Разпореждане № 4111 от 07.05.2026, Районен съд - Добрич

РАЗПОРЕЖДАНЕ гр. Добрич

Районен съд – Добрич, XXII състав, в проведеното на 07.05.2026г. закрито разпоредително заседание по частно гражданско дело №20263230102092 по описа на съда за 2026г., докладвано от Надя Г. Славова, районен съдия, разгледа материалите по делото, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 и сл. от ГПК срещу длъжника С. И. З., ЕГН **********, настоящ адрес *** (столица), да заплати на кредитора АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК 203374133, сумите: 443,74 EUR (четиристотин четиридесет и три евро и 74 цента), представляваща главница по договора за заем, ведно със законната лихва за период от 27.04.2026г. до окончателното изплащане на вземането, 255,33 EUR (двеста петдесет и пет евро и 33 цента) , представляваща мораторна лихва в размер на законната лихва върху главницата по Договора за кредит за периода от 21.05.2021г. до 25.03.2026г., 48,04 EUR (четиридесет и осем евро и 04 цента), представляваща договорна лихва по договора за заем за периода от 10.05.2019г. до 20.05.2021г., 101,26 EUR (сто и едно евро и 26 цента), представляваща възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство, ведно със законната лихва за период от 27.04.2026г. до окончателното изплащане на вземането, 39,37 EUR (тридесет и девет евро и 37 цента), представляваща мораторна лихва в размер на законната лихва върху възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство за периода от 21.05.2021г. до 25.03.2026г. Със заявлението се претендира присъждане и на направените в производството разноски за заплатена държавна такса в размер на 15,09 EUR и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 EUR.

В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията, предмет на подаденото заявление произтичат от Заем №2026636 от 10.05.2019г. Твърди се още, че е налице неизпълнено парично задължение, произтичащо от Договор за потребителски кредит №2026636м сключен на 10.05.2019г. между „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК 175330437, от една страна като Заемодател, и З., ЕГН **********, от друга страна като заемополучател, за сумата в размер на 2300 лева /главница/, обезпечен чрез сключен на същата дата договор за предоставяне на поръчителство между Ай Тръст ЕООД, от една страна като поръчител, и длъжника, от друга страна.

Посочва се още, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 14.03.2022г. „Кредисимо“ ЕАД като цедент е прехвърлило своите вземания към длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление в гр. София, п.к. 1404, бул. „България“ № 81В, ап. 3. На основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД длъжникът е уведомен за станалото прехвърляне на вземания.

С Разпореждане №3773/28.04.2026г. съдът е оставил заявлението без движение, като е указал на заявителя да отстрани констатираните от съда в мотивите на разпореждането нередовности. Разпореждането е съобщено на заявителя на 29.04.2026г.

В дадения от съда срок не са постъпвали уточнения.

Настоящата съдебна инстанция, след като се запозна със заявлението и 1 приложенията към него, намира същото за частично основателно, предвид следите съображения:

Съгласно §13, т.1 от ДР към ЗЗП потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, като и всяко физическо лице, което е страна по договор с търговец и действа извън рамките на своята професионална дейност.

В настоящия случай от доказателствата по делото и най-вече от приложения към заявлението договор е видно, че лицето, за което се твърди, че е длъжник, в договорните си правоотношения с праводателя на заявителя има качеството на потребител и с оглед качеството на кредитополучателя на "потребител", приложение намират и нормите на ЗЗП - съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 - чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.

Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК заявителят може да иска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми, когато искът е подсъден на районния съд. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК, съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, а в контекста на потребителската защита, доколкото длъжникът е с качество на потребител, и дали договорът съответства на императивни разпоредби на ЗПК. Именно в тази връзка, съдът е дал ясни и конкретни указания на заявителя за уточняване на претенциите си за плащане на суми, с оглед необходимостта от преценка за наличие на неравноправни клаузи, както и в опит да разграничи вземанията, които се претендират въз основа на неравноправни клаузи от тези, които почиват на действителни такива. Същото е безспорно необходимо с оглед задълженията на съда да извърши задълбочена проверка за законност на претенциите на заявителя в светлината на императивната уредба на защита правата на потребителите.

Съдът намира, че договорът за потребителски кредит и договорът за предоставяне на поръчителство са функционално обусловени и взаимосвързани - вторият съществува в правния мир единствено за обезпечаване изпълнението на кредитополучателя по първия, поради което двата следва да се разглеждат в единна цялост и взаимовръзка.

Съдът, като съобразява служебното си задължение по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, така и с оглед въведено от практиката Съда на Европейския съюз задължение за служебна преценка за наличие на неравноправност на договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава неравноправност (С-147/16; C-243/08) намира, че от представените по дело документи може да се направи извод за вероятна нищожност както на договора за кредит, така и на договора за поръчителство в тяхната цялост.

Разпоредбата на чл. 4 на договора за потребителски кредит предвижда, че на кредитополучателя се предоставя възможност за избор между договор с обезпечение или без такова, като дори е предвидена възможност за избор от страна на кредитополучателя между два вида обезпечение. Видно от изричната разпоредба на ал. 2 на същия член обаче, ако кредитополучателят не предостави съответното обезпечение в определения му срок, договорът не поражда действие, поради което предоставянето на обезпечението се явява задължително условие за сключване на договора за кредит, а декларираното 2 право на избор дали договорът да бъде сключен със или без предоставяне на обезпечение се явява формално и лишено от смисъл. Нещо повече, определените от кредитора срокове за договаряне в зависимост от наличието или липсата на обезпечение са толкова несъответни - 14 дни при необезпечен договор, срещу 24 часа при представено обезпечение, че всъщност предоставената възможност за избор е единствено привидна. Установява се в допълнение при проверка в Търговския регистър, че едноличен собственик на дружеството-поръчител е кредитодателят. Налице е злоупотреба с финансовото състояние на потребителя, налагащо му кандидатстване за кредит, както и прикрита икономическа принуда за сключване на договор именно с посочения от кредитодателя поръчител. За да получи уговорения кредит, длъжникът на практика е задължен да сключи договор за предоставяне на поръчителство с избрано и посочено от кредитора търговско дружество, явяващо се негово дъщерно дружество, и е лишен от право на избор и възможност за индивидуално договаряне, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение. В тази връзка, клаузата в чл. 4 от договора за кредит е вероятно нищожна по чл. 19, ал. 5 от ЗПК, защото предвижда скрито допълнително възнаграждение. В тази връзка, съдът приема, че договорът за поръчителство е също сключен в изпълнение на неравноправна клауза, а предвиденото възнаграждението е основано на неравноправна клауза по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 2, т.

15 и т. 19 от ЗЗП. Налице е хипотезата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК по отношение на договора за поръчителство, защото същият цели допълнително възнаграждение за заемодателя в нарушение на чл. 19 ЗПК, предвид установената свързаност на заемодателя и поръчителя.

Освен това, уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в общ размер на 1620,02 евро (3168,48 лева), като същото в действителност представлява 137,76% от заемната сума в размер на 1175,97 евро (2300 лева). Налага се извод, че с договарянето на възнаграждение в посочения необосновано висок размер, определено отнапред и платимо на кредитора ежемесечно, ведно с вноските по кредита при инак алеаторен характер на сделката, едноличният собственик на капитала на дружествотопоръчител цели да си осигури всъщност плащания във връзка с отпуснатия кредит, значително надвишаващи установените с императивната норма на чл.

19, ал. 4 ЗПК, заобикаляйки последната чрез поредица от отделни сделки с привидно самостоятелен характер.

От така изложеното следва, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен в нарушените на императивните норми на ЗПК и ЗЗП и е недействителен по отношение на длъжника, респ. последният не дължи плащане по него.

При преценка на действителността на договора, приложен по делото съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК, настоящият съдебен състав е длъжен да направи проверка на клаузите относно годишния процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към ЗПКр., който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от хармонизираните правила в нея - вж. така и практиката на Съда 3 на Европейския съюз - напр. т. 55 - 56 от Решение от 09.11.2016г. по дело C42/15 Home Credit Slovakia a. s.

Съдът намира, че е налице обоснована вероятност посоченият в договора ГПР от 50,00% да е неточен и да заблуждава кредитополучателяпотребител. Това е така, тъй като предвиденото в договора за поръчителство възнаграждение за предоставено поръчителство, следва да се включи в ГПР, съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, в противен случай това ще доведе до съществена разлика в посочения и действително прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита. Това се потвърждава и от начина на претендиране на тази сума от заявителя – като част от дължимите се на праводателя му Кредисимо ЕАД суми по договора за потребителски кредит.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира.