Решение № 113 от 02.08.2023, Окръжен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 113 гр. В., 26.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОС – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: А.М.П.

Членове:

В.Й.М.

Н.Д.Н. при участието на секретаря И.С.К. като разгледа докладваното от А.М.П. Въззивно гражданско дело № 20231300500193 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 48 от 12.01.2023 г. , постановено по гр. д. № 394/2022 г. по описа на РС - В. е прогласен за нищожен договор за потребителски кредит № **********/ 09.04.2020 г., сключен между кредитополучателя А. Н. М. от гр.В.,ул.“*************** с ЕГН ********** и кредитора “ТБАБ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „**********“ № ****. С постановеното решение първоинстанционният съд, също така е осъдил “ТБАБ” ЕАД да заплати на мл.адвокат Б. В. Б.,ЕГН **********, от АК-В., личен № 4600002437, сумата от 800.12 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, както и следните суми: 80 лв.-направени разноски от бюджета на съда, 376.10 лв.- държавна такса.

С определение по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционния съд е увеличил присъдената сума за адвокатско възнаграждение на 1240.25 лева.

Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба от "ТБАБ" АД. Жалбоподателят счита, че същото е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Моли въззивния съд да отмени постановеното първоинстанционно решение и вместо него да се отхвърли предявения иск като неоснователен. Твърди, че ЗПК е специален закон, който урежда отношенията между потребител и кредитор, като въвежда ГПР като специален критерий измерващ финансовата тежест, която се прилага върху потребителя. Също така твърди, че в решението на съда липсват критерии за определяне на престациите като 1 нееквивалентни, до степен, предизвикваща нищожност. Излагат се доводи за неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд, прогласявайки клаузата за възнаградителна лихва по сключения договор за кредит за нищожна, а в последствие и обявяването на целия договор за такъв. Цитират се решения на окръжни съдилища и закона ( в частност чл. 19 ал. 4 от ЗПК), като се посочва и тяхното тълкуване. Моли да се отмени обжалваното решение, като неправилно и постановено в противоречие с материалния закон и да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове. Претендира разноски.

В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил такъв от първоначалния ищец и въззиваема страна в настоящото производство. Намира обжалваното решение за правилно и моли същото да бъде потвърдено. В отговора се излагат доводи за договорната свобода и накърняването на добрите нрави. Посочва се, че нормите визирани в чл. 19 ал. 4 и ал. 5 от ЗПК не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определения от МС процент на законна лихва противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка, за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на ГПР. Сочи, също така, че законодателят е поставил тези изисквания не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи включени в ГПР, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита, чрез въвеждане на твърде високи или косвени разходи, комисионни или възграждения от всякакъв вид. Цитира съдебна практика. Прави анализ на предлагания лихвен процент на няколко банки и небанкови финансови институции. Прави искане за назначаване на евентуална съдебно – счетоводна експертиза, в случай че делото е неизяснено от фактическа страна.

В съдебно заседание въззивникът и въззиемата страна, не се явяват, като е депозирано становище от процесуалния представител на кредитополучателя, делото да се гледа в тяхно отсъствие и представя списък с разноски.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и възраженията на страните.

Вън от това, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.

Съгласно задължителните указания и разясненията относно правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към 2 нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на същото - само за приложението на императивни материално правни норми и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за определени категории уязвими лица, като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за произнасяне от въззивния съд.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд, поради което не следва да ги преповтаря, както и с оглед и на изложените доводи и възражения във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба.

Същите са изцяло насочени към приложението на закона, а не към установените факти по делото.

Настоящата съдебна инстанция частично споделя и направените правни изводи на РС – В., по отношение на сключения между страните А. Н. и "ТБАБ" АД, договор за кредит от 09.04.2020 г. Правилно първоинстанционният съд е приел, че процесният договор не е нищожен на претендираното от ищцата, а сега въззиваема страна, основание - чл.22 ЗПК вр.чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Правилно районния съд е приложил нормата на чл. 19 от ЗПК и е съобразил максималния годишен процент на разходите.

Въззивния съд, обаче, не споделя изводите на районния съд по отношение на второто въведено от ищцата основание за нищожност на договора, а именно по чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД.

В съдебната практика, съществува спор относно приложението на годишния лихвен процент и неговата обвързаност с годишния процент на разходите. ОС – В., в настоящия състав, не споделя становището, че чл. 19, ал. 4 ЗПК не определя допустимия максимален размер на възнаградителната лихва, тъй като изискването се отнася само за размера на ГПР.

Тъй като възнаградителната лихва е част от ГПР, разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК определя горната граница на размера на възнаградителната лихва за потребителските кредити. В ГПР са включени и много други разходи, законодателят изрично не е посочил какви разходи следва да бъдат включени, т.е. може бъдат включени много на брой или само един, но условието е същите като сбор и сумиране да не надвишават пет пъти размера на законната лихва.

Според чл. 10, ал. 2 ЗЗД Министерският съвет може да установява императивно горна граница на възнаградителната лихва, но към настоящия момент подобно императивно правило не съществува. По действащото българско право максималният размер на 3 възнаградителната лихва е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Понятието "добри нрави" се отнася към предмета на договора и държи сметка за това дали той отговаря на закона и добрите нрави. В случая предмета на договора е договора за кредит в цялост, а не компонент от него. Правилно е прието от ВРС , че размера на ГПР е законосъобразен. Съгласно формулата в ЗПK и спорния договор, единственият компонент, който следва да се включи при изчислението по посочената формула от ПЗР от ЗПК е договорната лихва.

По отношение на цитираната съдебна практика от въззиваемята, за трикратния размер на законната лихва, настоящия състав счита, че същата е неприложима в конкретния случай. Практиката, на която се позовава страната е постановена по времето, когато в закона липсва законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити, т.е. липсва императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва, като единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според чл.9 ЗЗД са били правилата на добрите нрави. Поради това, съдебната практика е приемала за валидна уговорката, при която договорната лихва не надвишава двукратния, респ. трикратния размер на законната лихва в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем. Понастоящем, обаче, такава горна граница за потребителските кредити е нормативно определена в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК (Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) и това е 5-кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват общите разходи за потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н. Тук следва да се има предвид, че законодателят е възприел като законов критерий ГПР, като е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде избегната злоупотреба, в закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита.

По отношение на направения анализ с други банкови и небанкови институции от страна на въззиваемата страна, ОС – В., счита че същия е ирелевантен за настоящия спор, както и за приложението на закона.

Поради изложеното, съдът намира, че въззивната жалба подадена от "ТБАБ" АД е основателна. Същата следва да бъде уважена, а решението, с което е прогласена нищожността на договор за потребителски кредит № **********/ 09.04.2020 г., сключен между кредитополучателя А. Н. М. и "ТБАБ" АД да бъде отменено. Предявеният иск от А.

М. следва да бъде отхвърлен. Договорът е валидно сключен между страните.

По отношение на разноските:

С оглед основателността на въззивната жалба на въззивника следва да бъдат присъдени разноски. Действително въззиваемата страна е освободена от държавни такси и разноски, съгласно разпоредбата на чл. 83 ал. 2 от ГПК. Самият закон обаче прави разлика 4 между задължение за внасяне на такси и разноски и отговорност за заплащането на сторените от другата страна разноски. Дори и в случаите, когато страната е освободена от задължение за внасяне на такси и разноски по производството, неблагоприятен за нея изход на процеса води до възникване на отговорност за разноски към другата страна. Това задължение не е израз на противоправно препятстване на достъп до правосъдие, а е законова последица в полза на неиницииралата производството или действието страна за компенсиране на изразходваните от последната средства за участие в процеса, тъй като те са законова последица от разрешаването на правния спор и съответното искане на страната.

Отговорността за заплащането на сторените от другата страна разноски е безусловна и законът не предвижда нито едно изключение от това правило. Отговорността за разноски по делото е облигационно правоотношение, което е уредено от процесуалния закон. Тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството, направени от спечелилата делото страна. От материалноправната отговорност на едната страна пред насрещната страна за разноски по делото не може да има освобождаване, дори със закон, освен ако държавата поеме изплащането на дължимото обезщетение от бюджета на съда.