Решение № 651 от 09.10.2024, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 651 гр. Горна Оряховица, 09.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, II СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен М. Дойков при участието на секретаря Мариянка Г. Къцаркова като разгледа докладваното от Пламен М. Дойков Гражданско дело № 20244120100620 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от Р. Д. П., ЕГН:

**********, с адрес: гр. Д.О., ул. ******, представляван от адв. П. П., САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****** против „Макроадванс“ АД, ЕИК:

******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ******.

В исковата молба се сочи, че ищецът и ответникът са сключили Договор за потребителски кредит № 230292/ 14.11.2023г. Сочи се, че според клаузите на договора била дадена заемната сума в размер на 750.00лева, като страните се уговорили връщането да се разсрочи за 9 месеца, при лихвен процент от 41% и ГПР в размер на 49.65%.

Страната сочи, че съгласно чл. 20 на договора П. се задължил в тридневен срок , считано от сключване на договора, да обезпечи кредита с поръчителството на едно физическо лице, одобрено от кредитора. Посоченото лице следвало да отговаря на условията на чл. 20, ал. 3 от договора- да има брутен осигурителен доход от 1400лева; да работи по трудов договор, с най – малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в ЦКР с просрочие 30дни; да не е страна по договор за кредит с „Макроадванс“ АД.

Съгласно чл. 10, ал. 1 от договора , кредитополучателят се задължил да заплати и неустойка при непредоставяне на уговореното поръчителство.

Условията при които била уговорена – 6.30лева +0.280% от усвоения размер на кредита за първия ден забава и 0.280% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден , за който кредита не е бил обезпечен, като за усвоената главница в размер на 750лева и за срока на ползване на кредита от 9месеца , от П. се изисквало заплащането на сумата в размер на 1450.89лева.

Ищецът сочи, че към сключения между него и дружеството договор се 1 прилагат правилата на ЗПК и ЗЗД. Посоченият в исковата молба договор бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26 от ЗЗД, поради противоречие със законоустановените императивни правила.

На първо място се сочи, че ДПК е сключен в нарушение на правилата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Твърди се , че са нарушени правилата на ЗПФУР , ЗЕДЕУУ и ЗПК – договорът не бил сключен на хартия, нито на друг траен носител, като липсвал саморъчен или електронен подпис. Това водело до извода за неговата нищожност.

На следващо място се претендира, че по съдържанието си клаузите на чл. 20 и чл. 10 от договора са скрито възнаграждение за кредитора, което той бил прикрил като обезпечение. Изискванията, които били поставени за кредитополучателя били неосъществими, предвид и ниския размер на търсения кредит. С поставените изисквания , които било ясно, че не може да бъдат изпълнени, кредиторът целял да се обогати допълнително, като обозначил това вземане като неустойка. Ищецът претендира, че тази неустойка не била включена и в изчисляването на ГПР ( чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК) и към договорната лихва ( чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК) , като с това се стремял да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Извод за това се правел и от обстоятелството, че вземането за неустойка се добавяло и при формиране на съответните анюитетни вноски. Кредиторът изначално имал очакване длъжникът да не изпълни задължението си да представи обезпечение.

Оспорва се и това, че изискването за предоставяне на поръчителство не представлявало обезпечение само по себе си по смисъла на закона.

Поръчителството , представлявало договор между кредитора и трето лице, което поемало отговорност за изпълнение задълженията на длъжника, поради което кредитополучателят нямало как да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Това също потвърждавало виждането, че се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Нарушена била и нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК във вр. чл. 19 от ЗПК. В договора била посочена само абсолютната стойност на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвала ясно разписна методика за формиране на ГПР, в това число и относно компонентите, които са включени в него и как се формира посочения с договора размер, кои са допусканията , които са използвани при изчисляването. Сочат се разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и §1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Прави се извод, че кредитодателят незаконосъобразно не бил включил неустойката в ГПР , като ако същата била включена , то действителния размер на ГПР би възлизал на 150%. С действията си ответникът бил заблудил ищеца за действителния размер на ГПР , приложими по отношение на договора.

Твърди се също, че това действие на ответника – за посочване на ГПР в договора, който не е приложен между страните, представлявало и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 , т. 1 от ЗЗП и по смисъла на правото на ЕС.

Ищецът твърди, че в случая не било възможно на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите били незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Цитира се разпоредбата на 2 чл. 26, ал. 4 от ЗЗД , но ищецът счита, че не е налице нито една от двете й хипотези. Изрично било въведено изискването, че в клаузите на договора се включва и уговорката за ГПР – чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Аргумент за недействителност на договора на това основание се извеждал и от това, че съгласно специфичната защита, предоставена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК при неспазване на императивните изисквания към договора, уговорени в чл. 10. ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1 , т. 9 от ЗПК и ГПР - чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен. Цитира се съдебна практика.

На следващо място се твърди, че клаузата за заплащане на неустойка по процесния договор нарушавала изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 Закона за защита на потребителите и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Ищецът твърди, че посочената клауза от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики. Това била уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и била довела до значително неравновесие между правата и задълженията на ответника и ищеца, като задължавала последния при неизпълнение на задължението да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл.

143, т. 5 от ЗЗП). Наред с това същата не била формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП и клаузата не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Твърди се също, че посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.

68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя действала подвеждащо на потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Посоченото обстоятелство аргументирало и нищожността на неустойката и на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД – предвидената в договора неустойка била излязла извън присъщите й функции и целяла единствено кредиторът да се обогати неоснователно. С уговаряне на неустойка извън типичните й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции , накърнявало добрите нрави и водело до извода за нищожност на същата.

Излагат се и аргументи, че „добрите нрави“ са нарушени и поради значителната нееквивалентност на насрещните престации по договора.

Уговорената неустойка била в размер на 567.00лева, при главница от 750.00лева. Неустойката също така надвишавала договорената лихва повече от четири пъти – размерът на последната бил 133.89лева.

Клаузата за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение по договора била нищожна и на самостоятелно основание – чл. 21, ал. 1 от ЗПК , като заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Въведените изисквания към обезпеченията и срока за предоставянето им създавали значителни затруднения за длъжника, а за неизпълнението на това задължение не водело до вреди за кредитора. Неустойката била скрито възнаграждение за кредитора, а включена към погасителните вноски се явява добавка към възнаградителната лихва и сигурна печалба за заемодателя.

Друго нарушение на „добрите нрави“ бил и уговорения размер на 3 договорната лихва от 41 % , който надхвърлял три пъти размера на законната лихва. Така се нарушавало договорното равноправие между страните и уговорката за това също се явявала нищожна. Нищожността на уговорката относно договорната лихва водела до извод за нищожност на целия договор ( арг. от чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. чл. 22 от ЗПК).

Последното основание, което се сочи, че води до извод за нищожност на договора за потребителски кредит е по чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Според ищеца в ДПК следва да се съдържа приложимия лихвен процент на ден при отказ от кредит, какъвто не се съдържало в процесния договор.

Претендира се да се постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на Договор потребителски кредит № 230292/ 14.11.2023г. , сключен с ответната страна, като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП. Прави се искане за присъждане на разноски. Представят се писмени доказателства. Правят се доказателствени искания.

Ответникът „Макроадванс“ АД представя писмен отговор в срока по чл.

131 от ГПК чрез юриск. Ж. Т.. Дружеството оспорва изцяло предявените искове.

На първо място ответникът твърди, че исковата молба е недопустима.

По основателността на предявените искове, процесуалният представител на ответната страна на мира същите за неоснователни.

На първо място ответникът не спори, че между него и ищецът е сключен Договор за кредит № 230929/ 14.11.2023г., с който на П. е отпуснат заем в размер на 750.00лева и сумата е била получена от последния. Договорът бил сключен в съответствие на ЗПФУР.

Неоснователни били претенциите за нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗПК.

Твърди се, че са спазени изискванията на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ, като подписването на договора е станало посредством поредица от действия , извършени в съответната интернет страница на кредитора и завършващи с натискане на бутон „подпиши“. В ОУ било записано, че по този начин кредитополучателят подписвал всички страници на договора, ОУ и приложенията към него.

Договорите, които дружеството сключвало , били изцяло онлайн и чрез страницата им www.kinti.bg, при спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД и ЗЕДЕУУ. Кандидатстването и подписването на договора било станало чрез размяна на електронни съобщения между дружеството и кредитополучателя.

На 14.11.2023г. кредитополучателят бил извършил преводно нареждане на отпусната сума към „Ипей“ АД, като ищецът бил усвоил сумата на същата дата. Сочат се и се представят доказателства за това. Изплащането на сумата ставала на гише, след представяне на документ за самоличност на клиента.

Оспорва се твърдението за нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК. Възразява се, че неустойката уговорена в чл. 10 от договора води до нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Същата съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК не се включвала в ГПР и нейния размер не водел до увеличаването му над максимално определение в закона размер. Размерът на ГРП бил изчислен съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗПК, съгласно Приложение № 1 от закона.

Не било основателно и възражението, че договорът бил нищожен 4 поради липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР. В договора бил посочен ГПР , като последния бил формиран от посочените в чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти.