Определение № 3161 от 21.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3161 гр. София, 21.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20238002104462 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 17616/12.08.2022 г., подадена от В. С. С., чрез адвокат М. И., срещу решение № 920 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 3789/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265837 от 21.09.2021 г. по гр. д. № 5478/2020 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивния съд част – за осъждане на В. С. С. да заплати поотделно на В. Н. П. и А. Г. Х., на основание чл. 45, във вр. с чл. 52 ЗЗД, сума от по 8 000 лв., като обезщетение за неимуществени вреди от клевета, разпространена на 11.02.2020 г. в предаването „Сутрешен блок“ на БНТ, ведно със законната лихва върху тези суми от 11.02.2020 г. до окончателното им изплащане.

Въззивният съд е съобразил, че пред първоинстанционния съд са предявени от В. Н. П. и А.

Г. Х. срещу В. С. С. субективно съединени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД - за заплащане на сумата от по 25 001 лв. на всеки от ищците, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на деликт, извършен на 11.02.2020 г. Твърди се в исковата молба, че на посочената дата, в предаването „Сутрешен блок“ по БНТ е участвал ответникът (председател на политическа партия и към онзи момент зам. председател на Народното събрание), като след споделяне на възгледите си по политики, е засегнал и въпросите за корупцията в страната и чужбина. В изложението си по последната тема С., изказвайки вижданията си относно наличието на корупция в журналистическото съсловие, е бил запитан от водещата дали знае за корумпиран журналист в България, на който въпрос е отговорил с думите: „А. наистина ли не знаете?“ и последвало: „Ето ви го един А. Х., ето ви го един В. П.. Какви са тези, на които им е казано на 15-и декември цялата история на Н. за престъпната схема на Б. с ощетяване на държавата със стотици милиони, и те са си мълчали!? Аз бих пратил прокуратурата при тях, да ги разпита.“, а също и: „Има закон, има 1

Наказателен кодекс. Всеки, който знае за престъпление, е длъжен да докладва на съответните институции. Защо не са го направили?“. Ищците твърдят, че ответникът е повторил горните обвинения в последващи негови публични изявления пред други медии, като са посочени „коментар“ от същата дата (11.02.2020 г.) пред сайта „ПИК“, при участие в публицистично предаване „Плюс-минус“ по Нова ТВ от 13.02.2020 г., в публично изявление в Народното събрание на 14.02.2020 г., в интервю пред „ПИК ТВ“ от 17.02.2020 г. и на страницата на сайта на „ПИК“ от 17.05.2020 г. Тези изяви на В. С. са гледани и четени от множество лица - зрители или читатели, пряко или на запис, и според ищците осъществяват съставите на обида (казване и извършване на нещо унизително за честта и достойнството, по смисъла на чл. 146 НК - всички фактически твърдения за прояви на корупция, като крайно осъдително поведение в актуалната правна и обществена среда) и клевета (разгласяване на позорно обстоятелство и приписване на престъпление - чл. 147 НК). П. и Х. твърдят още, че с цитираните изрази ответникът умишлено и преднамерено ги е увредил, като им е нанесъл неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни последици върху личността, честта, включително професионалната им дейност, тъй като и двамата са водещи и разпознаваеми журналисти в национална електронна медия, и за тях - като водещ на публицистично предаване, отразяващо актуалните събития в страната (вкл. и политическите такива) и директор на редакция „Новини, актуални предавания и спорт“ в телевизия БТВ са от изключителна важност доброто им име и безупречната професионална репутация. От своя страна, В. С. оспорва исковете, като твърди, че при публичната му изява в процесното предаване не е осъществен нито един от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане. Сочи, че в посоченото предаване не е обиждал и клеветил съзнателно, целенасочено и преднамерено ищците, както и не е изрекъл по повод на същите, че са „корумпирани телевизионни водещи“; не е изричал по отношение на тях каквито и да е фактически твърдения, а единствено своето лично оценъчно мнение, като се позовава на правото си на изразяване на лично мнение, прогласено в чл. 39 – чл. 41 КРБ и чл. 10 КЗПЧОС. Оспорва и размера на претендираните обезщетения.

Софийски апелативен съд е визирал, че за да е налице непозволено увреждане, следва да са осъществени следните кумулативно дадени елементи от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД: противоправно деяние (действие или бездействие), извършено виновно от ответника, претърпени вреди и причинно-следствена връзка между противоправното деяние и вредите.

Изложил е, че свободата на словото е прокламирана в чл. 10, пар. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), според който всеки има право на свобода на изразяването на мнения; това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти. Ограниченията на свободата на словото са лимитативно изброени в чл.

10, пар. 2 КЗПЧОС, според който свободата на словото, доколкото е съпроводена със задължения и отговорности, може да бъде обусловена от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както 2 и на репутацията или на правата на другите, за предотвратяване изтичането на секретна информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието.

Свободата на словото има своята регламентация и в чл. 39 КРБ, според който всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, като това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Според разпоредбите на чл. 10, пар. 2 КЗПЧОС, чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 КРБ свободата на словото не е абсолютна. Тя се разпростира до граници, преминаването на които засяга други основни човешки права и свободи, каквито са правата на лично достойнство, чест, добро име и неприкосновеност на личния и семеен живот. Колизията между свободата на словото и засягането чрез упражняването й на правата и доброто име на гражданите чрез поставените граници в горепосочените правни норми може да бъде решена само след конкретна преценка по всеки отделен случай, при съпоставяне и намиране на справедливия баланс между правото на свободно изразяване на мнение, обществения интерес (правото на информираност на обществото) и необходимостта от защита на личните права на чест, достойнство и добро име. Разпоредбата на чл. 10, пар. 1 КЗПЧОС не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. Допустимата критика по отношение на публичните личности, и в частност на политиците и журналистите, е с пошироки граници - колкото по-известна е една личност, включително политик или журналист, толкова повече намеса в частноправната си сфера се налага да понася.

Обществеността има право да бъде информирана за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й и да я информира. Поради това политиците, още повече лидерите от тях, следва да понасят засиления интерес и да търпят повече укори, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства. Въззивният съд се е позовал и на практика на ВКС по чл. 290 ГПК относно справедливия баланс между свободата на словото и правото на лични чест, достойнство и добро име на политиците и видните общественици, която практика е синхронизирана с практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Посочил е в тази връзка, че ЕСПЧ приема в своята практика, че свободата на словото, като една от основите на демократичното общество, се прилага не само към „информация“ или „идеи“, които се възприемат благосклонно или на които се гледа като на безвредни или с безразличие, но също и към такива, които засягат, шокират или смущават (дело Хендисайд срещу Обединеното кралство). В решенията по делото Лингенс срещу Австрия и по делото Обершлик срещу Австрия е разгледан справедливият баланс между свободата на словото, в контекста на правото на обществото да бъде информирано, и защитата на репутацията на гражданите, както и границите на допустимата критика по отношение на политиците в това им качество, които са приети за по-широки, отколкото за частните лица: „За разлика от последните, политикът съзнателно и неизбежно се излага на близко наблюдение на всяка негова дума и действие както от журналистите, така и от цялото общество. Следователно, той трябва да проявява по-висока степен на 3 толерантност, особено когато сам прави публични изявления, допускащи критика“.

Същевременно е посочено, че чл. 10, пар. 2 КЗЧПОС дава възможност за защита репутацията на другите, т.е. на всички, вкл. на политиците, дори когато те не действат като частни лица, като в тези случаи изискванията за такава закрила трябва да се преценяват във връзка с интересите на откритата дискусия по политически въпроси. Направено е разграничение между изразяване на фактически твърдения и оценки (мнения), като е посочено, че докато съществуването на фактите може да бъде доказано, истинността на оценъчните съждения не се поддава на доказване и поставянето на изискване за доказване истинността на оценъчни съждения нарушава самата свобода на изразяване на мнение, която е съществен елемент на правото, гарантирано от чл. 10 КЗЧПОС. В решението си от 14 февруари 2008 г. по делото Р. И. срещу България, Пето отделение на ЕСПЧ е посочило, че чл. 10 КЗЧПОС все пак не гарантира изцяло неограничена свобода на изразяване дори по отношение на печатното покритие на въпроси от особено обществено значение и политически фигури. Според пар. 2 на чл. 10, упражняването на тази свобода се придружава от „задължения и отговорности“, които придобиват значение, когато става въпрос за атака срещу репутацията на именити личности и подценяване „правата на други“.

Софийски апелативен съд е приел в решението си, че в конкретния случай, с изказването си в предаването по БНТ, В. С. е извършил клевета спрямо ищците, като е осъществил противоправно поведение, изразяващо се в осъществяване на един от посочените състави на престъпление в НК - този на чл. 147, ал. 1, предл. второ НК, и в частност изпълнителното деяние „припише престъпление“ корупция. Визирал е, че терминът „корупция“ е легален и се съдържа в чл. 3, ал. 1 ЗПКОНПИ, и гласи, че „корупция по смисъла на този закон е налице, когато в резултат на заеманата висша публична длъжност лицето злоупотребява с власт, нарушава или не изпълнява служебни задължения с цел пряко или косвено извличане на неследваща се материална или нематериална облага за себе си или за други лица“, и по своя наказателен смисъл представлява престъпленията даване или взимане на подкуп, прогласени в чл. 301 и съответно чл. 304 НК. Според съда приписването на посоченото престъпление е осъществено чрез няколко изказвания (отговори на въпроси и задаване на риторични такива) на ответника по исковата молба, които в стилистическата, логическата и смисловата им свързаност и последователност недвусмислено сочат, че ищците А. Х. и В.

П. са корумпирани, а причината за това е твърдението на ответника, че умишлено и преднамерено не са дали незабавно гласност и на практика са затаили сведения, дадени им от трето лице, за извършени престъпления. Софийски апелативен съд е изложил, че за да достигне до този извод, е анализирал подробно записите, приложени по делото, въз основа на които е изготвена и техническата експертиза, от които се установява, че в разговора с водещата ответникът С. й задава риторичен въпрос: „Или смятате, че телевизионните водещи не са корумпирани?“; следват отговорът на водещата, че не знае за такива журналисти, и въпросът дали той знае, на който ответникът отговаря дословно: „Ето Ви го един А. Х.. Вижте, с имена говоря. Ето Ви го един В. П.. Сега ме гледате и в погледа Ви говори: „Ма, що казвате имена на мои колеги?“. Според въззивния съд внушението и смисълът на тези реплики от страна на В. С. е, че има корумпирани журналисти и ако тя не 4 знае за такива, той й казва, че такива са именно ищците по делото. Съдът е приел, че с тези си изказвания ответникът е приписал престъпление на двамата журналисти, изразяващо се в това, че срещу лична полза или облага умишлено не са дали гласност на подаден им от трето лице сигнал за извършвани престъпления и не са сезирали прокуратурата за тази информация. Същевременно въззивният съдебен състав е приел, че в производството няма наведени твърдения и не са събрани доказателства, че ищците са признати за виновни за извършване на корупционни действия, за престъплението подкуп или за лично укривателство, или да има висящи наказателни производства.