Определение № 230 от 04.03.2025, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 230 гр. София, 04.03.2025 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно частно гражданско дело № 20251800500106 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 396 от ГПК.

Софийският окръжен съд е сезиран с частна жалба от Сдружение „Ловно-рибарско дружество Г.“, гр. Г. срещу определение № 756 от 16.10.2024 год. по гр.д. № 895/2024 год. по описа на РС-Костинброд, с което съдът е допуснал обезпечение на предявения иск от Ловно сдружение „Свидня“ – сдружение с нестопанска цел, с. Говежда с искане съдът да обяви за нищожен договор № 18 от 02.09.2024 год. по чл. 30 от ЗЛОД в частта, с която ТП „ДГС“ Г. към СДП ДП-гр. Враца предоставя на СЛРД „Г.“ стопанисването на ловно-стопанския район на ЛРД „Голеш“, чрез налагане на следната обезпечителна мярка: спиране на изпълнението на договор № 18 от 02.09.2024 год. до приключване на спора с влязло в сила решение. С допълнително определение № 772 от 23.10.2024 год. съдът е допуснал и втората поискана от ищеца обезпечителна мярка, а именно: съдът да постанови ищецът да осъществява дейностите по стопанисване и ползване на дивеча в ловностопанския район на ЛРД „Голеш“ до приключване на спора с влязло в сила решение.

Счита, че наложените обезпечителни мерки не са подходящи, тъй като чрез налагането им се разрешава предварително правния спор, предмет на разглеждане в обезпеченото производство. Моли съда да отмени определенията и да отхвърли изцяло молбата за обезпечаване на предявения иск.

Ищецът оспорва подадената частна жалба.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на частния жалбоподател, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

С исковата молба се твърди, че въз основа на взето решение с протокол от 25.06.2020 год. на управителния съвет на Ловно сдружение „Свидня“ ловна дружина „Голеш“ е приета 1 за член на сдружението, като преди това на проведено общо събрание на 21.06.2020 год. на ловната дружина е взето решение на прекратяване на дотогавашното й членство в ответното сдружение „Ловно-рибарско дружество Г.“. Въз основа на това ТП ДГС „Г.“ е прекратил едностранно договор № 14/01.09.2009 год. за предоставяне стопанисването на дивеча на ловните сдружения по чл. 30 от ЗЛОД със СЛРД „Г.“ в частта по т. 1.1 от договора относно стопанисването на дивеча в ловностопанския район на ЛД „Голеш“, като ловностопанската площ на дружината е преминала за стопанисване на дивеча от ЛС „Свидня“, с което е сключен анекс № 25/12.08.2010 год. към договор № 25/12.08.2010 год. със срок 14 години, или до 12.08.2024 год. С този договор ДГС „Г.“ е предоставила на ЛС „Свидня“ стопанисването на ловностопанския район на ловна дружина „Труден“, която също е член на ЛС „Свидня“. Сочи, че ЛС „Свидня“ е носител на правото по чл. 30 от ЗЛОД да регистрира и поддържа заявената пред ТП ДГС-Г. регистрация на ловно-рибарска дружина „Голеш“ като свой член и да поддържа регистрацията с произтичащите от това правни последици, както и че ЛС „Свидня“ е единственото сдружение, което има правото да сключи договор за стопанисване на дивеча в ловностопанския район ЛД „Голеш“, която е негов член. На основание чл. 29, ал. 2 от ЗЛОД всякакви претенции за ловния район на дружината от други дружини или ловни дружества са незаконни. Въпреки това ответното ТП ДГС „Г.“ е сключило договор № 18 от 02.09.2024 год. със СЛРД „Г.“ за предоставяне на стопанисването и ползването на дивеча в ловностопанските райони на ловните дружини в състава на ловните сдружения по чл. 30 от ЗЛОД, с който в чл. 1, т. 3 е предоставило на същото сдружение без каквото и да било правно основание стопанисването на ловно-рибарския район на ЛРД „Голеш“, която обаче е член на ЛС „Свидня“. Сключеният договор в тази част е нищожен и не поражда правно действие поради противоречието със закона – императивната норма на чл. 29, ал. 2 от ЗЛОД, както и противоречие с влязло в сила съдебно решение по т.д. № 124/2020 год. по описа на СОС, тъй като само ЛС „Свидня“ е единствен носител на правото по чл. 30 от ЗЛОД да регистрира и поддържа регистрацията на ЛРД „Голеш“, както и правото да сключва договор за предоставяне и стопанисване на дивеча относно района на ЛД „Голеш“, която е негов член. С предоставянето на ловния район на ЛД „Голеш“ на ответното ЛРД „Голеш“ се засягат правата на 40 ловци от ловната дружина, които на практика остават без ловен район, поради което е налице правен интерес за ищеца от предявения иск за прогласяване нищожността на договор № 18 от 02.09.2024 год. по отношение на ловно-стопанския район на ЛРД „Голеш“. Моли съда за обезпечаване на иска да допусне обезпечителна мярка „спиране изпълнението“ на оспорения договор, както и да постанови ловно сдружение „Свидня“ да осъществява дейностите по стопанисване и ползване на дивеча в ловностопанския район на ЛРД „Голеш“ до приключване на спора с влязло в сила решение.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:

Основанието за нищожност на сделките по чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД - противоречие на закона, представлява несъобразяване с предписанията на императивни правни разпоредби.

2

При сключването на сделките следва да се съблюдават всички императивни правни норми, които са свързани с тях, като за нищожността поради противоречие със закона, е достатъчно обективното им несъответствие с повелителна правна норма или с правен принцип.

В случая за сключената между ответниците сделка се твърди нищожност поради неспазване на разпоредбите на Закона за лова и опазване на дивеча и Правилника за неговото прилагане. Съгласно чл. 29, ал.1 от ЗЛОД, български граждани, придобили право на лов, се обединяват в ловна дружина, с оглед на общността на техните интереси за стопанисване и опазване на дивеча в един ловностопански район. Член 7, ал.5, т.1 от ЗЛОД установява правилото, че ловностопанските райони, съставляващи ловната площ на страната, са ловностопански райони на ловните дружини по чл. 29 от ЗЛОД, а според чл. 29, ал.2 от ЗЛОД в един ловностопански район се сформира само една ловна дружина. Съгласно чл.3О, ал.1 от ЗЛОД, лицата по чл. 29 от закона, обединени в ловни дружини, учредяват ловно сдружение на територията на едно или повече от едно съседно държавно горско стопанство и/или държавно ловно стопанство, като една ловна дружина може да учредява, съответно членува само в едно ловно сдружение (ал.6 на чл.3О от ЗЛОД). В чл. 29 от ППЗЛОД е уредбата за сключването на договор за предоставяне стопанисването на дивеча.

Алинея 1 на разпоредбата сочи, че ловните сдружения по чл.3О от ЗЛОД подават в съответното ДГС/ДЛС заявление за предоставяне стопанисването и ползването на дивеча за съответния ловностопански район, към което заявление прилагат посочените в нормата документи. Въз основа на заявлението, приложените към него документи и проведена процедура за пряко договаряне, на основание чл. 29, ал.8 от ППЗЛОД директорът на ДГС, съответно на ДЛС, сключва със сдружението договор за предоставяне стопанисването на дивеча. За случаите, когато ловна дружина премине в друго сдружение, разпоредбите на чл.

29, ал.10 и чл. 31, ал.4 от ППЗЛОД предвиждат страните или да подписват допълнително споразумение относно ловностопанския район на дружината, която е преминала в друго сдружение, или договорът по чл. 29, ал.8 да се прекратява едностранно от директора на ДГС/ ДЛС, т.е. установен е ред за прекратяване на договора в частта за ловностопанския район на напусналата дружина. С така въведените императивни изисквания на чл. 29, ал.2 от ЗЛОД и чл. 29, ал.10 и чл. 31, ал.4 от ППЗЛОД - в един ловностопански район да се сформира само една ловна дружина, чийто ловностопански район да се ползва на договорно основание само от ловното сдружение, чийто член е ловната дружина, се цели предотвратяване на заобикалянето на закона, при което би се стигнало до сформиране на повече от една ловна дружина в един ловностопански район и до сключване на повече от един договор за ползване на един и същи ловностопански район. Поради това, сключването на договор за ползване на ловностопански район с лице, което няма правата по чл. 30 от ЗЛОД е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД.

Следователно, предявеният иск е допустим.

Разгледана по същество обаче, молбата за обезпечение на предявения иск чрез налагане на посочените по-горе две обезпечителни мерки, е неоснователна по следните съображения:

3

Съгласно чл. 391 от ГПК обезпечаване на иска се допуска, когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението и ако искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства или бъде представена гаранция в определения от съда размер. Обезпечителните мерки следва да съответстват на обезпечителната нужда и да гарантират осъществяване на правата на молителя по бъдещия съдебен акт в случай на уважаване на исковете.

Съдът намира, че в случая исканите обезпечителни мерки надхвърлят целите на обезпечението и не съответстват на обезпечителната нужда. С исканото обезпечение се цели предварително осуетяване упражняването на правото, което ще бъде отречено въз основа на влязлото в сила съдебно решение, при евентуално уважаване на иска, а именно: отричане на правото на сдружение „Ловно-рибарско дружество Г.“, гр. Г. да стопанисва дивеча в територията на ловностопанския район на ловно-рибарска дружина „Голеш“, както и предоставяне на права на ищеца чрез втората поискана обезпечителна мярка, каквито права не могат да се учредяват по реда на обезпечителното производство от съда, а само въз основа на договора по чл. 29, ал. 8 от ППЗЛОД, който следва да бъде сключен между държавното горско стопанство и ловното сдружение – ищец след прогласяване нищожността на договора между ответниците, в случай на уважаване на иска. Съгласно чл. 30, ал. 2 от ППЗЗЛОД ловното сдружение по чл. 30 от Закона за лова и опазване на дивеча, което е страна по договора, стопанисва дивеча в ловностопанския район, за който има заповед по ал.

1. Следователно, не може такова право да се предоставя от съда и то по реда на обезпечителното производство като обезпечителна мярка.

Съгласно трайната практика на ВКС на РБ /Определение № 720 от 30.10.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3323/2013 г., II т. о., ТК; Определение № 460/30.07.2009 г. по ч. гр. дело № 408/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др./ не е допустимо налагане на обезпечителни мерки, при положение, че с тях се постига резултат, който следва да се постигне с влязло в сила съдебно решение при уважаване на бъдещия иск, който се обезпечава. Предназначението на обезпечителната защита е да подготви, да осигури, но не и да осъществи търсената с иска защита. Наложените обезпечителни мерки в случая не са подходящи по смисъла на чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като с допускането им се постига решение на спора по същество – препятстване реалното изпълнение на договора, чиято нищожност се претендира, респ. предварително признаване на права на молителя и допускане същите да бъдат реализирани, преди влизане в сила на съдебното решение и преди изпълнение на особените изисквания на ЗЛОД и ППЗЛОД.

Освен това, когато се касае до обезпечителна мярка по смисъла на чл. 397, ал. 1, т. 3 от ГПК, тази мярка следва да е „подходяща”, т.е. да е такава ограничителна мярка, чието налагане законодателят да е предоставил на гражданския съд, и чието изпълнение може да бъде наложено по пътя на процесуалните правила, визирани в ГПК. В случая наложените мерки – спиране изпълнението на договор и предоставяне упражняването на дейностите по стопанисване и ползване на дивеча не са от тези ограничителни мерки, които да подлежат на изпълнение по реда на ГПК. Липсват и специални правила в закона или в подзаконов 4 нормативен акт, които да обуславят допустимост на така наложените мерки.

С оглед това молбата за обезпечаване на предявените искове е неоснователна, което налага обжалваните определения да бъдат отменени и вместо тях съдът да постанови друго, с което да отхвърли изцяло молбата по чл. 390, ал. 1 от ГПК.