Решение № 1598 от 19.12.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1598 гр. Пазарджик, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ненка Цветанкова при участието на секретаря Стоянка Миладинова като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело № 20245220105340 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по повод искова молба от Т. Г. Х., с ЕГН **********, с адрес гр. Пазарджик, ул. „***** чрез ЕАД „Е. И.“ против „Креди Йес” ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление гр. Х., ул. „*****, представлявано от В.

М. И., с която се иска от съда да постанови решение, с което да обяви нищожността на сключения между страните Договор за кредит № 59808 от 11.11.2024 г..

В исковата молба ищецът твърди, че на 11.11.2024 г. между страните е сключен Договор за кредит, по силата на който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 1200 лева при ГПР 48,248%.

В чл. 6 от договора било уговорено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията, подробно посочени в чл. 10 от общите условия към договора. При неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 6 от договора, респ. чл. 10 от ОУ към договора за кредит, същият дължал неустойка съгл. чл. 8 от договора в размер на 1022,32 лева. Размерът на неустойката следвало да се заплаща разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала и месечна вноска за неустойка.

Твърди се, че ищецът усвоил изцяло заемната сума, но не дължи плащания за неустойка по подробно изложени съображения с доводи, че чрез начисляването й се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочва, че на практика изискванията, поставени от кредитора спрямо дължимото от потребителя обезпечение, са неизпълними от страна на потребителя. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които кредиторите събират за осигуряване на фирми - гаранти, ответната 1 небанкова финансова институция си осигурила допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно се преодолявало законовото изискване за максимален размер на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Счита клаузата за неустойка за нищожна, тъй като не отговаря на присъщите за неустойката функции и противоречи на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения, както и на принципа за добросъвестност. В тази насока излага подробни съображения.

Посочва, че поради невключването на неустойката в посочения в потребителския договор размер на ГПР последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката.

Счита, че поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Посочва, че когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството дали заемът е обезпечен. При заем с кратък срок на ползване /4 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 250 % по-висок от стойността на заема не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. В този смисъл твърди, че размерът на формираната от ответника печалба надвишава близо трикратно размера на предоставения заем.

Посочва, че в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 3,330 % месечно, към която следвало да се прибави скритата лихва под формата на неустойка, ще надхвърли с над 10 пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави.

Заявява, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва. Счита, че в настоящия случай чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване, се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва, поставяйки на кредитополучателя неизпълними условия, като по този начин кредиторът създава предпоставки за начисляване на допълнително възнаграждение за неустойка.

Счита, че на плоскостта на процесния казус нищожните клаузи на договора относно 2 определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпусналия кредит.

Позовава се на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, съгласно която при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 712 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и на годишния процент на разходите - чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.

Твърди, че кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на 150 % от предоставената главница, като поставя неизпълними условия на кредитополучателя, което освен на цитираните ограничения в ЗПК противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на тьрговеца и потребителя.

Претендира разноски.

В проведеното съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща процесуален представител. Постъпила е молба от адвокат Е. И. от АК П., пълномощник на ищеца, с която моли съдът да уважи исковата претенция.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, в който излага доводи за неоснователност на исковата претенция.

Не оспорва, че между ищеца в качеството на заемополучател и ответното дружество, в качеството му на заемател, на 11.11.2024 г. е сключен договор за потребителски кредит № 59808, по силата на който ответното дружество е предоставило сумата в размер на 1200 лева.

Посочва, че към момента на сключване на договора ищецът е издал в полза на „Креди Йес“ ООД ценна книга и не е предоставил гарант, който да отговаря на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем. В тази връзка съгл. чл. 8 от договора ищецът дължал неустойка с начин на разсрочено плащане, подробно описан в погасителен план към договора за паричен заем.

Твърди, че заемателят се е запознал с погасителния план към договора за заем, с посочени месечни вноски и падеж в зависимост от представените обезпечения, уговорени в чл. 6 и чл. 8 от договора, както и с Общите условия по договора.

Оспорва твърденията за нищожност договора за кредит. Намира, че същият отговоря на всички законови изисквания на ЗПК и ЗЗП.

Излага, че договорът бил сключен по инициатива на ищеца при спазване изискванията на закона, след като му била предоставена необходимата договорна информация относно заявения размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР и изискването за заплащане на неустойка за непредставено обезпечение. Същият съответствал на изискванията на ЗПК и 3

ЗЗП.

Оспорва твърденията, че годишният процент на разходите в размер на 48,661 % надвишавал законово определения размер от пет пъти законната лихва към датата на сключването му. Счита, че при изчисляването му не следвало да се включва размерът на неустойката.

Поддържа, че в чл. 3.3 от договора ясно и разбираемо било посочено как точно се изчислява ГПР.

Оспорва доводите за нищожност на клаузата на чл. 8 от договора за кредит, предвиждаща заплащане на неустойка за непредставено обезпечение. Същата била индивидуално уговорена. Размерът на неустойката изначало бил определен до точно фиксирана и опредЕ. от страните сума към момента на сключване на договора и заемателят се е съгласил с нея, изразил своята воля посредством подписването на договора и е заплатил част от нейния размер. При сключването на договора за паричен заем страните по него са действали в рамките на свободата на договаряне /чл. 9 от ЗЗД/ и уговорената в договора неустойката била проявление на принципа на автономия на волята в частното право.

Оспорва твърденията, че поради особения начин на плащане – разсрочено, неустойката представлявала прикрита договорна лихва.

Счита, че клаузата на чл. 8 от процесния договор за кредит отговаряла на изискванията на закона и не била неравноправна клауза.

Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител. Постъпила е молба, с която се иска отхвърляне на исковата претенция.

Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, вкл. обявено за безспорно с доклада по делото, а и от представеното и прието по делото удостоверение за активен кредит с изх. № 16644 от 05.12.2024 г., издадено от ответното дружество, се установява, че между страните е сключен Договор за кредит № 59808 от 11.11.2024 г., по силата на който кредиторът е поел задължение да предостави на ищеца кредит в размер на сумата от 1200 лева, който да бъде върнат на 13 месечни вноски, че ищецът е получил заемната сума, че в чл. 8 от договора е уговорена дължимостта на неустойка за непредставяне на обезпечение, чийто размер не е включени в ГПР, посочен в договора, че ищецът не е извършвал плащания по договора. От посоченото удостоверение се установява, че общата дължима сума по договора е в размер на 2873 лева.

В отговора на исковата молба е обективирано извлечение от работния софтуер на ответното дружество, видно от което сумата по процесния договор в размер на 2873 лева е следвало да се заплати от ищеца на 13 месечни вноски, всяка от които с падеж на 8 – мо число от месеца и в размер на 221 лева. Размерът на месечната вноска е формиран от суми 4 за главница, договорна лихва и неустойка в размер на 105,77 лева месечно /последната 13 та вноска за неустойка е в размер на 105,79 лева/. Т.е. задължението за заплащане на неустойка е в размер на общо 1375,03 лева и е предвидено да се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска. Плащания по договора не са извършени. Доколкото тези обстоятелства се извличат от обективираната в отговора на исковата молба от ответника в табличен вид справка по кредита, съдът приема, че същите се признават от страната.

На следващо място следва да се посочи, че с определение № 2220/15.07.2025 г. съдът е задължил ответника да предостави Договор за кредит № 59808 от 11.11.2024 г., погасителен план, ведно с всички приложения и допълнения към него, както и приложимите общи условия. Указал е неблагоприятните последици по чл. 161 от ГПК. От страна на ответника не бяха представени горепосочените документи, поради което съдът приема за доказано, изложеното в исковата молба досежно процесния договор.

При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:

Безспорно е между страните, а и от писмените доказателства по делото се установява, че са били обвързани от облигационно правоотношение по силата на Договор за кредит № 59808 от 11.11.2024 г.. за сумата от 1200 лева, която сума е била усвоена от ищеца срещу задължението на ищеца да ги върне при уговорените в договора условия. Тези обстоятелства не се оспорват по делото.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При така установената фактическа обстановка настоящият съдебен състав приема, че сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на цитираната разпоредба, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.