Определение № 552 от 22.07.2026, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 552 гр. Враца, 22.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

Веселина Люб. Павлова

Захари Ил. Захариев като разгледа докладваното от Захари Ил. Захариев Въззивно частно гражданско дело № 20261400500433 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 вр. чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на Г. С. Х., подадена чрез процесуалния й представител адв. А. Д., против Определение № 1207/01.06.2026 г., постановено по гр. д. № 5936/2025 г. по описа на Районен съд – Враца.

С обжалваното определение е оставена без уважение като неоснователна молбата по чл. 248 ГПК за изменение на Решение № 224/24.04.2026 г. в частта за разноските, с която на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. А. Д. е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 542,17 евро с ДДС вместо претендираните 910 евро с ДДС.

В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно и постановено в противоречие с материалния закон и практиката на Съда на Европейския съюз. Защитата се позовава на решенията по дела С-427/16 и С-428/16, като счита, че намаляването на адвокатското възнаграждение под пазарните нива е произволно и противоречи на принципите на свободната конкуренция по чл. 101 ДФЕС. Позовава се и на Решение по дело С-438/22, като поддържа, че при липса на предвиден механизъм в чл. 101 ДФЕС за намаляване на адвокатските възнаграждения съдът не е разполагал с правно основание да редуцира претендирания размер.

Излагат се доводи, че чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се тълкува в съответствие с принципите на разумност и пропорционалност, възприети в Решение по дело С-57/15 на СЕС, като съдът е длъжен да отчете фактическата и правната сложност на делото, неговия материален интерес и положения адвокатски труд. Поддържа се още, че минималните размери по Наредба № 1/09.07.2004 г. са съвместими с чл. 101 ДФЕС, тъй като се определят от Висшия адвокатски съвет при спазване на законовите гаранции за независимост и в обществен интерес. Навеждат се и съображения, че необоснованото намаляване на адвокатските възнаграждения би довело до понижаване качеството на правната помощ и би обезсмислило предоставянето на безплатна адвокатска защита по чл. 38 ЗА, като наред с това детайлно се обосновава претендирания размер с необходимостта от покриване на присъщите оперативни и организационни разходи по издръжката на професионалната дейност на процесуалния представител.

По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното определение и уважаване на молбата по чл. 248 ГПК чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в пълния 1 претендиран размер от 910 евро с ДДС.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, чрез процесуалния му представител юрисконсулт Ива Николова, с който частната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че първоинстанционният съд правилно е съобразил доказателствата и фактическата и правната сложност на спора, който е стандартен, с ограничен доказателствен материал и по който процесуалният представител на жалбоподателката води множество аналогични производства срещу дружества за бързо кредитиране. Излага се, че исковете произтичат от едно правоотношение, основани са на идентична правна аргументация и не обосновават присъждане на по-високо възнаграждение.

Сочи се още, че определението е съобразено с практиката на СЕС и се иска потвърждаването му.

Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е процесуално допустима като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Производството по гр. д. № 5936/2025 г. по описа на РС – Враца е образувано по искова молба на Г. С. Х., чрез адв. А. Д., срещу „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване главен иск за прогласяване недействителността на Договор за кредит „А1 карта“ с КИД № 11026124/07.10.2022 г. и обусловен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на недължимо платена сума. В хода на производството, с молба вх. № 7257/01.04.2026 г., размерът на осъдителния иск е увеличен от 530,19 евро на 939,22 евро.

Към исковата молба са приложени пълномощно и договор за правна помощ, от който е видно, че процесуалното представителство е осъществено безплатно на основание чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗА.

По делото е проведено едно открито съдебно заседание, в което страните не са се явили, като преди него ищцовата страна е депозирала писмена молба със становище по хода на делото и искане същото да бъде разгледано в отсъствието на процесуален представител.

С Решение № 224/24.04.2026 г. районният съд е прогласил договора за кредит за нищожен, осъдил е ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 939,22 евро като недължимо платена по нищожния договор, както и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА е присъдил в полза на адв. Д. адвокатско възнаграждение в размер на 542,17 евро.

В срока за обжалване на решението е подадена молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на пълния претендиран размер на адвокатското възнаграждение – 910 евро с ДДС. Ответникът е оспорил искането и е поискал то да бъде оставено без уважение.

С Определение № 1207/01.06.2026 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, районният съд е оставил молбата без уважение. В мотивите си е приел, че не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/09.07.2004 г., че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, тъй като предявените искове почиват на едни и същи фактически твърдения и трайно установена съдебна практика, както и че възнаграждение се дължи единствено за осъдителния иск, поради което определеният размер съответства на положения адвокатски труд и съдебната практика.

При така възприетото от фактическа страна, въззивният съд прави следните правни изводи:

Предмет на настоящото производство, образувано по реда на чл. 248 от ГПК, е акцесорният правен спор, ограничен до контрол върху размера на присъденото адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Този специфичен процесуален въпрос се свежда до проверка на съразмерността на сумата, дължима на пълномощника на ищеца за осъществената от него безвъзмездна правна защита.

Следва да се отбележи, че в практиката на ВКС се приема, че изявленията на страната и на процесуалния представител за наличие на основание по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда, като той не дължи проверка за действителното съществуване на конкретната хипотеза.

2

Същото не следва и да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод се извежда от чл. 38, ал. 1 и ал. 2 о т ЗА, очертаващ изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 от ЗА и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. Адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА се дължи директно на адвоката и не представлява разход на представляваната от него страна, но по своя характер задължението за неговото заплащане от ответната страна е задължение за заплащане на разноски по смисъла на чл. 78, ал. 1 от ГПК – този извод се подкрепя от нормата на чл. 38, ал. 2 о т ЗА, приложима, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски.

В конкретния случай, от представения по делото Договор за правна защита и съдействие от 16.12.2025 г. се установява, че правната помощ е предоставена безвъзмездно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА – поради материално затруднение на клиента.

По отношение на оплакванията на частния жалбоподател за неправилно и необосновано присъждане на адвокатското възнаграждение в намален размер, въззивният състав намира същите за изцяло неоснователни. Възраженията, че първоинстанционният съд не е имал право да слиза под определените в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. минимални размери при ангажиране на отговорността за разноски, почиват на неправилно тълкуване на правото на Европейския съюз и задължителната съдебна практика. Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на районния съд, че при определяне на дължимите разноски националният съд не е обвързан от въведените от съсловната организация минимални прагове, когато те нарушават правилата на свободната конкуренция.

Този извод следва пряко от императивната практика на Съда на Европейския съюз. В своето решение по съединени дела C-427/16 и C-428/16 СЕС изрично приема, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба на Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски в по-нисък от този размер, ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС. Впоследствие, с решението си по дело C-438/22, СЕС категорично затвърди и доразви тази позиция, като постанови, че подобна уредба представлява ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“. Съдът на ЕС изрично подчерта, че при наличието на такова тежко ограничение е абсолютно невъзможно позоваването на каквито и да е легитимни цели, които се твърди, че наредбата преследва, за да не се приложи установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана. Самият факт, че цените се определят централно от професионална организация на адвокатите, действаща в рамките на хоризонтално антиконкурентно споразумение, премахва възможността за свободно договаряне.

В съответствие с принципа за примат на правото на Европейския съюз, СЕС указва в решението по дело C-438/22 /във връзка с чл. 101, параграф 1 ДФЕС и чл. 4, параграф 3 ДЕС/, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Важно е да се отбележи, че според изричното тълкуване в диспозитива на решението по дело C-438/22, това задължение на съда да откаже да приложи наредбата важи с пълна сила и по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Следователно обстоятелството, че в настоящия случай хонорарът се присъжда по реда на чл.

38, ал. 2 от ЗА в полза на адвоката, спечелил делото, не премахва правомощието на съда да изследва съразмерността на сумата и да откаже прилагането на незаконосъобразните 3 минимални прагове. Доводите на жалбоподателя за императивен характер на минималните размери се явяват в пълно противоречие с европейския правопорядък, който се прилага с предимство.

Наред с това, съдът е длъжен да съобрази и критерия за разумност на разноските, очертан в решение на СЕС по дело C-57/15. В него съдът изрично приема, че правото на ЕС изисква националните правила да гарантират разумния характер на съдебните разноски и да позволяват на съда да изключи от възстановяване прекомерните разходи, направени в резултат на необичайно високи хонорари или ненужни услуги. Макар адвокатът на ищцовата страна да е предоставил безплатна правна помощ на материално затруднено лице и да е спечелил делото, размерът на сумата, която насрещната страна се осъжда да му заплати по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, трябва да бъде съобразен с реалната ценност и сложност на предоставената защита. Като е съпоставил фактическата и правна сложност на правния спор с обема на извършената от процесуалния представител дейност, първоинстанционният съд правилно е упражнил правомощието си да прецени реалния характер на правната защита.

След като е констатирал явна несъразмерност, съдът законосъобразно е редуцирал размера на възнаграждението, без да бъде ограничаван от лимитите на Наредба № 1. Извършеното намаление съответства на критериите за справедливост и пропорционалност, поради което атакуваният съдебен акт се явява правилен и следва да бъде потвърден.