Решение № 2663 от 23.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2663 гр. София, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Г.

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело № 20251100506307 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 06.03.2025г., постановено по гр.д. № 54430/2022г. на СРС, ГО, 127 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу В. Г. Д. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: сумата в размер на 1 741, 69 лева, представляваща незаплатена цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “********, с абонатен № ********, за период от 01.05.2019г. до 30.04.2021г., ведно със законна лихва от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 28.06.2022г. до изплащане на вземането; сумата в размер на 213, 61 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за период от 15.09.2020г. до 13.06.2022г.; сумата в размер на 52, 63 лева, представляваща незаплатена цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2019г. до 30.04.2020г., ведно със законна лихва за период от 28.06.2022г. до изплащане на вземането и сумата в размер на 10, 45 лева, представляваща мораторна 1 лихва върху главницата за дялово разпределение за период от 01.07.2019г. до 13.06.2022г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 18915/04.07.2022г. по ч.гр.д. № 34666/2022г. по описа на СРС, 24 състав.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника В. Г. Д., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърдяното титулярство в правото на собственост върху топлоснабдения имот. Сочи, че представеният нотариален акт е от 1993г., а в списъка на етажните собственици от 2002г. като собственик на процесния имот е посочено трето за спора лице. Излага, че е оспорил приложената молба-декларация по реда на чл. 193 от ГПК като неавтентична, но първоинстанционният съд не се е произнесъл по това оспорване и не е открил производство по чл. 194 от ГПК. В жалбата е аргументирано становище, че претендираната главница за исковия период не е доказана, доколкото не били представени първични счетоводни документи за начислената сума, нито месечни фактури за доставената топлинна енергия.

Поддържа и релевираното в първоинстанционното производство оспорване на приложените към исковата молба справки-извлечения по доводи, че същите не са подписани и не се ползват с доказателствена сила. Навежда съображения, че по делото не е доказано, че апартаментът с абонатен номер ******** е идентичен с апартамента, описан в исковата молба. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

Насрещната страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материалноправни норми.

Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на 2 атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Договоръ т за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия. Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от 3 закона/.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ " клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.

Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през исковия период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.

Ищцовото дружество претендира ангажиране на имуществената отговорност на ответника при заявени фактически твърдения за съществуването на презюмиран договор за продажба на топлинна енергия, обоснован с установеното по делото титулярство в правото на собственост върху топлоснабдения имот. За установяване на основанието на предявения иск е представен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 23.06.1993г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 99, дело № 15801/1993г., по силата на който ответницата В. Г. Д. е придобила правото на собственост върху процесния топлоснабден имот, а именно: апартамент, находящ се в гр. София, комплекс “********0. По делото 4 не се твърди, нито се доказва от ответника, чиято е доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК, да е извършил разпоредителни сделки с имота преди началото на исковия период. Друг извод не следва от данните в представения протокол от общо събрание на етажната собственост на процесната жилищна сграда от 04.09.2002г., в който като собственик на ап. № 10 е посочено трето за спора лице – конкретно праводателят на ответницата – В.К.М.. Този документ не легитимира вписаното лице като титуляр на право на собственост върху недвижимия имот. Нещо повече, в конкретния случай този запис не е удостоверен с полагането на подпис от посоченото лице. Изключването на молбата-декларация от В. Д. като доказателство по делото поради изричното изявление на ищцовото дружество, че няма да се ползва от оспорения документ /чл. 193, ал. 2 от ГПК/ не променя крайните изводи на съда. И това е така, тъй като както бе посочено, топлопреносното предприятие твърди и установява съществуването на облигационно правоотношение между страните в хипотезата на презюмиран договор, а не на изричен писмен договор, възникващ с подаването на молба-декларация за откриване на партида.

По тези съображения съдът приема за установено, че между страните по делото са възникнали облигационни правоотношения по презюмиран договор за продажба на топлинна енергия на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Така придобитото качество на битов клиент на топлинна енергия законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от фактическото ползване на топлоснабдения имот. Изгубването на качеството потребител на топлинна енергия настъпва при посочените по-горе законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в процесната хипотеза не са установени. В аспекта на изложеното се налага извод за неоснователност на релевираното от въззивника възражение, че няма качеството потребител на топлинна енергия за исковия период. Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл.

153, ал. 1 от ЗЕ и дължи заплащане на доставената в имота топлинна енергия.

Ирелевантни за предмета на спора са наведените от ответницата възражения относно количеството на потребената топлинна енергия, обосновани с доводи за непредставяне на първични счетоводни документи и месечни фактури. Основанието за плащане на потребената топлинна енергия 5 не е фактурата /представляваща данъчен документ по чл. 112, ал. 1 от Закона за данък върху добавената стойност - ЗДДС/, а извършената доставка.

Съгласно чл. 113, ал. 3, т. 1 ЗДДС , фактура може да не се издава за доставки, по които получателят е данъчно незадължено физическо лице, какъвто е разглеждания случай. А според чл. 113, ал. 6 от ЗДДС, когато издаването на фактура не е задължително, тя се издава по желание на получателя. Поради това с неизпращането на фактури, а само на съобщения към фактури, ищецът не е нарушил ЗДДС. Освен това е без значение дали ответникът е получавал издаваните от ищеца фактури, тъй като задължението за плащане на топлинна енергия произтича от доставката й до топлоснабдения имот, а не от фактурирането й.

Количеството на реално потребената от ответника топлинна енергия е установено въз основа на неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза, приета в първоинстанционното производство. От същото е видно, че в дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно нормативните изисквания, като начислените суми съответстват на действително дължимите, като този извод е направен не само на база едностранно съставени от ищеца частни документи, но и въз основа на документите за главен отчет на уредите за дялово разпределение, които са били предмет на изследване от вещото лице. В изготвените от фирмата за дялово разпределение изравнителни сметки са посочени резултати от изравняването за исковия период. Ответницата не е оспорила и приложените протоколи за отчет на уреди за процесния период, които са подписани от абоната В. Д. без забележки, поради което същите се ползват с формална доказателствена сила по чл. 180 ГПК. В тях е посочен административният адрес на топлоснабдения имот и абонатния номер, които са идентични с процесните такива. Недоказани са релевираните от въззивницата възражения, ч е имотът с този абонатен номер не съответства на процесния апартамент.

Разпечатката съдържа 30 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bee1812a-fd42-43bf-990d-081790ea1b06