Решение № 7 от 12.01.2024, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№7 гр. Сливница, 12.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана М. Маркова при участието на секретаря Жанета Ив. Божилова като разгледа докладваното от Мариана М. Маркова Гражданско дело № 20231890100411 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, чл. 19 ЗПК и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП от Х. Г. А., ЕГН **********, чрез адв.

Й. срещу „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД , ЕИК ........, със седалище и адрес на управление гр. ............. се иска да бъде провъзгласена нищожността на клаузата по чл. 10, ал. 2 (съобразно уточнението в допълнителната молба) за заплащане на такса „експресно обслужване“ на кредит в размер на 228,39 лв. от договор за паричен заем № 300764135 поради накърняване на добрите нрави и неравноправност.

В исковата молба се твърди, че по силата на договор за паричен заем № 300764135 от 07.12.2020 г., ответното дружество предоставило на ищцата сума в размер на 700 лв. В договора било вписано, че поради бързото разглеждане на кредита ще бъде начислена сумата в размер на 228,39 лв. (възлизаща на 323,6% от размера на главницата), чието заплащане било разсрочено с месечните вноски по кредита.

На първо място ищцата счита, че тази клауза, предвиждаща приоритетно обслужване на кредитополучателят пред другите клиенти на ответното дружество, е неравноправна, излишна и нелогична, тъй като задължава потребителя да заплати суми за неизвършени услуги. В тази връзка посочва, че вписания в договора специален безплатен телефон за „експресно обслужване“ не е индивидуален за всеки кредитополучател, още повече, че ответното дружество е фирма за бързи кредити и предметът му на дейност е свързан с произнасяне по искането за отпускане на кредит до един час от подаването му. На следващо място счита, че клаузата на чл.10, ал.2 от договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговореното в нея заплащане на допълнителна услуга води до 1 оскъпяване на кредита, за което е житейски нелогично кредитополучателят да се съгласи, след като се намира в очевидна нужда. На последно място ищцата поддържа, че клаузата за заплащане на допълнителната услуга, свързана с усвояването и управлението на кредита заобикаля императивни норми от закона – чл.19, ал.4 ЗПК, защото представляват печалба на кредитора и надбавка към главницата. С нищожната клауза се нарушава въведеното в цитираната разпоредба ограничение лихвите и разходите по кредита да не надхвърлят 50 % от главницата. Заявява, че в случая ГПР е многократно над максимално допустимия.

При тези съображения за ищцата е налице правен интерес от предявяване на установителния иск против ответното дружество за провъзгласяване нищожността на чл.10, ал.2 от договора за кредит. Претендира се разноски.

В едномесечния срок по чл. 131 ГПК от получаване на исковата молба ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че с атакуваната клауза не се накърняват добрите нрави, тъй като същата не е в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност и не е налице нееквивалентност на насрещните престации. Счита за неоснователно твърдението за скрита възнаградителна лихва, като поддържа, че ГПР следва да е наличен в договора, което е в случая е така и процентът е правилно изчислен, като допълнителните действия, заявени от кредитополучателя по договора, не са част от ГПР, съгласно ДР на ЗПК. Сочи, че кредитополучателят сам е пожелал тези действия, като те не са задължителна предпоставка за отпускане на кредита. Изтъква, че клаузата присъства в СЕФ като цена и ищецът е бил уведомен за нея. Предвид гореизложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Представен е договор за кредит MAX-300764135, сключен на 07.12.2020 г. между „Би енд джи кредит“ ООД, като кредитор, и Х. Г. А., като кредитополучател, съгласно който кредиторът се задължава да предостави сумата от 700 лева, а кредитополучателят приема да връща същата парична сума на двадесет и една погасителни вноски, всяка от които в размер от 39, 17 лева. Съгласно чл. 10, ал. 2 от договора при кандидатстването си за кредит кредитоискателят е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит като паричната сума за бързо разглеждане е в размер от 244, 79 лева и е дължима на равни части през периода на кредита, добавени към всяка погасителна вноска.

Установява се, че погасителната вноска възлиза на 39, 17 лева по първоначалния погасителен план, а след добавяне на уговорените плащания по чл. 10, ал.1 и 2 от договора за кредит погасителната вноска е в размер от 67, 50 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Искът с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, чл. 19 ЗПК и по чл.

2

143, ал. 1 от ЗЗП за прогласяване нищожност на договорна клауза подлежи на уважаване, ако бъдат установени обстоятелства, при които тази договорна клауза не би могла валидно да обвързва страните и да породи правни последици за страните по договорното правоотношение. В настоящия случай ищцата А. с исковата си претенция твърди, че клаузата на чл. 10, ал. 2 от сключения договор за кредит, с която е регламентирана дължимост на такса за експресно обслужване на кредита е нищожна. Страните не спорят, а и от представените по делото доказателства се установява, че между страните е сключен договор за заем със заемна парична сума в размер от 700 лева, а от цитираната клауза на чл.

10, ал. 2 от договора се установява, че предвидената такса за експресно обслужване на кредита възлиза на 350 лева, т.е. представлява 50 % от заемната парична сума.

Настоящият съдебен състав приема, че исковата претенция, предявена от ищцата А. за прогласяване нищожността на договорната клауза на чл. 10, ал. 2 от договора за кредит, сключен между страните подлежи на уважаване. При съобразяване правилото за разпределение на доказателствената тежест ищцата А. следва да проведе доказване, че договорната клауза, с която е предвидено възнаграждение за услуга експресно обслужване на кредита противоречи на или заобикаля императивни правни норми, а в тежест на ответника е провеждането на доказване, че договорната клауза е индивидуално уговорена и при уговарянето й не е допуснато нарушение на императивна правна норма. Съдът счита, че посочената клауза не е индивидуално уговорена - ответникът не е ангажирал доказателства клаузата да е уговорена между страните по конкретното заемно правоотношение, а същевременно предвид обстоятелството, че с договорната клауза се препраща към общите условия, съдът намира, че дружеството ответник по исковете обичайно предлага подобна договорна клауза на лицата, кандидатстващи за отпускане на паричен заем, респективно тази договорна клауза не е предмет на индивидуално договаряне. В тази насока съдът намира, че следва да бъде отчетено, че съгласно чл. 146, ал. 2 от Закона за защита на потребителите клаузи, които са включени в общите условия не се явяват индивидуално договорени, а ако тези клаузи бъдат счетени за неравноправни същите се явяват нищожни чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, т.е. не биха могли да породят правни последици. Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите клаузата се явява неравноправна, ако е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Съдът приема, че оспорената като нищожна клауза, регламентираща такса за експресно обслужване, поражда значително нарастване общия размер на задължението по договора за кредит и поради тази причина клаузата на чл. 10, ал. 2 от договора за кредит следва да бъде прогласена за нищожна. В тази насока съдът счита, че следва да бъде отчетено, че размерът на заемната парична сума е 700 лева, а размерът на възнаграждението за динамично плащане възлиза на 350 лева, т.е. е в размер на половината от размера на главницата. За да възприеме, че уговарянето на допълнително възнаграждение за динамично плащане накърнява принципа на добросъвестност при договарянето, а и накърнява равновесието между страните, съдът взе предвид, че принципът на еквивалентност на договорните престации предвижда, че правото на възнаграждение възниква за реално реализирани задължения по договорното 3 правоотношение. Съдът счита, че чрез уговаряне на дължимост на такса експресно обслужване се достига до нарушаване на императивни правни норми, а именно на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК общият размер на разходите не може да надвишава петкратния размер на законната лихва, а, ал. 5 предвижда, че всяка уговорка в противен смисъл се явява недействителна. Макар договорът да съдържа отразяване, че ГПР възлиза на 47, 64 %, което формално води до спазване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, уговарянето на допълнително възнаграждение за експресно обслужване в размер, на половина от размера на главницата по договора за кредит води до извод, че се достига до накърняване на императивни разпоредби. Съгласно § 1, т. 1 от Закона за потребителския кредит общият разход на кредита включва всички видове разходи, пряко свързани с договора за кредит. Отчитайки легалната дефиниция на понятието общ разход по кредита, съдът приема, че разходи, свързани с начин на погасяване на вноските по кредита, би следвало да бъдат включени в общия разход, защото са свързани с договора за кредит. В конкретния случай ако уговореното възнаграждение за експресно обслужване би било включено в ГПР би се достигнало до нарушаване разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Така мотивиран, съдът намира, че исковата претенция за прогласяване нищожността на договорната клауза на чл. 10, ал. 2 от договора за кредит е основателна.

При този изход на делото и като съобрази, че ищцата А. претендира присъждането на съдебноделоводни разноски съдът намира, че в полза на ищцата следва да бъде присъдена сумата от 50 лева внесена държавна такса, а в полза на адв. Й. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 1200 лева за предоставена правна помощ по реда на чл. 38 от ЗА.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 10, ал. 2 от договор за кредит MAX-300764135, сключен на 07.12.2020 г., между Х. Г. А., ЕГН **********, с адрес: село ........ и „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД , ЕИК ........, със седалище и адрес на управление гр.

Со............., представлявано от Б.Б и С.Г., по предявения от Х. Г. А. чрез адв. Й. от САК, срещу „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, чл. 19 ЗПК и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ........, със седалище и адрес на управление гр. Со............., представлявано от Б.Б и С.Г., да заплати н а Х. Г. А., ЕГН **********, с адрес: село ........ сумата от 50 лева съдебноделоводни разноски за държавна такса.

ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 ЗА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ........, със седалище и адрес на управление гр. Со............., представлявано от Б.Б и С.Г., да заплати на адв. Х. П. Й. - К., с адрес гр. ............. сумата от 1 200 лева адвокатско възнаграждение за предоставена правна помощ на ищцата в първоинстанционното производство.

4

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Сливница: _______________________

5