Решение № 3474 от 21.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3474 гр. София, 21.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

СЛАВИ Г. СЛАВОВ при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от СЛАВИ Г. СЛАВОВ Въззивно гражданско дело № 20241100503120 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 2600 от 14.02.2024г., постановено по гр.дeло № 53468/2022 г. на СРС, Г.О., 30 състав, е осъдена Прокуратурата на Република България, с адрес: гр.София, бул.“Витоша“ № 2, да заплати на М. Ц. Д., с ЕГН: **********, с адрес: гр.София, ж.к. ****, сума в размер на 4000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършване на престъпление по чл. 255, ал.3, във вр. с ал.1, т.2 пр.1, т.6, пр.2 и т.7, във вр. с чл. 26, ал.1 от НК, по иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, като искът в останалата част за сума в размер над 4 000 лв. до 10 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.

С решението е осъдена Прокуратурата на Република България, с адрес гр.София, бул.“Витоша“ № 2 да заплати на М. Ц. Д., с ЕГН: **********, с адрес: гр.София, ж.к. **** сума в размер на 810 лв., представляваща разноски за производството.

Срещу решението на СРС, 30 с-в, е подадена въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България, с искане същото да бъде отменено, в частта, с която е уважен предявения осъдителен иск, като неправилно и незаконосъобразно, по съображения 1 изложени в жалбата и вместо това да бъде постановено друго, с което съдът да намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като завишено, несъобразено с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и установената съдебна практика по аналогични дела.

Въззиваемата страна- ищец М. Ц. Д., чрез пълномощника си адв. Р. Н. оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение -потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди до размер на сумата от 4000 лв./ четири хиляди лева/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е 2 основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани, с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбите са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е обективна, като дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането- чл.4 от ЗОДОВ. За да възникне субективното право на увредения по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следва да са осъществени следните кумулативно дадени предпоставки: 1/на ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от длъжностни лица на ответника; 2/ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт или образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от законодателя хипотези; 3/ищецът да е претърпял вреди; 4/да е налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите.

В настоящия случай ищецът М. Ц. Д. е бил обвинен в извършване на престъпление по чл. 255, ал.3, във вр. с ал.1, т.2 пр.1, т.6, пр.2 и т.7, във вр. с чл. 26, ал.1 от НК. С постановление за привличане на обвиняем от 04.06.2019г. на прокурор от Софийска градска прокуратура по досъдебно производство № 15/2017 г. по описа на НСлС, пр.пр.№ 611/2013г. по описа на СГП/ Софийска градска прокуратура/ спрямо ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 255, ал.3, във вр. с ал.1, т.2, пр.1, т.6, пр.2 и т.7, във вр. с чл. 26, ал.1 от НК. С постановлението е взета и мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000 лв. С постановление от 08.03.2021г. на прокурор в СГП, взетата по отношение на М. Д. мярка за неотклонение е отменена, поради обстоятелството, че тя е търпяна в продължение на максимално предвидения срок от една година и шест седмици. На 17.06.2021г. с постановление на прокурор в СГП от 11.05.2021г. ищецът е отново привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 255, ал.3, във вр. с ал.1, т.2, 6 и 7, във вр. с чл. 26, ал.1 от НК за деяние, осъществено за времето от 02.09.04.2010г. до 31.03.2011г. в гр. София, ТД на НАП – София, при условията на продължавано престъпление, с две деяния. С постановление за прекратяване на наказателно производство от 30.12.2021г. наказателно производство пр.пр. № 611/2013г. по описа на СГП, досъдебно производство № 15/2017г. по описа на НСлС, водено срещу М. Ц. Д. е прекратено, поради недоказаност на повдигнатото му обвинение.

Съдът приема, че по реда на ЗОДОВ държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността е обективна и не е обвързана от 3 наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган - т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материални и процесуални норми. Правозащитните органи представляват държавата като процесуални субституенти, като специалната отговорност по чл.2 ЗОДОВ е за вреди от неоснователно осъществена процесуална принуда, която може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно значение, тъй като при обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение от Прокуратурата на РБ не биха настъпили каквито и да било вреди. В случая, обективната отговорност се поражда в резултат на незаконното повдигане и поддържане на обвинение на прокуратурата като държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния процес. В процесния случай се касае за искова претенция за вреди от процесуална принуда, в резултат на прекратяване на наказателното производство/чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ/, за които държавата отговаря, чрез прокуратурата, тъй като тези вреди са в причинна връзка с повдигнатото и поддържано от нея неоснователно обвинение в извършване на престъпление. В този случай, рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение, за лицето не биха настъпили претендираните вреди.

Прекратяването изцяло на досъдебното производство по отношение на ищеца М. Ц.

Д., обосновава извод за незаконност по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ на повдигнатото срещу него обвинение за извършено престъпление по по чл. 255, ал.3, във вр. с ал.1, т.2 пр.1, т.6, пр.2 и т.7, във вр. с чл. 26, ал.1 от НК, а оттук и за наличие на основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи за обезщетяване на претърпени от ищеца М. Ц. Д. неимуществени вреди. С оглед на което, налице са предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Р.България по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.

Спорният въпрос по делото е дали ищецът е претърпял и в какъв размер неимуществени вреди. Предвид характера на тези вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявания, тяхното доказване не може да се извърши с преки доказателства, а единствено с косвени. Вида на тези косвени доказателства не е ограничен от закона, поради което не е недопустимо това да бъдат и само свидетелски показания. В подкрепа от повдигнатите от ищеца фактически твърдения, че в резултат на незаконното обвинение е претърпял неимуществени вреди, са разпитан по делото свидетелят Ц.Д. Д., чийто показания съдът кредитира като достоверни и обективни, доколкото в тях се изнасят непосредствено възприети факти и задълбочени впечатления за събитията в разглеждания период. От 4 показанията на разпитания свидетел се установява вида и обема на причинените на ищеца неимуществени вреди- притеснение, страх, стрес и отчаяние. В решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.дело № 85/2012 год. на ВКС, ІV г.о., е прието, че наказателното производство нормално влияе негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното. По делото липсват данни, които да установяват противоположни на посочените от свидетеля на ищеца обстоятелства, поради което следва да се приеме, че воденото срещу М. Ц. Д. наказателно производство е довело до изключително негативни за него емоционални преживявания. От друга страна, статута на обвиняем в наказателния процес е факт, който при неосъждан човек, неминуемо предизвиква негативни емоции. Ето защо житейски оправдано е проведеното наказателно производство спрямо ищеца да доведе до неблагоприятни изживявания за него.

Неоснователни са доводите, развити във въззивната жалба на въззивника- ответник, че размерът на обезщетението е определен в нарушение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, както и че същия е прекомерно завишен. Първоинстанционният съд е определил размера на присъденото обезщетение за претърпените от ищеца М. Ц. Д. неимуществени вреди, като е взел предвид правнорелевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил критериите за справедливост п о чл.52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно решение/ТР/№ 3/22.04.2005 г., както и в установената практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, формирана по реда на чл.290 от ГПК, а именно - решение № 3/13.02.2012 г. по гр.дело № 637/2011 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС, решение № 377/22.06.2010г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то г.о. на ВКС и решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то г.о. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл.2, ал.1, т.3/предишна т.2/от ЗОДОВ, такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и др. В трайно установената съдебна практика/т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на 5