Решение № 1419 от 04.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1419 гр. София, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100507215 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „А1 България“ ЕАД срещу решение от 28.03.2025 г. по гр.д. №60342/2024 г. на Софийския районен съд, 180 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на „Минолби“ ЕООД на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата 2,54 лв. с ДДС – недължимо платени такси, начислени с фактура №442064078/04.01.2022 г., както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че процесната сума подлежи на връщане на ищеца, тъй като по делото не е установено, че именно той е дал това, което претендира да му бъде върнато. Поддържа, че не е налице намаляване имуществото на ищеца. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Минолби“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса 1 на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. За пълнота на изложението следва да се добави и следното:

С иска по чл.55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил дадената му сума. Първата хипотеза на чл.55 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание.

Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало.

В конкретния случай няма спор, че сумата е платена при изначална липса на основание, т.е. в хипотезата на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, както и че е заплатена от трето лице, а спорът е във въззивното производство е съсредоточен върху това дали е налице обедняване на ищеца.

Разпоредбата на чл.73 ЗЗД регламентира възможността за изпълнение на задължението от трето лице дори против волята на кредитора в случаите, когато кредиторът няма интерес задължението да бъде изпълнено лично от длъжника. Когато естеството на задължението е такова, че може да бъде изпълнено от всяко лице и страните не са сключили договора intuitu personae, задължението може да бъде изпълнено от трето лице. Тази възможност произтича от същността на изпълнението като осъществяване на дължимия резултат. Изпълнението на чужд дълг чрез трето лице може да се осъществи по няколко начина. Длъжникът може да упълномощи друго лице да извърши фактическите или правните действия по изпълнението и в този случай третото лице действа от името на длъжника и изпълнява като негов представител. Допустимо е третото лице да изпълни чужд дълг по своя инициатива, без да е упълномощено от длъжника и да изпълни от свое име. За да има погасителен ефект изпълнението от трето лице съгласно чл.73 ЗЗД, е необходимо последното да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането с желание да освободи длъжника от задължението. Аргументи в тази насока могат да се намерят и в разпоредбата на чл.56 ЗЗД, уреждаща изпълнението поради грешка. Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от длъжника, когато задълженията не са intuitu personae и изпълнението не е извършено поради грешка. За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия дълг. Законът не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се погасява, и се отнася до възможността на третото лице да се суброгира в правата на кредитора съгласно чл.74 ЗЗД /така решение №197 от 07.02.2012 г. на ВКС по т.д. №1043/2010 г., II ТО/.

С изпълнението от третото лице се погасява вземането на кредитора, поради това, че същият е удовлетворен, но изпълнението не погасява задължението на длъжника по отношение на третото, изпълнило неговия дълг лице. Това трето лице не е обвързано за дълга, който изпълнява, но тъй като го изпълнява на същото основание, същият има правото да репарира обратно всичко, с което се е обеднило. Това право на регрес на това трето лице разполага с обратния иск за връщане на платеното чрез иска за неоснователно обогатяване.

Имуществото, с което третото лице е престирало вместо този длъжника е намалило патримониума му, докато това на длъжника е останало непроменено, т.е. налице е обогатяване под формата на намаляване на пасиви, които той е спестил чрез частичното плащане на дълга му от третото лице, без да е налице основание за това погасяване, т.е. при тази хипотеза в полза на третото лице, а не длъжника, се поражда право да предяви искове за 2 настъпило неоснователно обогатяване /в този смисъл решение №1131 от 22.12.2006 г. на ВКС по т.д. №717/2006 г., II ТО/. Институтът на неоснователното обогатяване цели да възстанови действително настъпило неоснователно имуществено разместване, като необходимо условие за уважаване на кондикционния иск по чл.55 ал.1 ЗЗД е доказване намаляване на имуществото на длъжника.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 25,56 евро, представляваща адвокатско възнаграждение.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №5508 от 28.03.2025 г., постановено по гр.д.

№60342/2024 г. по описа на СРС, ГО, 180 състав.

ОСЪЖДА „А1 България“ АД, ЕИК 131468980, седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. „Кукуш“ №1, да заплати на „Минолби“ ЕООД, ЕИК 201995159, седалище и адрес на управление: гр. Бургас, жк. ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата в размер на 25,56 евро, представляваща разноски във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3