Решение № 263468 от 28.05.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 28.05.2021г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,

ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: МАРИАНА

ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ

МИРОСЛАВ СТОЯНОВ при участието на секретаря Емилия

Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 8874 по описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 22.04.2020г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 23.07.2020г., постановено по гр.д. № 23749/2019г. по описа на СРС, ГО, 154 състав, е уважен предявеният от В.С.П. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за несъществуване на вземане в полза на ответното дружество в размер на сумата от общо 6 819, 05 лева, от който – 4 367, 14 лева – главница за топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, жк „********, за периода от м.08.2011г. до м.04.2013г. и от м.05.2018г. до м.03.2019г. и 2 451, 91 лева – лихва за забава върху главницата.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответното дружество „Т.С.“ ЕАД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа необоснованост на решаващия мотив за уважаване на иска, а именно – липса на доказателства, че ответницата е потребител на топлинна енергия за исковия период. Сочи, че по делото е представено писмо от Столична община – район „Младост“ от 23.10.2004г., в което се съдържа информация, че процесният имот е продаден на лицата И.Д.П.и В. С.П.. Освен това, видно от представения списък на етажните собственици срещу апартамент № 28 се е разписал съпругът на ищцата - И.П., с което същият е направил изявление, че е собственик на имота. Тези документи не били оспорени от ищцата, поради което необосновано първоинстанционният съд не ги е кредитирал. На следващо място, жалбоподателят акцентира на обстоятелството, че по делото е прието заявление-декларация от ищцата за откриване на партида от 27.01.2010г., с което е направено волеизявление за сключване на договор между страните за доставка на топлинна енергия за процесния имот. С оглед на изложеното се навеждат съображения, че по делото е безспорно установено наличието на договорно правоотношение между страните за исковия период, както и качеството на ищцата – потребител на топлинна енергия. Количеството и стойността на доставената топлинна енергия били установени въз основа на неоспорените заключения на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертиза, поради което е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

Насрещната страна в производството – В.С.П. оспорва основателността на въззивната жалба. Поддържа, че представените писмени доказателства не установяват по реда на пълното и главно доказване, че тя е собственик на процесния имот. Навежда доводи, че заявлението за откриване на партида при ответното дружество само по себе си не е доказателство за право на собственост или вещно право на ползване, тъй като потребител на топлинна енергия според изричната законова разпоредба е собственикът или ползвателят, а не титулярът на партидата. Счита, че на заявлението-декларация е придадена юридическа функция само и единствено при наличие на лице, ползващо имота по силата на облигационно правоотношение. В случая нито са навеждани твърдения, нито са ангажирани доказателства, че ищцата е облигационен ползвател, в който случай представеното заявление-декларация би било правно релевантно за предмета на делото. Развити са подробни съображения, че заявлението-декларация е приравнено на сключване на договор между лицето и топлопреносното предприятие само при наличие на доказателства за ползване на имота по силата на различно от вещното правоотношение. Да се приемело противното би означавало да се дерогират нормите на ЗЕ, в частта, в която е прието, че потребител е собственик или вещен ползвател, и вместо това да се приеме, че потребител е лицето, подало заявление-декларация за откриване на партида. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение в цялост.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване несъществуване на вземане за доставена топлинна енергия, ведно с обезщетение за забава.

За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че е сезиран с процесуално допустими искове за установяване несъществуването на вземане по договор за продажба на топлинна енергия, както и че ищцата не е страна по облигационно правоотношение с ответното дружество по продажба на топлинна енергия.

Основателността на иска е обоснована с липсата на ангажирани доказателства, че титулярът на партидата /ищцата В.П./ е собственик или вещен ползвател на процесния топлоснабден имот.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предмет на исковото производство по чл. 124, ал. 1 от ГПК, е съществуването на самото изпълняемо право. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, всяка едно от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Независимо от процесуалното си качество, кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.

На етапа на въззивното производство между страните по делото е спорно обстоятелството дали ищецът има качеството потребител на топлинна енергия за процесния обект. По така повдигнатия спор настоящият съдебен състав приема следното:

Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.

Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.

С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.

Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие.

Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект.

Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.

Фактът, че за исковия период ищцата В.С.П. е била потребител на топлинна енергия на основание съществуващ между нея и ответното дружество договор, сключен при публично известни условия по смисъла на приложимата при дадения казус норма на чл. 150 от ЗЕ, се установява от представените по делото писмени доказателства.