Решение № 64 от 10.02.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 64 гр. София, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Антоанета Данова

Членове:

Блага Иванова

Красимира Медарова при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора М. Гр. Колев като разгледа докладваното от Красимира Медарова Наказателно дело за възобновяване ВКС № 20248002200800 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане от Главния прокурор на Република България за възобновяване на ЧНД № 151/2024 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, приключило с решение № 38/22.04.2024 г. постановено на осн. чл. 12, ал.8 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, /ЗПИИСАННЛСМВЛС/ по същото дело на Окръжен съд – Добрич. В искането на главния прокурор се сочи, че с постановеното решение съдът е признал и приел за изпълнение решението на съдебен орган на Република Гърция, Тричленен апелативен съд – Тракия – тежки престъпления 2а степен от 25.09.2017 г. по наказателно дело № 298/2017 г., влязло в законна сила на 05.01.2018 г., с което на българския гражданин П. Д. К. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 20 /двадесет години/ или 7300 дни за извършено на 31.01.2015 г. престъпление, квалифицирано от гръцките съдебни власти като „оказване на помощ за незаконно влизане и престой в страната“ и като тежко престъпление – нарушение по чл. 30, параграф 1 А, Б, В от Закон 4251/2014 г. на Република Гърция, с което е допуснал съществено нарушение на материалния закон по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, поради неправилна квалификация на деянието по българския наказателен закон като престъпление по чл. 281, ал.2, т.1 и т.5 от НК, което е прието за съответно на извършеното в издаващата държава престъпление. Според главния прокурор нарушението се изразява в прилагане на 1 закон, който не е бил действащ към датата на извършване на деянието, която е 31.01.2015 г., поради квалифицирането му от българския съд като престъпление по чл. 281, ал.2, т.1 и т.5 от НК на РБ, която законова разпоредба е влязла в законна сила след датата на неговото извършване, а именно на 30.09.2015 г., тъй като е приета за пръв път със ЗИДНК, обнародван в Д.В, бр. 74/26.09.2015 г.

В искането се сочи, че приложимият материален закон при приспособяване на решението на издаващата държава е текста на чл. 281 от НК, / в ред. ДВ. бр.27/ 2009 г. /който е бил в сила към датата на извършване на деянието и това е съответната правна квалификация, която е следвало да бъде приложена, на осн. чл. 12, ал.8 от Закона, тъй като съгласно българското наказателно право за всяко престъпление се прилага законът, който е действал по време на извършването му. Предвиденото в българският закон наказание за това престъпление е глоба от 1000 лв. до 8 000 лв., което не съответства по вид на наложеното от издаващата държава наказание, което е изисквало приспособяването му съгласно разпоредбата на чл. 13, ал.2 от Закона.

С оглед изложеното се иска да се възобнови наказателното дело като се измени решението на окръжния съд в частта относно правната квалификация на деянието и определеното за изтърпяване наказание по приетото за изпълнение решение, като извършеното от българския гражданин деяние се квалифицира като съответно на престъпление по чл. 281 от НК на РБ / ред. ДВ, бр. 27/2009 г./ и се приспособи наложеното от издаващата държава наказание от 20 години лишаване от свобода в наказание глоба, в максималния й размер от 8 000 лв.

Пред настоящата касационна инстанция прокурорът от ВКП поддържа искането на главния прокурор за възобновяване на делото и счита, че следва да се уважи по изложените в него съображения за допуснато съществено нарушение на материалния закон, което да се отстрани от ВКС по реда на чл. 425, ал.1, т.4 от НПК чрез преквалифициране на деянието по чл. 281, ал.1 от НК в съответствие с действащия към датата на деянието закон, което е в полза на осъдения, с приспособяване на наложеното наказание към по-лекото по вид – глоба, което е предвидено за това престъпление, което да се наложи в максимален размер.

Осъденият К., редовно уведомен за съдебното заседание не се явява пред ВКС и не се представлява от защитник.

Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение след като провери данните по делото и съобрази становищата и доводите на страните, в пределите на правомощията си по чл. 425 от НПК, намери следното:

Искането за възобновяване на наказателното дело е направено от процесуално легитимирана страна, главния прокурор на РБ срещу решение, постановено по реда на чл. 12, ал.8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, /Закона/ което следва да се причисли в категорията съдебни актове по чл. 419, ал.1 от НПК, подлежащи на проверка по реда на гл. 33 от НПК, поради законовите му последици, с които се решават въпроси по признаване и изпълнение в Република България на присъда на чужд съд. Аргумент за допустимостта на искането е и 2 обстоятелството, че до влизането в сила на Закона тези последици се уреждаха със съдебни актове по чл. 457, ал.2 от НПК, /които подлежат на възобновяване по реда на чл. 422, ал.1, т.5 от НПК/ приложими към предаването на осъдени лица по Конвенцията за трансфер на осъдени лица /КТОЛ/, която понастоящем не се прилага в отношенията между РБ и страните членки на ЕС, които са въвели изискванията на РР 909/2008 г. и е заменена от същия закон, съгл. ПЗР на пар.6 от Закона, поради което и постановените актове по новия закон също е допустимо да бъдат предмет на възобновяване по този законов ред.

Подаденото от главния прокурор искане за възобновяване е в полза на осъденото лице, поради което не е ограничено със срок за неговото подаване и е допустимо.

Разгледано по същество искането е неоснователно.

От материалите по делото се установява, че съдебното производство по делото, предмет на искането на главния прокурор е било образувано първоначално като ЧНД № 1670/24 г. пред Софийски Градски съд /СГС/ във връзка с постъпило Удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2008/909/ПВР за признаване и изпълнение на влязло в сила решение на Тричленен Апелативен съд Тракия на Република Гърция, постановено спрямо българския гражданин П.

Д. К., с което му е наложено наказание лишаване от свобода. С разпореждане № 938/03.04.2024 г. съдията-докладчик при СГС е прекратил съдебното производство по делото и го е изпратил на Окръжен съд – Добрич, за който е приел, че е компетентен да го разгледа на осн. чл. 7, ал.1 от Закона, тъй като местоживеенето на осъденото лице се намира в съдебния му район.

Пред Окръжен съд – Добрич е било образувано ЧНД № 151/2024 г. по описа на същия съд, въз основа на постъпилото удостоверение от издаващата гръцка държава.

С влязло в сила решение № 38 /22.04.2024 г. на Окръжен съд -Добрич по същото дело е признато и прието за изпълнение в Р България Решение /Присъда/ на Тричленен Апелативен съд – Тракия – Тежки престъпления, 2а степен по наказателно дело № 298/2017 г., постановено на 25.09.2017 г. и влязло в сила на 05.01.2018 г., с което на българският гражданин П. Д. К. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 20/двадесет/ години или 7 300 дни за извършено от него престъпление на 31.01.2015 г., квалифицирано в удостоверението по чл. 4 от РР 909/2008/ПВР като „оказване на помощ за незаконно влизане и престой в страната“ и като тежко престъпление – нарушение по чл. 30, пар. 1, А, Б, В от Закон 4251/2014 на Р Гърция.

С решението на окръжния съд деянието, извършено от осъдения К. е квалифицирано като престъпление по чл. 281, ал.2, т.1 и т.5, вр. ал.1 от НК на РБ. Съдът е приспособил на осн. чл. 13, ал.1 от Закона наложеното наказание в издаващата държава, като го е намалил до максималния срок, предвиден в текста на чл. 281, ал.2, т. 1 и 5 от НК, а именно – шест години лишаване от свобода и е определил на осн. чл. 57, ал.1, т.2 б. „а“ от ЗИНЗС първоначален строг затворнически режим на изтърпяване на приспособеното наказание.

На осн. чл. 12, ал.9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС съдът е приспаднал от срока на наказанието лишаване от свобода, изтърпяната част на наказанието в издаващата държава и временното 3 задържане на осъденото лице, в размер на 3 276 дни или 8/осем/ години и 11/единадесет/ месеца и 26 дни лишаване от свобода, изчислени към 24.01.2024 г., както и времето от 24.01.2024 г. до влизане в сила на решението.

Осъденият К. е предаден на българските власти на 16.05.2024 г. след което лицето е било незабавно освободено, поради изтърпян срок на наказанието лишаване от свобода, прието за изпълнение с решението на българския съд.

Преценката за основателност на искането на главния прокурор на РБ и отговорът на въпроса допуснато ли е съществено нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал.1,т.1 от НПК следва да бъде направена при съобразяване спецификата на производството по чл.

12 от Закона. С приемането на този закон в българското законодателство са въведени изискванията на Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета, което в отношенията на РБ с държавите членки, които са въвели неговите изисквания заменя Конвенцията за трансфер на осъдени лица и Европейската конвенция за международно признаване на присъди, а спрямо разпоредбите на РР 2002/584/ПВР за ЕЗА се прилага mutatis mutandi / със съответните изменения/ ако не се засяга приложението на последните.

С транспонирането на РР 2008/909/ПВР в ЗПИИСАННЛСМВЛС в чл.8, ал.2 от същия е въведено и задължението на изпълняващата държава за предаване на осъдените лица за посочени в чл.7, пар.1 от рамковото решение 32 престъпления, за които не се изисква двойна наказуемост в законодателството на издаващата и изпълняващата държава, при положение, че същите са престъпления по закона на издаващата държава и са наказуеми с лишаване от свобода не по-малко от три години в тази държава, която е издала влезлият в сила съдебен акт, който подлежи на признаване и изпълнение.

В практиката на съда на ЕС последователно се приема тълкуването, че с премахването на проверката за двойна наказуемост за определена категория престъпления от страна на изпълняващата държава не се нарушава принципът за законоустановеност на наказанието.

Това тълкуване е дадено с Решение на СЕС / голям състав/ от 3 май 2007 г. по дело С303/05 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл. 35 от Договора за функциониране на ЕС по повод РР 2002/584/ПВР за ЕЗА, но приложимо и по отношение РР 2008/909/ ПВР. Възприетото тълкуване на чл.2, пар. 2 от рамково решение 2002/584/ПВР / приложимо и спрямо чл. 7, ал.1 от РР 2008/909/ ПВР/ съгласно практиката на съда на ЕС/ в който са посочени 32 престъпления, за които не се извършва проверка за двойна наказуемост е в смисъл, че посочените разпоредби, с които се премахва проверката за двойна наказуемост на изброените престъпления не са недействителни, тъй като по този начин не е допуснато нарушение на принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието. В цитираното преюдициално заключение е възприето тълкуването, че принципът за законоустановеност на наказанието изисква законът ясно да определи престъпленията и наказанията за тях, като това условие е изпълнено, когато от редакцията на приложимата разпоредба, при нужда и чрез тълкуване от съдилищата, правните субекти могат да разберат за кои действия и бездействия се предвижда наказателна отговорност.

Съгласно чл.2, пар 2 от РР 2002/584/ ПВР и чл. 7, ал.1 от РР 2008/909/ ПВР изброените 4 престъпления, ако в издаващата държава са наказуеми с лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане за максимален срок не по малко от три години и така както са определени в законодателството на издаващата държава-членка дават основание за предаване съгласно ЕЗА без проверка за двойна наказуемост на деянието. Съгласно тълкуването от същото решение, т.52, дори държавите членки да възпроизведат буквално изброяването на категориите престъпления при транспонирането на рамковото решение самата дефиниция на тези престъпления и предвидените за тях наказания се съдържат в правото на издаващата държава, тъй като рамковото решение като международен инструмент няма за цел да съгласува елементите от фактическите състави на тези престъпления или предвидените за тях наказания в отделните държави-членки. Независимо от премахването на проверката за двойна наказуемост за тази категория престъпления тяхното установяване и определянето на съответните наказания продължава да се урежда от правото на издаващата държава, която следва да спазва основните права и правни принципи, залегнали в чл. 6 от ЕС и в резултат на това принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието.