Определение № 801 от 20.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 801 гр. София, 20.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Здравка Първанова Касационно гражданско дело № 20258002100674 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 22804/04.09.2024 г. на Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ ЕАД, чрез адвокат М. П. и адвокат Л. С. Д. – М. и насрещна касационна жалба вх. № 30350/21.11.2024 г. на Д. И. В.-Т., чрез адвокат А. К., срещу въззивно решение № 814/09.07.2024 г. по в. гр. д. № 1124/2024 г. на Апелативен съд - София.

Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ ЕАД обжалва решението в частта, с която е осъдена на основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД да заплати на Д. И. В.-Т. 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди.

Д. И. В.-Т. обжалва въззивното решение в частта, с която претенцията й за неимуществени вреди е отхвърлена над уважената част от 50 000 лева, до пълния предявен размер от 100 000 лева.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения по наведените от страните доводи и релевантни за спора доказателства, съответно да обоснове защо кредитира някои от тях; 2.

Задължен ли е въззивният съд да обсъди в цялост приетите по делото съдебномедицински експертизи, като изложи конкретни мотиви коя част от експертните заключения кредитира и защо, както и коя част от експертните заключения не кредитира и защо; 3. Задължен ли е въззивният съд, когато възприеме различна правна квалификация на спора служебно, без да е сезиран с такова искане, да укаже на страните кои факти подлежат на доказване, както и 1 необходимостта от ангажиране на съответните доказателства; 4. При сезиране на съда с обективно съединени осъдителни искове за непозволено увреждане от вреди, настъпили вследствие на безвиновна гаранционно-обезпечителна отговорност на гражданскоправен субект и администрацията, как се прилага чл. 53 ЗЗД относно солидарността и обикновеното другарство в процеса при тази хипотеза? Допустимо ли е гражданският съд да разглежда искове с правно основание чл. 49 ЗЗД срещу администрация? Ако не, на кой съд е подсъдно, респ. ако делата бъдат разделени между граждански и административен съд, кой от двата спора следва да се разглежда като преюдициален спрямо другия и какъв е определящият „значимостта“ за спора критерий при спиране на дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК?

Допустимо ли е съдът да даде указания по чл. 101 ГПК в гореизложената хипотеза, като насочи страната да „коригира“ исковата си молба и отмени твърдението, че е увредена от неколцина, а те отговарят солидарно; 5. Отпада ли задължението на пациент да се грижи за здравето си докато се намира в лечебно заведение, т.е. приложима ли е нормата на чл. 94, ал.

1, т. 1 вр. т. 3 и т. 4 ЗЗ или приложимостта на т. 1 не може да се кумулира с т. 3 и т. 4, тъй като при хоспитализация единствената грижа за здравето на пациента следва да се полага от лекарите/медицинския екип; 6. Приравнява ли се отказът от лечение, вкл. с конклудентни действия (напускане територията на лечебното заведение), с поставяне на медицинския екип/лекуващия лекар в обективна невъзможност да полага дължимата грижа на добрия лекар и респ. може ли той (отказът) да се възприеме като обстоятелство, изключващо вината при настъпили вреди.

Ответникът по касационната жалба – Д. И. В.-Т., чрез адвокат А. К., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.

В срока за отговор подава и насрещна касационна жалба.

В насрещната касационна жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Правилно ли е определен от въззивния съд с обжалваното решение размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, и конкретно съобразен ли е този размер в достатъчна степен с характера, интензитета и продължителността на търпените от ищцата към датата на деликта и след това болки и страдания, с преживените от ищцата негативни емоции; 2. Следва ли да бъде взето предвид състоянието на ответника при определянето на обезщетението за неимуществени вреди; 3. Правилно ли е оценен в решението на въззивния съд размерът на обезщетението с оглед общественоикономическото състояние през 2016 г.; 4. Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от смърт на близък човек да се отчита естеството на връзката между обезщетения и загиналия, близостта им, обстоятелството, че са живеели заедно.

Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в сроковете по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2, вр. с ал. 1 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

2

С въззивното решение е отменено решение № 471/24.01.2024 г. по гр. д. № 12867/2021 г. на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлен искът на Д. И. В.-Т. срещу Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“, гр. Нови Искър, с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от изчезването на сина й С. В. М. и последвала му смърт, вследствие на бездействие на служители на ответната болница, ведно със законната лихва върху претендираната сума от 09.07.2018 г. до окончателното изплащане. Вместо него е постановено друго, с което Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ е осъдена на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на Д. И. В.-Т. обезщетение от 50 000 лева за неимуществени вреди от изчезването на сина й С. М. и последвалата му смърт, вследствие на бездействие на служители на ответната болница, ведно със законната лихва върху главницата от 09.07.2018 г. до окончателното изплащане. В останалата част, с която предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 50 000 лева до пълния претендиран размер от 100 000 лева, първоинстанционното решение е потвърдено.

Въззивният съд е приел е за установено, че на 12.07.2016 г. в 16:30 ч. С. В. М. е скочил върху релсите в метростанция СУ „Св. Климент Охридски“. В същия ден лицето е прието за лечение в ответната болница, с диагноза „параноидна шизофрения“. При постъпването си в болничното заведение М. е подписал декларация за отказ от лечение. Независимо от направения отказ, болничното заведение е продължило да прилага медикаментозно лечение по отношение на пациента. От извършени изследвания на 12.07.2016 г. е констатирано, че М. е психомоторно напрегнат, говорно и двигателно оживен, некритичен към заболяването, с мисловен процес с параноидни налудности, с волево – импулсивни действия с разрушителни тенденции, споделяйки суицидни мисли, памет и интелект – болестно ангажирани. В епикриза от 27.07.2016 г. е отразено, че пациентът е служебно изписан от болницата, поради самоволно напускане на лечебното заведение. Установено е, че преди напускането му на 19.07.2016 г. директорът на ответната болница е внесъл в съда искане по реда на чл. 154, ал.

3 ЗЗ за вземане на решение за провеждане на задължително лечение на М.. В искането е посочено, че лицето може да извърши действия, които да бъдат опасни за околните, както и да увреди собственото си здраве. Образувано е ч. н. д. № 12836/2016 г. по описа на СРС, като с разпореждане от 26.07.2016 г., съдията-докладчик е насрочил делото в ОСЗ на 28.07.2016 г., със задължение за явяване на освидетелстваното лице и вещо лице-психиатър. След като М. не се е явил в заседанието, то е отложено. На 01.12.2016 г. е обявен за издирване. На 13.06.2017 г. по наказателното дело е приобщена СМЕ, от която е установено, че лицето е починало. От събраните писмени доказателства въззивният съд е установил, че С. М. е диагностициран със заболяването „параноидна шизофрения“ през 2002 г. Многократно е хоспитализиран, както в ответната Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“, така и в други лечебни заведения, с документиран висок суициден риск. От психиатричната експертиза съдът е установил, че М. е страдал от параноидна шизофрения, епизодично протичане с прогресиращ дефицит, личностова промяна. Налице е фамилна обремененост, тъй като неговият баща е имал биполярно афективно разстройство и се е самоубил през 2012 3 г. Експертът е констатирал от представените документи два суицидни опита по психотични причини – през 2005 г. и на 12.07.2016 г., при последния от които психичноболният е хоспитализиран в ответната болница. Установени са данни за агресивно поведение, наложило имобилизация и допълнителна медикация за датите 17, 18, 19 и 20.07.2016 г.

Вещото лице е посочило, че болният е третиран с обичайни за болничната психиатрична практика медикаменти и изборът им е адекватен на описаното психотично състояние.

Лечението е правилно. Именно нередовният прием на лекарствата в предходен период е причина за обостряне на психозата, агресивното поведение и наложилата се хоспитализация.

Голяма част от болничното му лечение е осъществено по реда на задължителното лечение съгласно Закона за здравето. Вещото лице е посочило, че ответната болница е от „затворен тип“, като няма данни как М. я е напуснал. Според нейния правилник болният може да напуска отделението в определени интервали от време, като уведоми медицинския персонал за това. Приета е допълнителна съдебно-психиатрична експертиза, в заключението на която е посочено, че в медицинската документация не е отразено какъв е бил режимът на пациента. Лекуващият го лекар д-р К. е свидетелствал за „свободен режим“, съответстващ на статута на М. като пациент „настанен за лечение на доброволен принцип“. Подписаната „декларация за отказ от лечение“ още при настаняването на 12.07.2016 г. е дала основание за режим, при който той е можел да излиза от отделението по собствено желание, но със знанието на персонала, без придружител и да прави разходки в района на болницата.Прието е, че отразеното в медицинската документация, съгласно правилника на болницата, фактически съответства на поставяне на пациента при „режим на повишен надзор", при който „болните не могат да излизат извън отделението без придружител, като се намират под непрекъснато денонощно наблюдение и контрол от страна на медицинския персонал".

Експертът е посочил, че служителите на ответната болница не са имали право да лишат пациента от възможността да напуска заведението, тъй като М. е подписал декларация за отказ от лечение и дори са били длъжни да го освободят във всеки момент, когато пожелае.

Лекуващите лекари не са могли да променят режима, тъй като няма законово основание за това. Рисковото поведение на пациента е причината за предявеното от болницата искане до СРС за задължително лечение. Разпитани са свидетелите Ц. Т., съседка, и И. Т., съпруг на ищцата, които свидетелстват, че след като С. М. не се е явил в заседанието по делото за задължително лечение, ищцата и Т. веднага са отишли в болницата, но никой не е знаел къде се намира М.. Двамата започнали издирване в околността, в което се включили и свидетелката Такова и нейният съпруг. Търсенето продължило около месец, когато намерили човешки останки, които се оказали на М.. Свидетелят Т. е посочил, че след като синът на ищцата е бил хоспитализиран, двамата с майка му са го посещавали почти ежедневно. На 20.07. С. М. е изглеждал малко по-добре. Директорката на болницата е поискала задържането му за по-дълго време по Закона за здравето, въпреки че родителите му искали да си го вземат. На 28.07. заседание не се провело и двамата с Д. Т. отишли в болницата и от медицинксата сестра в отделението са разбрали, че М. е изписан предната вечер, тъй като е изчезнал. Сигнализирали са полицията, като на 29.07.2016 г. са започнали претърсване на района над болницата. На 21.08.2016 г. са се натъкнали на труп, от който взели ДНК проба, 4 която е съответствала на тази на майка му. От показанията на д-р Ц. К. е установено, че спрямо пациента М. са извършени стандартните процедури, като персоналът не е имал право да оказва ограничаващо въздействие върху пациентите без санкция от страна на съда.