Решение № 5639 от 19.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5639 гр. Пловдив, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330103711 по описа за 2025 година

По делото е предявен иск с правна квалификация чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата М. С. К., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Т. И., е предявила против „Кеш Пойнт България” ЕООД, ЕИК: 207079835, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, представлявано от *** Н.П., иск за осъждане на ответника да й заплати на ищеца сумата от 709, 82 лева- недължимо платена неустойка по нищожен договор за потребителски кредит № ***/ 29.09.2023 г., ведно със законната лихва.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ 29.09.2023 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 000 лева, при фиксиран лихвен процент- 48 % и ГПР- 61, 96 %. Била начислена и неустойка в размер на 709, 82 лева, поради непредставяне на обезпечение- банкова гаранция или поръчителство. Кредитът следвало да се върне на 14 двуседмични вноски в срок до 12.04.2024 г., като същият бил изцяло погасен. Посочва се, че договорът за кредит бил недействителен, поради нарушение на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсвало яснота за общата дължима сума. Лихвата и неустойката по кредита обаче не били включени като разход при формирането на ГПР и по този начин посоченият размер не отговарял на действителния, а с включването им пък ГПР щял да надвиши законовия лимит на петкратния размер на лихвата за забава. Отделно, клаузата за неустойка била нищожна, защото била уговорена в противоречие с добрите 1 нрави и била прекомерна. Също така неустойката била недействителна на основание чл. 21 ал. 1 от ЗПК, противоречала на материалния закон- чл. 71 от ЗЗД и чл. 33 от ЗПК. Цената на иска била първоначална. Моли за осъждане на ответника да върне недължимо платени по нищожния кредит суми за лихва и неустойка от общо 10 лева. Претендират се и разноски. В допълнителна молба посочва, че претенцията не била заявена частично, а това бил първоначален размер на иска, като в зависимост от събраните доказателства, той можел и да се измени. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Прави искане за съединяване за съвместно разглеждане в настоящото производство на още едно дело между страните с идентичен предмет, което представлявало злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК. По същество се твърди, че претенцията била неоснователна. ГПР отговарял на всички законови изисквания и не бил над определения лимит. Той отразявал разходите по кредита към момента на сключване на договора, а не и след това. Неустойката обаче касаела неизпълнението и функцията й била да се обезщети изправната страна, като клаузата била индивидуално уговорена и сумата била във фиксиран размер. Тя не можело да се включи към лихвата, защото лихвата представлявала възнаграждение за кредитора и задължителен компонент от договора за кредит. Още преди подписване на договора ищецът бил наясно с условията по кредита и се съгласил с тях, като той можел да се откаже от договора, ако считал, че условията са неизгодни за него. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото на клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени общо 9 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищцата сключила нови, като очевидно било, че тя договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. С допълнителни молби ответникът иска съединяване за съвместно разглеждане на няколко дела в настоящото производство и излага съображения в тази връзка.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, но пълномощниците им подават писмени становища.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ***/ 29.09.2023 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: вноски- 14 месечни, с краен падеж- 12.04.2024 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 48 % и годишен процент на разходите- 61, 96 %, с общ размер на всички плащания- 1 180, 18 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 709, 82 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно погасителен план към него, искането за сключване на договора и СЕФ.

2

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на документацията по кредита е установило, че общо заплатената по договора сума е в размер на 1 900 лева и според счетоводните записвания на кредитора тя е била разпределена, както следва: главница- 1 000 лева, лихва- 180, 18 лева и неустойка- 709, 82 лева. Посочено е още, че на 15.02.2024 г. сумата в размер на 675 лева е рефинансирана.

Към заключението са представени таблици за платеното.

Във връзка с приетото заключение на ССчЕ е допуснато изменение на иска, като същият е увеличен в размер за неустойката на 709, 82 лева, вместо първоначално предявения такъв от 10 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие с материалния закон и затова търси връщане на платените по него суми над чистата стойност на полученото.

От ищеца е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява 3 кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 61, 96 %, а възнаградителната лихва- 48 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 48 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

На второ място, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 11 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 709, 82 лева (при отпусната заемна сума от 1 000 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова тази клауза от процесния договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и води до нейната недействителност. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и 4 недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.