Решение № 260020 от 10.03.2022, Районен съд - Своге

Р Е Ш Е Н И Е гр. Своге, 10.03.2022 г.

В И

М Е Т

О Н А

Н А Р

О Д А

Свогенският районен съд, втори състав, в публичното съдебно заседание на десети февруари две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

Председател: Андрей Чекунов при секретаря Ирена Никифорова, като разгледа докладваното от съдия Чекунов гражданско дело № 607/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото дело е образувано по искова молба подадена от З.Д.З., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощник, против Р.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***. Налице е едно нетипично възникване на исковия процес, след подадено възражение по заповед за изпълнение, като ищецът го е иницирал за да може установи съществуването на вземането си. Искът е положителен установителен и се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) в Районен съд Своге - 30.08.2019 г. По постъпилото заявление е образувано ч.гр.д. № 522/2019 г. по описа на Районен съд Своге и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 687 от 02.09.2019 г. за сумата от 4 910,80 лева – главница, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.08.2019 г. до окончателното изплащане на задължението. Вземането произтича от неизпълнено задължение по неформален договор за паричен заем, сключен на 29.01.2019 г. между ищеца и ответника, по силата на който до 10.08.2019 г., на части, ищецът е предал на ответника различни парични суми в общ размер на 4 910,80 лева, а последният е поел задължението да върне получените пари в срок до 20.08.2019 г.

На ответника са изпратени преписи от исковата молба и от доказателствата. В указания срок не е подаден писмен отговор.

В открито съдебно заседание пълномощниците на страните аргументират тезите си. Представени са от ответната страна писмени бележки.

В хода на производството са събрани писмени доказателства, разпитани са свидетели.

Свогенският районен съд, втори състав, вземайки предвид постъпилата искова молба, като обсъди становищата и доводите на страните и съобразявайки приетите по делото доказателства по реда на чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От приложеното ч.гр.д. № 522/2019 г. на Районен съд Своге се установява, че въз основа на подадено от З.Д.З. заявление е издадена Заповед № 687 от 02.09.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът Р.П.С. да заплати на З. сумата от 4 910,80 лева – главница, произтичаща от неизпълнено задължение по неформален договор за паричен заем, сключен на 29.01.2019 г. между ищеца и ответника, по силата на който до 10.08.2019 г., на части, З. е предал на С. различни парични суми в общ размер на 4 910,80 лева, а последната е поела задължението да върне получените пари в срок до 20.08.2019 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.08.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 475 лева разноски по делото, от които 450 лева – заплатено адвокатско възнаграждение и 25 лева – заплатена държавна такса.

В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е оспорил заповедта за изпълнение, поради което заповедният съд е указал на заявителя възможността в едномесечен срок от съобщението да предяви иск за установяване на вземането си, като довнесе дължимата държавна такса.

Съобщението с указания за възможността за предявяване на установителен иск е получено от ищеца на 27.09.2019 г., като ищецът е упражнил правото си на иск и в рамките на законоустановения едномесечен срок е предявил настоящия иск за установяване на вземането си със сила на пресъдено нещо.

Не се спори по делото, че за периода от 29.01.2019 г. до 10.08.2019 г., на части, ищецът е предал на ответника различни парични суми в общ размер на 4 910,80 лева.

В о.с.з. по делото, проведено на 10.02.2022 г., на въпрос на процесуалния представител на ищеца С. изрично заявява, че не отрича получаването на сумата 4 910,80 лева, която й е предоставена на части от ищеца. Това обстоятелство се установява и от приетите по делото писмени доказателства – представените с исковата молба разписки (л. 7-37), а също така от Писмо Изх. № 5622/04.03.2020 г. на „Изипей“ АД (л. 67-69) и Писмо Изх. № 2985/10.03.2020 г. на „Еконт Експрес“ ООД (л. 70-74).

От показанията на разпитания по делото свидетел Д.К. (л. 105), които съдът кредитира като обективни, логични, последователни, непротиворечиви и убедителни, се установява, че в началото на 2019 г. същият е присъствал на среща между страните по делото, като С. е попитала З. дали може да й помогне, като й даде назаем сумата от 4 910 лева, като е запомнил сумата, защото му е направило впечатление, че същата е непълна, а З. е отговорил, че колкото пари поиска С. – толкова ще й преведе и когато каже, че са й необходими. В резултат на това, между страните е постигната уговорка за предоставяне на процесната сума, която е уговорено между страните да бъде върната от ответника на ищеца през лятото на 2019 г., като според спомените на свидетеля датата е 20 август, защото тогава парите са били необходими на ищеца.

Така изложената фактическа обстановка съдът приема за установена по делото въз основа на събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания на допуснатия на ищеца свидетел, които са напълно непротиворечиви и взаимно се допълват.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл.

415, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД. За да се уважи предявеният иск, то ищецът следва да докаже фактите, които сочи да обуславят исковата му претенция в т.ч. съществуването на вземането, размера му и неговата изискуемост – наличието на валиден договор за заем, явяващ се основание на поетото от ответника задължение, предаването на процесната сума, както и задължението за връщане. В тежест на ответната страна е при доказване на горните факти, да докаже правоизключващите, правоунищожаващите или правопогасяващите си възражения, възраженията си относно съществуването на вземането, съответно за размера и изискуемостта му, ако има такива. В случай, че е извършила плащания следва да установи тези обстоятелства и да ги докаже.

От приетите по делото писмени доказателства и от показанията на свидетеля К. се установява, че на 29.01.2019 г. между ответника в качеството на заемател и ищеца в качеството на заемодател е сключен неформален договор за паричен заем, по силата на който до 10.08.2019 г., на части, ищецът е предал на ответника различни парични суми в общ размер на 4 910,80 лева, а последният е поел задължението да върне получените пари в срок до 20.08.2019 г. От страна на ответника не е направено нито едно плащане за връщане на заемната сума.

Настоящият съдебен състав счита, че макар приети по делото (единствено по съображения да не се налага събирането на доказателства от въззивната инстанция), доказателствата, събрани по почин на ответника, не следва да бъдат използвани при постановяване на решението по делото, тъй като са недопустими. Ответникът не е подал отговор на исковата молба. Следователно, в предвидения от закона срок, от страна на ответника не е налице оспорване факта на сключването на процесния договор, получаването на сумите и изобщо на твърденията, направени в исковата молба, като не са изложени от ответника възражения срещу иска и обстоятелства, на които те се основават. Ето защо, тази възможност е пропусната от същия. С определението на Софийски окръжен съд, с което е отменено неприсъственото решение при предходното разглеждане на делото изрично е посочено, че исковата молба е връчена редовно. При липсата на своевременно направени възражения срещу иска и посочване на обстоятелствата, на които те се основават и на твърдение за конкретен правно релевантен факт изобщо, не е необходимо и не е допустимо да се ангажират доказателства, поради което съдът счита, че доказателствените искания за несвоевременно направени възражения, които са твърдения за факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право, са недопустими, а като такива, не следва да бъдат използвани при постановяване на решението по делото. Това е така, доколкото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е изведено общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор. Прието е, че „По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. … Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти“. Дори когато писмен отговор е подаден, че ограниченията на чл. 133 от ГПК важат за представяне на нови доказателства и заявяване на нови защитни възражения по съществото на спора от ответника, основани на факти, които са съществували и са му били известни при подаване на отговора на исковата молба се поддържа в Решение № 27 от 25.05.2018 г. по гр.д.

№ 2136/2017 г. на I г.о. на ВКС.

Именно с оглед на последното, в Решение № 165 от 09.11.2016 г. по гр.д. № 1172/2016 г. на III г.о. на ВКС е прието, че не е актуална съдебната практика, обективирана в Решение № 27 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1893/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС и Решение № 67 от 06.07.2010 г. по т.д. № 898/2009 г. на І т.о. на ВКС, в които е прието, че неподаването на писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, защото няма презумция, че неподаването на отговор прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК, както и че параметрите на спора, се считат очертани с доклада по делото по чл. 146 от ГПК, а той се прави в първото по делото съдебно заседание. Посочено е изрично, че „Настоящият съдебен състав не споделя цитираната практика. Същата, към настоящия момент, не е актуална с оглед постановяване на т.4 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с която се прие, че с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответника да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Нови възражения ответникът може да заяви в последващ етап от процеса само при условията на чл.147 ГПК. За това по въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, следва да се посочи следното: Когато в срока по чл.131 ГПК, ответникът не е извършил указаните в чл.133 ГПК процесуални действия – не е взел становище, не е направил възражения, не е оспорил истинността на представен документ, или не е упражнил правата си по чл.211 ал.1, чл.212 и чл.219 ГПК, той губи възможността да направи това по-късно. В цитираната норма на чл.133 ГПК е посочено само едно изключение и то е: ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства“. Такива особени непредвидени обстоятелства не се твърдят по настоящото дело и не е правено искане за възстановяване на пропуснатия срок.

В същия смисъл е и

Определение № 337 от 25.06.2018 г. по гр.д. № 365/2018 г. на I г.о. на ВКС, в което е прието, че „При неподаване на отговор на исковата молба, настъпват последиците на чл. 133 ГПК като съдът няма задължение да дава повторна възможност за подаване на отговор, освен при особени непредвидени обстоятелства“. В същото е посочено още, че при липса на отговор на исковата молба съдът дори няма задължение да дава указания на заинтересованата страна да уточни и конкретизира твърденията си, защото когато от страна на ответника не са направени възражения в преклузивния срок по чл. 131 от ГПК, съответно той няма какво да уточнява. С други думи, изпълнението от страна на съда на задължението му по чл. 145, ал. 2 от ГПК предпоставя наличието все пак на някакви твърдения на страните, макар същите да са противоречиви или неконкретизирани в достатъчна степен, а при липсата на отговор на исковата молба от страна на ответника възражения (твърдения за факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право) не са направени изобщо от него, поради което и съдът не дължи указания за конкретизиране на твърденията и отстраняване на противоречията в тях.