Решение № 284 от 05.03.2024, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 284 гр. Русе, 05.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Г. Д. при участието на секретаря Дарина Сп. Великова като разгледа докладваното от Мария Г. Д. Гражданско дело №

20234520104378 по описа за 2023 година за да се произнесе, съобрази:

Производството е образувано по искова молба от “Изи Финанс” ЕООД, ЕИК 201196810, със седалище гр. София, представлявано от Борислав Иванов Николчев, чрез юрк. А. Г., с която са предявени установителни искове по чл. 422 от ГПК срещу Г. Д. Д., ЕГН **********, от гр. Русе, с правно основание чл. 422 от ГПК, за следните вземания: 1/ вземане по чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.4 ЗПК за сумата 100 лв. – неплатена главница, заета по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 397547/05.08.2022 г., сключен по реда на ЗПФУР, усвоен чрез превод по банкова сметка на ответницата в „Уникредит БулБанк“АД на 05.08.2022 г., със срок за погасяване 210 дни до 03.03.2023 г. на равни месечни вноски, от които се претендира само и единствено вноската с падежна дата 03.11.2022 г. в размер на 100 лв. В останалата част заявлението за главница е оттеглено. 2/ вземане по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 19,80 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва, начислена в размер на 40,15 % ГЛП и 48,44% ГПР, за периода от 04.09.2022 г. /датата на първата вноска/ до 04.10.2022 г.; 3/ вземане по чл. 92 от ЗЗД за сумата от 41,85 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение при забава, за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство, договорена в общ размер на 251,10 лв., включена в текущото задължение за месеца, в който не е погасено задължението.

Правото произтича от следните обстоятелства: по сключен договор за потребителски кредит “Изи Финанс” ЕООД е предоставило на ответницата сума в размер не по – малък от претендираната главница, а ответницата се е задължила да я заплаща съобразно уговорените условия, заедно с възнаграждението за ползване, като страните са постигнали съглашение, с което отнапред са определили размер на неустойка за вредите при забава за неизпълнение на задължение по договора. За претендираните суми е издадена Заповед № 1270/17.05.2023 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2558/2023 г. на РРС срещу която е постъпило възражение в срок, което определя правния интерес на ищеца да предяви настоящия иск. Претендират се и направените в настоящото дело и заповедното производство разноски.

1

Препис от исковата молба е редовно връчен на ответницата и в указания срок е постъпил писмен отговор от пълномощника й адв. Д. М., който счита, че е нарушено изискването процесния договор да е написан по ясен и разбираем начин с шрифт не помалък от 12. Счита, че Договорът е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание ГПР и не са посочени основните данни, свързани с начина на изчисляването му и как се формира в нарушение на чл. 19 ал. 1 вр. ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4 от ЗПК. Счита, че посочения ГПР е и с грешен размер, а действителният е над максимално допустимия праг съгл. чл. 19 ал. 4 от ЗПК, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва или 50% от взетата сума, като не са включени и разходите за заплащане на „неустойка“, която представлява печалба на кредитора, надбавка към главницата и трябва да е част от ГПР. Липсвал и размера на договорната лихва, която трябва да се плати. Счита, че Договора е нищожен на осн. чл. 26 ал. 2 пр. 1 от ЗЗД във връзка с уговореното задължение заемателят да осигури в 3-дневен срок поръчител или да заплати неустойка, с което е нарушено и задължението на кредитора преди сключване на Договора за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, а неустойката цели единствено неоснователно обогатяване и накърнява добрите нрави, защото не е свързана с претърпени вреди, а също заобикаляне на закона по чл. 26 ал. 1 пр.2 от ЗЗД, тъй като тези вреди се обезщетяват чрез мораторната лихва, която е недопустимо да се кумулира и с неустойка на осн. чл. 33 ал. 1 от ЗПК. Счита, в случая, че никоя от страните не е имала реално намерение да бъде предоставеното обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД и да се обяви предсрочната му изискуемост, като счита клаузата за неустойка за изцяло неравноправнаи нищожна на осн. чл. 143 ал. 2 т.

5 от ЗЗП. Счита, че Договора не е бил предмет на договаряне между страните, а еднотипен, без потребителят да може да влияе върху съдържанието му. Оспорва и изпълнението на задълженията на кредитодателя, съгласно Закона за потребителския кредит /ЗПК/, Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, и счита договора за нищожен и ответницата дължи връщане само на чистата главница от 700 лв. Моли да се отхвърлят исковете.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

С договор за предоставяне на кредит № 397547/05.08.2022 г. бил предоставен от ищеца на ответницата кредит в размер на 700 лв. Общо дължимата сума по кредита бил в размер на 792,40 лева, а при непредставяне на обезпечение по чл. 3 ал. 1 дължимата сума е 1043,50 лв., срокът на кредита бил двеста и десет дни, фиксираният годишен лихвен процент 40,15 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ в размер на 48,44 %. Видно от представената справка за плащания по договора за кредит № 397547 ответницата погасила сума в общ размер на 705 лева до 10.10.2023 г. Според текста на чл. 3 ал. 1 от договора, заемателят се задължава, в срок до 3 дни от сключване на договора, да осигури действието на две трети физически лица-поръчители, които следвало да отговарят кумулативно на минимум следните условия: да представят служебна бележка за размера на трудовото възнаграждение от работодателя с минимален нетен доход над 1000 лв., да работят по трудов договор без определен срок, да не са поръчители по съществуващ кредит в “Изи Финанс” ЕООД, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други финансови институции или ако имат –кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, да подпишат договор за поръчителство. В чл. 3 ал. 2 от договора било уговорено, че страните се съгласявали, че неизпълнението на задължението на заемателя, посочено в предходната алинея от договора, щяло да причини на заемодателя вреди, които следвало да бъдат обезпечени с посочената в него неустойка.

Посочено е, че в случай, че заемателят не изпълни задължението си посочено в чл. 3 ал. 1 от 2 договора, той дължи на заемодателя неустойка в размер на 251,1 лева, която се начислявала в деня, следващ неизпълнението по предходната алинея, платими с всяка погасителна вноска. На ищцата била начислена неустойка в общ размер на 251,1 лева, тъй като тя не представила в срок обезпечения – двама поръчители.

Съгласно представената справка от ищцовото дружество „Плащания по договора за кредит № 397547“ ответницата е заплатила до 10.10.2023 г. общо сумата 705 лв., което не се оспорва от страните.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ответницата има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ответницата, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание.

Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна-ответника – кредитор, клаузи на договора/.

Съдебната практика приема, че при формиране размера на договорната лихва този обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава / в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.No 315/2005 на второ г.о./

3

В настоящият случай договорения между страните годишен лихвен процент е в размер 40,15 %. Процесната клауза на договора, установяваща размерите на договорната лихва накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна/ тя надвишава с повече от три пъти законната такава/. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В този смисъл клаузата уговорената в чл.3 и следващите от договора, според която се дължи неустойка при неосигуряване в тридневен срок от сключване на договора на обезпечение чрез поръчителството на двама поръчители, които да отговарят едновременно на посочените в чл.3 ал. 1 от Договора изисквания, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. За пълнота на изложението следва да се посочи, че размерът на ГПР при включване на посочените в процесния договор вземания е в размер над 50%. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, като според ал.5 на същия текст клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР както и размера на годишния лихвен процент да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или за годишния лихвен процент, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (Решение № 30/09.03.2020 год. по в.т.д. № 33/2020 год. по описа на РОС). Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочените клаузи касаещи ГПР и годишния лихвен процент по договора обуславя недействителността на целия договор. Посочените факти обуславят извод за нарушения на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, а именно 4 договорът да е сключен по ясен и разбираем начин.