Определение № 736 от 17.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 736 гр. София, 17.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20248002103290 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на НЗОК - София чрез процесуалния й представител И. М. – главен юрисконсулт, срещу решение №3364 от 06.06.2024 г., постановено по въз. гр. дело № 1344/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 9607/26.08.2022 год., постановено по гр.д. № 39788/2021 г. по описа на СРС, 65-и състав, с което е осъдена НЗОК – София да заплати на Н. П. В. от гр. София на основание чл.

222, ал. 3 от КТ вр. чл. 228, ал. 2 от КТ вр. чл. 41, б. “б“ от колективен трудов договор № **** година сума в размер на 7 421,43 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от три месеца, ведно със законната лихва от 07.07.2021 год. до окончателното й заплащане.

Касаторът твърди, че решението нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси 1. Дължи ли НЗОК/СЗОК заплащане на основание чл. 222, ал. 3 от КТ, във вр. с чл. 228, ал. 2 от КТ при наличие на изплатено законосъобразно 1 полагащото се обезщетение по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл в размер на 6 (шест) месечни основни заплати? – като основание по този въпрос се посочва разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи и оплаквания във жалбата, както и да съобрази всички представени по делото доказателства ? – като основание по този въпрос се посочва разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Така поставените въпроси се обосновават с принципа на еднократност на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Касаторът се позовава на решение № 270 от 24.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1296/2013 г., III г. о., ГК.

Постъпил е отговор от насрещната страна Н. П. В. чрез нейния процесуален представител адвокат Н. А. от АК – Видин, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Претендират се разноски в касационното производство в размер на 700 лева.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че по делото не се спори между страните, че ищцата Н. В. е заемала последователно длъжността „експерт“, а след това и „старши експерт“ в СЗОК, както и че тя е била член на синдикалната организация към Федерация на синдикатите в здравеопазването - КНСБ в СЗОС от 01.12.2011 г.

Въззивният съд е констатирал, че съгласно колективен трудов договор № **** год., сключен между НЗОК и синдикалните организации в НЗОК, между които и Федерация на синдикатите в здравеопазването - КНСБ в СЗОС, с чл. 41, буква „б“ от договора са уговорени увеличени размери на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 и ал. 4 от КТ, дължими при прекратяване на трудово правоотношение след като служителят е придобил право на пенсия за възраст и осигурителен стаж, като същите са определени в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за срок от 9 месеца, ако е работил в НЗОК през последните 10 години и е членувал в синдикалната организация не по-малко от две години преди пенсионирането. Съдът е установил, че съгласно Разпореждане № ********** от 20.10.2019 г. на ТП на НОИ - София на Н. В. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст от 09.08.2019 г., на основание чл. 68, ал. 1 и 2 от КСО. Видно от представеното по делото допълнително споразумение, от 23.02.2021 г., ищцата, считано от 01.01.2021 г., е заемала длъжността „контрольор“ в Специализирана администрация, отдел „Извънболнична помощ“, при основна месечна заплата в размер на 2 474 лв. и с място на работа СЗОК, а със Заповед № 57/30.03.2021 г., издадена от директора на СЗОК, нейното трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ, считано от 01.04.2021 г. Въззивният съд е посочил, че със заповед № 52/30.03.2021 г. на управителя на НЗОК ищцата е 2 била назначена за държавен служител на длъжността „контрольор“ в СЗОК, считано от 01.04.2021 г., за неопределен срок, а със Заповед № 23/29.04.2021 г., издадена от управителя на НЗОК, на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл е прекратено служебното й правоотношение, като на основание чл. 106, ал. 3 от ЗДСл й е определено обезщетение в размер на шест основни заплати, дължими поради придобито право на пенсия. Съдът е обсъдил доводите на ответника за недопустимост на обжалваното пред него съдебно решение като е изяснил, че с депозираната искова молба е предявен иск срещу СЗОК с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ вр. чл. 228, ал. 2 от КТ вр. чл. 41, б. “б“ от КТД за сумата от 7 421,43 лева, като след указания на съда по делото е постъпила молба с вх. № 104471/08.12.2021 г., с която ищцата изрично е заявила, че насочва претенцията си срещу НЗОК. Съдът е посочил, че с отмяната на чл. 20, ал. 1, т. 3 от ЗЗО е отнето правомощието на директорите на РЗОК да сключват, изменят и прекратяват договорите с работещите в съответната РЗОК по трудови и служебни правоотношения, поради което към настоящия момент съгласно чл. 19, ал. 7, т. 11а от ЗЗО управителят на НЗОК изпълнява функциите на орган по назначаването по отношение на държавните служители и функциите на работодател по отношение на служителите по трудов договор в администрацията на НЗОК /централна и регионална/.

Следователно, единствено НЗОК отговаря на нормативно определените критерии за работодател, поради което именно тя се явява легитимирана да отговаря по предявения иск.

Въззивният съд е препратил към мотивите на обжалвания пред него съдебен акт, но в изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, съдът е приел, че съгласно чл. 222, ал. 3 от ГПК при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя /гратификация/ в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6 месеца, като обезщетението може да се изплаща само веднъж. Посочил е, че посочената разпоредба утвърждава минимален размер на вземането, като съгласно чл. 228, ал. 2 от КТ размерите на обезщетенията по чл. 215, 218, 222 и 225 се прилагат, доколкото в акт на МС, в колективен трудов договор или в трудов договор не са предвидени по- големи размери – т.е. страните по трудовото правоотношение са свободни да определят и повисок размер на обезщетение, каквото е претендираното от ищцата гратификационно обезщетение, основано на приложението на чл. 41, буква „б“ от приложимия КТД. Въззивният съд е обсъдил подробно хипотезата на чл. 222, ал. 3 вр. чл. 228, ал. 2 от КТ, като е приел, че е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ трудовото правоотношение на работника или служителя да е прекратено, като е без 3 значение на какво основание; 2. работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, без да е необходимо именно на това основание да е прекратено трудовото му правоотношение; 3. работникът или служителят да е работил при същия работодател през изискуемите от КТД последни години от трудовия си стаж; 4/ работникът или служителят към датата на прекратяване на трудовия договор да е член на синдикална организация - страна по КТД или присъединен към КТД за посочения в договора срок. На база на тези правни постановки въззивният съд е достигнал до извода, че от представените по делото писмени доказателства се установява, че ищцата към момента на придобиване на правото за пенсия за осигурителен стаж и възраст е отговаряла на горепосочените допълнителни условия, поради което при последвалото към този момент прекратяване на трудовото й правоотношение за нея е била налице възможността да получи увеличения размер на гратификационното обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ.

Съдът е обсъдил довода на ответника, според който доколкото ищцата е продължила да изпълнява същата длъжност, но по силата на служебно правоотношение, то за нея не е възникнало право да получи обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ вр. чл. 41, б. „б“ от КТД, а полагащото й се гратификационно плащане тя е получила при прекратяване на служебното й правоотношение като е приел, че със Заповед № 57/30.03.2021г. трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено, поради което и доколкото са налице и останалите изискуеми от закона предпоставки, за нея е възникнало правото да го получи обезщетение. Съдът е отбелязал, че ищцата претендира обезщетение в частичен размер, равняващ се на брутното й трудово възнаграждение за срок от три месеца, поради което и районният съд правилно е уважил претенцията й до този размер. В обобщение въззивният съд е приел, предвид съвпадението в крайните изводи на двете съдебни инстанции, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното съдебно решение не е нищожно, както твърди касаторът. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2011 год., ОСГТК, съдебно решение, което не е изготвено писмено или не е подписано с ръкописен подпис от съдията, е нищожно. Настоящият съдебен акт, чието допускане на касационен контрол се претендира, е в съответната писмена форма и е подписано от съдебния състав, разгледал спора. Не се установява и недопустимост на съдебното решение. Спазването на процесуалните норми, уреждащи абсолютните процесуални предпоставки на правото на иск при разглеждането на делото във всяка инстанция, обезпечава законосъобразното развитие на процеса и допустимостта на съдебното решение като в настоящия случай не е налице нарушение на тези норми от решаващият въззивен съд, поради което въззивното решение е валидно и допустимо.

По така поставените в изложението по 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, настоящата касационна инстанция приема следното:

4

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. ВКС не е задължен да го изведе от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира.

Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.