Решение № 257 от 13.07.2022, Окръжен съд - Русе

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 257 гр. Русе, 13.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Аглика Гавраилова

Членове:

Антоанета Атанасова

Михаил Драгнев при участието на секретаря Вероника Якимова като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско дело № 20224500500328 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на адв. С.Г. АК Варна като пълномощник на „Д МАКС“ ЕООД против Решение № 360 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 729/2021 г. по описа на Районен съд Русе, с което съдът е приел за установено по отношение на него и Г.Т., на основание чл. 440 ГПК, че Г. В. Т. не е собственик на ½ ид. част от СОС с идентификатор *** с площ от 38.67 кв. м., находящ се в гр. Русе, ул. „6 с.“ № 33, вх. 4, ет. 3, ап. „И“ и върху дружеството са възложени разноските по делото.

Жалбоподателят намира първоинстанционния съдебен акт за неправилен и необоснован, постановен при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие със съдебната практика. Развива оплаквания за незаконосъобразност на изводите на съда. Намира, че по делото не е установено категорично нито че ищцата е демонстрирала пред брат си Г.Т. по несъмнен начин превръщането на държането на неговата ид. част във владение, нито началният момент на претендираната придобивна давност и нейната продължителност. Излага доводи за неправилна интерпретация от страна на първоинстанционния съд на събраните по делото свидетелски показания. Заема позиция, че районният съд необосновано не е възприел становището му относно поведението на ищцата в изп. производство. Моли въззивния съд да отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли иска като неоснователен.

По реда и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от 1 въззиваемите страни М. В. Т. и Г. В. Т..

В о. с. з. пред настоящата инстанция М.Т., чрез процесуалния си представител адв.

В.В., взема становище за неоснователност на жалбата по подробно изложени съображения и прави искане тя да не се уважава. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за производството пред въззивната инстанция.

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл. 269 ГПК, въззивният съд приема следното:

Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от М. В. Т. против „Д МАКС“ ЕООД и Г. В. Т., с която същата заявява, че първият ответник е взискател, а вторият ответник е неин брат и длъжник по изп. д. 452/2020 г. по описа на ЧСИ В. М.. За удовлетворяване на паричното си вземане взискателят насочил принудителното изпълнение срещу ½ ид. част от СОС с идентификатор *** с площ от 38.67 кв. м., находящ се в гр. Русе, ул. „6 с.“ № 33, вх. 4, ет. 3, ап. И, за която приел, че длъжникът е придобил по наследство от сестра си А.В. Т..

Ищцата твърди, че ответникът и неин брат Г. Т. не е собственик на тази ид. част от имота. Заявява, че на 22.08.1978 г. баща им В. Т. прехвърлил на сестра им А. Т. процесния имот срещу задължението й при поискване да гледа него и съпругата му до края на живота им. А. Т. починала на 20.10.2002 г., като оставила за свои наследници по закон ищцата и отв. Т.. Твърди още, че брат й е роден и живял до 1998 г. в Русе, когато се преместил да живее и работи във Варна. Доколкото й било известно там живял до 2009 г., след което се установил в Пловдив, където останал до 2015 г., след което заминал за чужбина. В гр. Русе Г.Т. пребивавал последно на два пъти, в началото и през пролетта на 2003 г. След смъртта на сестра им А. няколко пъти разговаряли по повод наследения апартамент в гр. Русе. Брат й не възнамерявал да се връща тук и се уговорили ищцата да му заплати сумата от 9000 лв. за неговата наследствена част и целият апартамент да остане за нея. В изпълнение на това, на 22.01.2003 г. предала на отв. Т. в брой сумата от 2000 лв., като първа вноска по уговорената цена. Брат й съставил нот. заверена разписка за това.

Ищцата излага още твърдения, че приживе, на 10.03.1996 г. сестра им А. Т. получила паричен заем от Н. М., който към момента на смъртта си не била върнала изцяло. Заемодателят М. се обърнал към нея и брат й като наследници, за да погасят дълга на сестра си. В изпълнение на това, както и съгласно уговореното между нея и брат й, на 13.05.2003 г. покойният й съпруг Г.С. предал в брой на Н. М. сумата от 4432 2 щ. д. и по този начин погасила изцяло остатък от наследеното от нея и отв. Т. задължение на сестра им. На същата дата предала на брат си 3000 лв., като по този начин изпълнила изцяло задължението си по постигнатата между тях уговорка неговата ид. част от апартамента в гр. Русе да стане нейна собственост.

Твърди още, че от смъртта на сестра си на 20.10.2002 г. и до сега тя единствено упражнявала фактическата власт върху целият останал от нея в наследство апартамент като владяла и наследената ид. част на отв. Т. спокойно, явно, непрекъснато, необезпокоявано и с неговото знание и без противопоставяне, поради което с изтичане на законоустановения давностен срок придобила на основание чл. 79, вр. чл. 77 ЗС собствеността върху нея. Това станало преди ЧСИ В. М. да насочи към нея принудителното изпълнение по изп. дело № 452/2020 г. Иска да бъде признато за установено по отношение на ответниците „Д МАКС“ ЕООД и Г. В. Т., че Г. Т. не е собственик на 1/2 ид. част от СОС с идентификатор ***. Претендира разноски.

По реда и в срока по чл. 131 ГПК ответникът „Д МАКС“ ЕООД оспорва допустимостта на предявения иск. Възразява и срещу неговата основателност. Оспорва твърденията на ищцата, че тя е едноличен собственик на процесния имот. Заема позиция, че дори и да се приеме, че на 13.05.2003 г., когато ищцата твърди, че е заплатила дела от имота на Г.Т., между страните да е сключен неформален предварителен договор за прехвърляне на собствеността, то същият се бил обезсилил, тъй като в преклузивния 3-годишен срок по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не бил обявен за окончателен. Възразява, че ищцата бездействала и не се снабдила с титул за собственост, като към момента на налагане на възбраната върху имота нямало вписване на прехвърляне или учредяване на вещни права върху имота. Намира, че от приложените към исковата молба писмени доказателства не може да се направи категоричен извод, че ищцата е заплатила на отв. Т. уговорените между тях 9 000 лв.Претендира отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Ответникът Г.Т. не е депозирал отговор на исковата молба.

От приложените по делото писмени доказателства се установява, че ищцата и отв.

Г.Т. са сестра и брат, които са законни наследници на сестра си А.В. Т., поч. на 20.10.2002 г. Видно от нот. акт № 2/22.08.1978 г., баща им В. Т. прехвърлил на А. Т. апартамент „И“ в гр. Русе, ул. „6 с.“ № 33, вх. „Г“ срещу задължение за издръжка и гледане.

Липсва спор, а това се установява и от приложените писмени доказателства, че ответниците са страни по изп. дело № 452/2020 г. на ЧСИ В. М., по което принудителното изпълнение е насочено към ½ ид. част от горепосочения недв. имот за събиране вземането на отв. „Д МАКС“ ЕООД от отв. Г.Т., като за периода от 11.01.2021 г. до 11.02.2021 г. е била насочена публична продан. Съдебният изпълнител 3 описал имота, като приел, че ½ ид. част от него е придобита от длъжника по наследство от сестра му А. Т..

Приобщена към доказателствения материал е и разписка с нотариална заверка на подписа на отв. Г. Т., с която същият удостоверява, че на 22.01.2003 г. е получил от сестра си М.Т. сумата от 2000 лв. като първа вноска по обезщетение от получено наследство- апартамент в гр. Русе, ***, вх. Г, ет. 3. Видно от удостоверение от Община Русе и приложеното към него Решение № 321 на ОбС от 14.09.1995 г. улица „Н. О.“ се преименува в улица „6 с.“.

Приложена по делото е и разписка с нот. заверка на подписа, с която Н. М. удостоверява, че на 13.05.2003 г. е получил от Г.С. сумата от 4432 щатски долара, представляваща равностойността на задълженията към него на ищцата М.Т. и отв. Г.Т., съгласно сключения от него договор за заем с наследодателката им А. Т..

От страна на ищцата в подкрепа на твърденията й са ангажирани и гласни доказателства.

Св. С. М.а дава показания, че познава М.Т. от 2013 г., от когато е наела под наем от нея процесния апартамент на ул. „6 с.“ в гр. Русе, в който живее и до момента.

Уговорените наемни вноски заплащала лично на М.Т. срещу разписка или й превеждала онлайн по банков път. Никой не бил предядявал пред нея претенции за наема, нито пък за апартамента. От М. знаела, че той е наследствен на нея и на брат й от починалата им сестра. Знаела, че братът на М. се казва Г., който обаче никога не била виждала.

Св. О.Б. дава показания, че познава М. като съседка, а брат й само бегло. Последно го виждала около година след смъртта на А., когато дошъл, за да уредят някакви имотни проблеми. Тогава извадили някакви документи. От разговора им разбрала, че се уговаряли М. да наплати припадащата се на Г. част. Знае, че ищцата плащала задълженията – неговите и на А., че се договаряли, когато се изплати всичко, наследственият имот от починалата им сестра да остане за нея. Свидетелства, че Г. не живеел в Русе, търсели го къде е, не знае къде е живял. Повече не била виждала ответника Т..

Св. В.П. дава показания, че с отв. Г.Т. били съученици и от там познавал и ищцата М.Т.. Изнася данни, че през 90-те години Г. заминал за Варна, после за Пловдив, след което се върнал обратно във Варна, а от 4-5 години живеел в чужбина. Свидетелства, че познавал само визуално починалата сестра на страните А., като знаел, че Г. бил продал дела си от получения в наследство от нея апартамент на другата си сестра М..

Това било преди около 20-тина години. В него период отв. Т. живеел във Варна, където заминал след като шивашкият му бизнес в Русе фалирал, имал нужда от финанси, от свидетеля също бил искал пари. Поради това поискал и от сестра си да му изплати дела. Свидетелства, че знае, че отношенията по повод апартамента между М. и Г. са 4 уредени. Дава показания, че знае, че за това жилище е имало някакъв заем, който М. уредила и разликата изплатила на Ж.. Доколкото си спомнял, съпругът на М. – Ж. С. погасил заема на А.. Свидетелства, че когато преди 2-3 години се видели, отв. Т. му споделил, че в Русе няма нищо, нито бизнес, нито жилище. Когато се прибирал в България нямал къде да отседне и ходил при приятели, в т. ч. и у свидетеля.

Свидетелства още, че отв. Г.Т. никога не е живял в процесното жилище.

При така установеното от фактическа страна, районният съд уважил предявения иск, като приел, че ищцата е упражнявала непрекъснато, явно и необезпокоявано владение върху идеалната част на брат си от 2003 г., когато, заплащайки дела му, променила и намерението си спрямо вещта да я свои като своя и е демонстрирала това си поведение спрямо ответника и спрямо всички останали лица, отдавайки го под наем.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

При разглеждането на спора не са допуснати процесуални нарушения, правилно са установени релевантните за спора факти и правилно е приложен материалния закон.

Първоинстанционният съд е изградил преценката си за придобиване по давност от страна на ищцата на идеалната част на брат й от имота въз основа на задълбочен анализ на всички доказателства по делото, събрани по надлежния ред, и обосновано е приел, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.

Заявените в исковата молба фактически твърдения и петитум обуславят квалификация на предявения отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 440, ал. 1 ГПК, всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да предяви иск, за да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника, т. е. целта на този отрицателен установителен иск е да се установи, че вещта, върху която е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника и спрямо нея не следва да се насочва принудителното изпълнение за погасяване на парични задължения на длъжника по образуваното изпълнително производство. В настоящия казус няма спор, че принудителното изпълнение е насочено върху недвижим имот, представляващ ½ ид. част от СОС с идентификатор *** с площ от 38.67 кв. м., находящ се в гр. Русе, ул. „6 с.“ № 33, вх. 4, ет. 3, ап. „И“.