Определение № 2518 от 28.09.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2518 гр. Пловдив, 28.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева като разгледа докладваното от Радостина Стефанова Въззивно частно гражданско дело № 20265300502144 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.274 във вр. с чл.248 от ГПК.

Постъпила е частна жалба с вх.№ 31701/03.09.2026г. от „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление- град София, ****, чрез юрк.Д. Д., против Определение № 9943/10.08.2026г., постановено от РС – Пловдив, XI гр.с., с което е оставена без уважение подадената от дружеството Молба с вх.№ 73407/20.07.2026г. за изменение на Решение № 3603/14.07.2026г., постановено по гр.д.№ 1164/2026г. по описа на РС – Пловдив, XI гр.с., в частта за разноските. Моли да бъде изменено решението като на осн. чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. бъде намален размерът на адвокатското възнаграждение от 240 евро /с ДДС/ до размер, съответстващ на действително положения труд, фактическа и правна сложност на спора, както и на принципите на разумност, справедливост и пропорционалност.

От насрещната страна адв.Д. М., пълномощник на М. Д. Д., е депозиран писмен отговор, че частната жалба е неоснователна.

Окръжен съд – Пловдив, V възз.гр.с., намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в законоустановения едноседмичен срок срещу акт, подлежащ на обжалване, и затова следва да бъде разгледана.

С Решение № 3603/14.07.2026г. е признато за установено в 1 отношенията между „Вивус.БГ” ЕООД и М. Д. Д., че сключеният между страните Договор за кредит № 9706548019/ 16.10.2024 г. и анекси към него, са нищожни, поради неспазване на императивните изисквания на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП; както и е осъдено дружеството да заплати на М. Д. Д. сумата от 32, 44 евро - недължимо платена сума над главницата по нищожния Договор за кредит № 9706548019/ 16.10.2024 г. и анекси към него, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 12.02.2026 г., до окончателното плащане; както и е осъдено дружеството да заплати на адв.

Д. М., адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата М. Д. Д., безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 240 евро /с ДДС/, определено от съда по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

От „Вивус.БГ” ЕООД е подадена Молба с вх.№ 73407/20.07.2026г. за изменение на Решение № 3603/14.07.2026г., като са изложени доводи, че фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване. Правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. В процесния случай не се установявало адвокатът да е извършвал действия, които по своя характер да надхвърлят обичайното изготвяне на искова молба, запознаване с представените по делото писмени доказателства и депозиране на кратки писмени становища. Участието на процесуалния представител на ищцата по делото се изчерпвало с процесуални действия, които са стандартни и присъщи за всяко производство от този вид и не надхвърлят минимално необходимото за упражняване на процесуалното представителство. Делото е решено в едно открито съдебно заседание, въз основа единствено на писмени доказателства, чието събиране и анализ не са изисквали специализирани процесуални усилия, а адвокатът не се е явил лично в проведеното заседание. Предявяването на установителен иск за прогласяване нищожността на договора наред с осъдителния иск по чл.55 от ЗЗД не обуславяло по-висока фактическа или правна сложност на делото и съответно оправдава завишаване на адвокатското възнаграждение. Ищцата доброволно била изпълнила задължението си по договора, поради което не съществувала бъдеща правна несигурност в имуществената сфера, която да налага формиране на сила на пресъдено нещо относно валидността на 2 договора като самостоятелна цел на процеса. Прогласяването на нищожността имало единствено преюдициално значение за уважаването на осъдителния иск за връщане на недължимо платената сума, поради което двата иска са в тясна функционална връзка и защитата по тях не изисква самостоятелна и различна по обем адвокатска дейност. Правната уредба на потребителското кредитиране била трайно изяснена както в практиката на българските съдилища, така и в тази на Съда на Европейския съюз. Настоящият спор не поставял нови или сложни правни въпроси, не налага преодоляване на противоречива съдебна практика, не изисква отправяне на преюдициално запитване и не предполага разрешаването на конфликт между правни източници.

С атакуваното Определение № 9943/10.08.2026г. е оставено без уважение искането на дружеството, като са изложени основни съображения, че е определен размер на адвокатското възнаграждение в минималния такъв по Наредба № 1/ 09.07.2004 г. с оглед цената на иска, който е справедлив и съответен на положения от адвоката труд в конкретния случай.

Възнаграждението на адвоката на ищеца е определено точно на минималния размер според чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., в размер на 240 евро /с ДДС/, като адвокатът е регистриран по ЗДДС и в тази връзка е нормата на §2а от ДР на Наредбата. Мотивирано е, че при положение, че е определен минимумът като хонорар, не следва да се преценява въпросът за фактическата или правна сложност на делото. По отношение на аргументите на практиката на Съда на ЕС, е посочено, че разноските трябва да бъдат определени по един разумен и справедлив начин, който да оценя положения труд от адвоката по конкретното дело и само при констатирана прекомерност и тогава да бъде намаляван търсеният хонорар, каквато в случая не е налице. Районният съд е аргументирал, че адвокатът на ищеца е проявил необходимата процесуална активност като пълномощник на страната, тъй като е подал искова молба, изразил е писмено становище за насроченото съдебно заседание, депозирал е писмен отговор по молбата по чл.248 от ГПК. По делото са предявени два отделни иска - установителен и осъдителен, като за всеки един от които принципно се дължи самостоятелно възнаграждение, на осн. чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г., но независимо от това съдът е определил само едно общо възнаграждение.

С подадената частна жалба са направени възражения, че съдът не е 3 съобразил всички релевантни по въпроса факти и обстоятелства, което е довело до постановяване на неправилен и незаконосъобразен акт. Служебно известно било обстоятелството, че ищцата М. Д. Д., представлявана от адвокат М., е образувала в рамките на половин година десетки искови производства - към датата на подаване на частната жалба – 20 броя срещу „Вивус.БГ“ ЕООД с идентични предмет, съдържание и правна аргументация.

В отделни производства се оспорвали типизирани договори чрез едни и същи възражения срещу една и съща договорна клауза, уредена в общите условия, като единствената разлика между правоотношенията е размерът на паричното задължение. Тези производства, инициирани от процесуалния представител, се отличавали единствено по номера и датата на договора, както и по размера на претендираната сума. Останалата част - фактическите твърдения, правната квалификация, доказателствените искания и дори стилистиката на изготвените текстове, са буквално идентични. Това не било случайност, а резултат от механично възпроизвеждане на една и съща предварително изготвена бланка, в която се подменят единствено няколко реквизита. При това положение фактическата и правна сложност на спора е не просто ниска, а е практически нулева от гледна точка на вложения интелектуален труд по изготвяне на исковата молба и по защитата на делото. Веднъж изготвен, образецът е приложен многократно без осъществена по обем допълнителна работа по всеки отделен случай. Подобно поведение, макар формално да се вписвало в рамките на процесуална допустимост, на практика водило до изкуствено мултиплициране на еднороден по същество спор в множество отделни производства. Резултатът от това бил ненужното натоварване на съда и на насрещната страна, без да се създава каквато и да е допълнителна правна стойност спрямо тази, която би имало едно консолидирано производство.

Показателно било, че в немалка част от случаите размерът на претендираното адвокатско възнаграждение е многократно по-висок от размера на самия главен дълг. Обстоятелството, че формално се касае до различни договорни правоотношения, не променяло този извод, тъй като правната сложност на спора е една и съща във всички производства и е била изчерпана веднъж, при изготвянето на първообразния текст. Всяко следващо депозиране на идентична искова молба не изисквало ново процесуално усилие, ново проучване на правния въпрос или индивидуализирана защитна стратегия.

Липсвал какъвто и да е индивидуален подход към конкретния случай, какъвто 4 предполага добросъвестното упражняване на процесуалните права. При това положение присъждането на пълно, самостоятелно адвокатско възнаграждение е лишено от основание. Идентичният по обем и характер труд не можело да бъде възмезден толкова пъти, колкото пъти е бил механично възпроизведен.

Окръжен съд – Пловдив, в настоящия съдебен състав, намира, че частната жалба е неоснователна. В конкретния случай делото е решено само в едно открито съдебно заседание, като процесуалният представител не се е явил лично. Спорът е разрешен въз основа на приетите писмени доказателства и взетия предвид съществен факт, че с писмения отговор по чл.131 от ГПК е направено признание от ответното дружество за размера на платените по кредита суми. Гласни доказателства не са събирани. При това положение, определеното адвокатско възнаграждение съответства на фактическата и правната сложност на делото. Обстоятелството, че имало заведени и други дела между същите страни е напълно ирелевантно, след като предмет на производствата са различни договори за потребителски кредит. При определяне размера на адвокатското възнаграждение Районният съд е взел предвид като ориентир нормите на Наредба и по-конкретно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., като дори не е приложена разпоредбата на чл.2, ал.5 от същата Наредба, като в случай на прилагане, възнаграждението щеше да е в по-висок размер.

Неоснователно е възражението, че всяко следващо депозиране на идентична искова молба не изисквало ново процесуално усилие, ново проучване на правния въпрос или индивидуализирана защитна стратегия. Това не е така, защото адвокатският труд е високо квалифициран, в което се включват и усилията при завеждане на конкретното дело да се съобрази актуалната съдебна практика, относима към казуса. Да се приеме обратното, това би означавало да се каже същото и за усилията на ответника, който сключва на практика идентични договори с потребителите. Неоснователно е и направеното възражение с частната жалба, че образуването на верига от граждански дела съставлявала злоупотреба с права. Това не е така, защото макар да са многобройни исковите молби между същите страни, все пак следва да се има предвид, че първопричината е продължаващото във времето сключване на такива договори, които нарушават императивните разпоредби и 5 принципи на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП, в каквато правилна насока е и изводът на Районния съд.

Обжалваното определение се явява законосъобразно и подлежи на потвърждаване.

По мотивите, Пловдивският окръжен съд, V гр. с.

ОПРЕДЕЛИ:

Потвърждава Определение № 9943/10.08.2026г., постановено по гр.д.

№ 1164/2026г. по описа на РС – Пловдив, XI гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6