Решение № 1075 от 18.12.2024, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1075 гр. Бургас, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. С.ова при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Златомира М. С.ова Въззивно гражданско дело № 20242100501250 по описа за 2024 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на Българската държава, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на област Бургас, подадена от гл. юрк. Наталия Минкова против Решение №116/04.06.2024г., постановено по гр.д.

№636/2023г. по описа на Районен съд Карнобат.

С решението е прието за установено по отношение на Българската държава, че М. Я. Я., ЕГН ********** и Г. Я. Н., ЕГН ********** са собственици на недвижим имот, находящ се в с.Лозарево, Община Сунгурларе, обл. Бургаска, съответстващ на част от поземлен имот с идентификатор 501.298 по кадастралния план на селото, одобрен със заповед № РД-02-14-2273/29.12.2000г., при граници: 501.297, улица, 501.299, 501.303, 501.304, улица, която част има площ 730кв.м. и е идентична с бивш парцел XI -392 в кв. 31 с площ 590 кв.м. по регулационен план на село Лозарево, одобрен със заповед № 5349/24.10.1957г., при граници: парцел III -393, парцел IV- 392, парцел V- 394, парцел IХ-391, парцел Х-383, улица, за който е съставен Акт за държавна собственост №10094/25.01.1972г. на ОНС гр. Бургас и маломерно място с площ 140 кв.м от бивш имот 392, придаващо се към бивш парцел Х383 в кв.31 по регулационен план на село Лозарево, одобрен със заповед № 5349/24.10.1957г., при граници: парцел ХI-392, парцел IХ-391, имот 383, улица, за който е съставен Акт за държавна собственост №10087/25.01.1972г.

1 на ОНС гр. Бургас.

Жалбоподателят намира обжалваното решение за неправилно и незаконосъобразно, несъответстващо на фактическата и правна обстановка, поради което моли същото да бъде отменено изцяло. На първо място сочи, че от всички събрани по делото доказателства се установило, че държавата е собственик на процесиите имоти, въз основа надлежно проведено отчуждително производство по благоустройствен нормативен акт. В тази връзка се твърди, че първоинстанционния съд не е обсъдил представените актове за държавна собственост, които били официални документи и на основание чл. 179 от ГПК обвързвали съда с формална и материална доказателствена сила за отразените в тях факти. Същите надлежно установявали придобивното основание на правото на собственост в полза на държавата върху актуваните имоти. Твърди се, че отчуждителното производство било надлежно проведено по реда на Указ №115 от 01.04.1954г. за насърчаване и Подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство и е завършило с влязъл в сила административен акт - Решение № 84 от 11.11.1963г. на Държавен комитет за строителство и геодезия. При отчуждаването по реда на чл. 5а от Указа собствениците на отчуждените имоти се обезщетявали в брой по оценка, съгласно утвърдена от Министерския съвет тарифа. Това се установявало и от приложения по делото протокол от 31.08.1962г. на комисия от длъжностни лица по чл. 7 от Правилника към Указа, в който било отразено, че собствениците са съгласни да бъдат обезщетени недвижимите им имоти срещу заплащане в брой.

Неправилен бил изводът на съда, че след като по делото липсвали документи и други доказателства, които да сочат оценки на отчуждените имоти, размер на обезщетението и неговото плащане на собствениците, вкл. за отчуждените от С.Д.П. и Я.Н.С. имоти, следвало да се приеме, че Държавата не е заплатила обезщетение за тях, не е заела имотите и собствениците са продължили да ги владеят. Изтъква се, че съдът не е съобразил данните, съдържащи се в част от други налични документи по делото - в протокол №27/23.04.1963г. и в протокол от 31.08.1963г., в които било констатирано, че собствениците на отчуждаемите имоти са уведомени за отчуждаването на същите и имат подписани за това разписки, заверени от селския общински народен съвет. В тях било отразено и че собствениците се съгласявали да бъдат обезщетени недвижимите им имоти срещу заплащане в брой, а подаденото от собственика С.Д.П. възражение не е било уважено. Отделно от това, от писмо на кмета на община Сунгурларе от 14.05.2012г. се установявало, че в общината нямало върнато обезщетение за УПИ ХI-392, актуван с АДС №10094/25.01.1972г., а съгласно чл. 6, ал. 1 ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. правното действие на отмяната на отчуждаването настъпвало едва след връщане на полученото обезщетение.

В случая при липсата на данни за върнато обезщетение следвало да се приеме, че в полза на наследодателя на ищците по делото не е настъпил вещноправният ефект по възстановяване на собствеността. На второ място сочи, че ищците не са доказали при условията на пълно и главно доказване твърдяното от тях придобивно основание по чл. 79 ЗС и предпоставките за възникването му. Навежда, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че 2 исковата молба е подадена единствено от М. Я. Я. и Г. Я. Н., като имало и други сънаследници. В този смисъл същите не можели да претендират придобиване за целия имот, а само на припадащите им се идеални части, доколкото съгласно практиката след смъртта на общия наследодател всеки от сънаследниците е владелец на собствената си идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите сънаследници. За неправилен се сочи изводът на съда, че ищците доказали, че родителите им са упражнявали владение върху имот 392 от 1950г. до 1963г., който период надхвърлял необходимия давностен срок по чл.79 ал.1 ЗС. Излага съображения, че съгласно чл. 34 от действалия преди влизане в сила на Закона за собствеността, Закон за давността, обн. ДВ, бр. 23 от 30.01.1898г., отм. ДВ бр.

92 от 16.11.1951г., правото на собственост можело да се придобива чрез давност с непрекъснато владение в продължение на двадесет години. Счита, че за да се приеме, че е осъществен състава на давностното владение, следвало да се докаже такова поне от 1931г. така че до влизане в сила на ЗС да са изтекли изискуемите години на владение. Твърди, че след влизане в сила на ЗС през 1951г. процесният имот не можел да бъде придобит по давност нито от ищците, нито от родителите им, тъй като до 1996г. била в действие законовата забрана за придобиване на държавни имоти по давност, съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗС, а за процесния имот държавата черпила собственическите си права по силата на чл.6 от ЗС (в редакцията - ДВ бр.92 от 16.11.1951 г., в сила до 1990г., която разпоредба прогласява за държавна собственост имоти, които нямат друг собственик). Твърди, че парцел ХI-392 е отчужден през 1963г. През 2012г. С.С. е подала заявление пред областния управител на област Бургас за деактуване на парцела въз основа на твърдяно от нея възстановено право на собственост в полза на всички наследници на С.П., което изключвало всякакво нейно намерение да свои целия парцел ХI392 като свой собствен. Поддържа, че за безпрепятственото изтичане на определения в закона 10-годишен срок били налице и императивни нормативни пречки - разпоредбите на §1, ал. 1 от ЗД на ЗС (Обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.) и на § 2 от ЗР па ЗИЗС (Обн., ДВ, бр. 7/2018г., установяващи мораториум за придобиване на имоти, частна държавна собственост по давност - в сила от 01.06.2006г. до 31.12.2022г. Въпреки че с решение №3 от 24.02.2022г. на Конституционния съд по к. д. №16/2021г. тези разпоредби били обявени за противоконституционни, досегашният ефект на мораториума не се засягал като за периода от 31.05.2006г. до отмяната му през март 2022г. забраната е действала. Поради това към момента не била изтекла 10годишната давност, за да придобият ищците имота. По отношение на частта от втория имот (140 кв.м.) - част от бивш парцел ХI-392, която ищците претендират на основание неприложен дворищно-регулационен план по ЗТСУ се твърди, че тези обстоятелства не били доказани по делото. Освен това в първоинстанционното производство не се установило има ли влязъл в сила нов регулационен план, респективно действащ ли е този от 1957г. като се изтъква, че по регулационния план от 1957г. имотните граници на имот с планоснимачен номер 392 били зачеркнати и била приложена регулацията на плана от 1957г., вкл. дворищната регулация съобразно скицата на стр. 3 от 3 приетото заключение на СТЕ по делото. При тези съображения се моли въззивната инстанция да постанови решение, с което да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли като неоснователен предявения положителен установителен иск против държавата.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от адв.С. Гонкова-Трайкова, процесуален представител на въззиваемите ищци М. Я. Я. и Г. Я. Н., с който същата се оспорва като неоснователна. Сочи се, че за първи път с въззивната жалба се въвеждало твърдение за придобиване на процесния имот от Държавата през 1951г. на основание чл.6 от ЗС (обн.ДВ бр.92 от 16.11.1951 г.), поради което същото било преклудирано и въззивният съд не дължал произнасяне. Навежда се, че правилно районният съд е приел, че в резултат на упражнявано владение от 1950г. до 1963г. е бил надхвърлен необходимия давностен срок по чл. 79 ал.1 от ЗС за придобиване на имот 392, като изложените от въззивника в тази връзка съжденията относно течението на давностния срок били неправилни.

За неоснователно се сочи оплакването за незачитане от страна на съда на актовете за държавна собственост по въпроса за приключило отчуждително производство и платено по него обезщетение. Твърди се, че още в исковата молба било посочено, че липсват данни за платено парично обезщетение.

Доколкото ответникът твърдял, че заповедта за отмяна отчуждаването на парцел XI- 392 кв.31 не е влязла в сила, защото не било върнато платеното обезщетение, в негова тежест било да установи този положителен факт, на който основавал своите възражения. В случая, в нито един от представените по делото документи, свързани с отчуждаването, не бил цитиран документ, с който е направено плащане. Липсвали доказателства, установяващи оценка на отчуждения имот, размер на обезщетение и неговото плащане на собственика.

Счита, че заповед №121 от 06.05.1998г. на Кмета на Община Сунгурларе, с която отчуждаването на парцел 392 в кв.31 с площ 590 кв.м. било отменено и имота бил възстановен на наследниците на С.П., е влязла в сила веднага след издаването й, доколкото предвид липсата на данни за платено парично обезщетение, същата не съдържала задължение по чл. 6 за връщането на такова. Същевременно безспорно бил установен фактът, че Държавата никога не е отнемала физически имота от отчуждения собственик, което било индиция, че действително плащане не било извършено. Към момента на изготвяне на заключението вещото лице също установило, че ищците владеят в материализирани с огради граници процесните имоти. По отношение на 140 кв.м., придаващи се към парцел Х-383 кв. 31 се сочи, че вещото лице е констатирало, че действащия към настоящия момент кадастрален план от 2000г. доказвал, че придаваемите места от б.имот пл.№392 към съседните имоти не били заемани от съседите. От това следвало, че обезщетение за тези места не било платено, като липсвали данни и твърдения това да е сторено покъсно. В тази връзка се прави извод, че с приемането на ЗУТ и при неговото действие е било прекратено отчуждителното действие на дворищнорегулационния план, одобрен със заповед №5349/24.10.1957г. по отношение на части от поземлен имот 501.298 (по кад.план от 2000г., б.имот 392), придадени към съседните парцели, включително и процесиите 140 кв.м.

4 в УПИ X кв.31. Затова и със заповед №209/11.05.2022г. кметът на община Сунгурларе одобрил проект за изменение на ПР на с.Лозарево като регулационните граници били приведени в съответствие със съществуващите граници на поземлените имоти и за поземлен имот 298 бил отреден УПИ №IV кв. 31, в чийто обхват попадал б.парцел XI с площ 590 кв.м., поради отмяна на отчуждаването и маломерно място от 140 кв.м. от б.парцел X, поради отпадане отчуждителното действие на дворищнорегулационния план.