЯ доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както следва:

-В тежест на „ФИРМА“ АД е да установи валидно облигационно правоотношение между него и ищеца, породено от договор за потребителски кредит, по който заемодателят е изпълнил задълженията си /в т.ч. реалното предоставяне на заемната сума/ точно, както и наличието на възникнало в полза на ответника изискуемо вземане срещу ищеца за заплащане на процесната парична сума за лихва на соченото основание.

3

-В тежест на „ФИРМА“ ЕООД е да установи валидно облигационно правоотношение между него и ищеца, породено от договор за възмездно поръчителство, по който поръчителят е изпълнил задълженията си, както и наличието на възникнало в полза на ответника изискуемо вземане срещу ищеца за заплащане на процесната парични сума за възнаграждение по гаранционната сделка на соченото основание.

ДОПУСКА приложените към исковата молба и отговора писмени доказателства като допустими, необходими и относими по делото, тъй като се отнасят до релевантни за спора факти.

УКАЗВА на страните, че съдът служебно следи за неравноправни клаузи в потребителския договор по смисъла на чл.7, ал.3 ГПК и чл.143 ЗЗП НАПЪТВА страните към СПОГОДБА, като указва, че съдебната спогодба има сила на влязло в сила решение и не подлежи на обжалване пред по-горен съд, като при постигане на спогодба се възстановява половината от внесената държавна такса.

УКАЗВА на страните, че в срок най-късно в насроченото съдебно заседание могат да изразят становищата си във връзка с дадените от съда указания и проекта за доклад по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия.

УКАЗВА на страните, че ако не изпълнят дадените от съда указания в срок, същите губят възможността да направят това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.