Решение № 37 от 16.01.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр. София, 11.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елизабет Петрова

Членове:

Катерина Рачева

Михаил Малчев като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело № 20231000502672 по описа за 2023 година при участието на секретар Нина Вьонг и взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 ГПК и е образувано по въззивна жалба на ищеца К. Д. Т. чрез адв. С. Г. срещу решение № 3048 на СГС от 08.06.2023 г. по гр.д. 1880/2022 г., I ГО, 8 състав, в частта в която е отхвърлен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД срещу З. С. Д. за заплащане на 10 960 евро неустойка за забава по чл. 8 от договор за заем от 24.04.2017 г., изчислена за периода 23.02.2019 г. – 23.02.2022 г.

Жалбата е подадена в срок и е допустима.

В жалбата се съдържа искане за уважаване на иска за заплащане на неустойка, като се твърди, че СГС погрешно е тълкувал неустоечната клауза.

Постъпил е отговор от ответника по иска чрез М. Я., в който се твърди неоснователност на жалбата.

Няма направени доказателствени искания към въззивната инстанция и нови доказателства не са ангажирани.

В съдебно заседание жалбоподателят чрез адв. Г. моли за уважаване на въззивната жалба, а ответникът чрез адв. Ш. твърди, че няма техническа грешка в договора и страните са разбирали значението на уговорките.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

СГС е бил сезиран с иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във вр. чл. 240, ал.

1 от ЗЗД за връщане на главница от 20 000 евро по договор за заем от 24.04.2017 г. и с иск с правно основание чл. 92 ЗД за заплащане на 10 960 евро неустойка за забава за периода 23.02.2019 г. – 23.02.2022 г. по същия договор.

Ответникът е признал иска в частта за главницата, с решението искът е уважен и в тази част 1 то е влязло в сила. Спорни пред настоящата инстанция са въпросите уговорена ли е неустойка за забава по договора за заем и за какъв период, валидна ли е клаузата предвид изискванията на добрите нрави и прекомерна ли е неустойката.

Съдържанието на чл. 8 от договора за заем е следното: „при забава на заемателя при връщане на заемната сума, предмет на настоящия договор, той дължи неустойка в размер на 0,05 % върху стойността на заемната сума, за всеки просрочен ден, до изтичане на уговорения в чл. 3 от настоящия договор краен срок.“ Чл. 3 от договора пък гласи:

„заемодателят има право да получи дадената сума след изтичането на договорения срок, не по-късно от 30.10.2017 г., след изтичането на който краен срок заемодателят има право да търси събиране на сумата по чл. 1 от договора по надлежния съдебен ред. А чл. 1 от своя страна е следният: „заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 20 000 евро (двадесет хиляди евро) за срок до 30.10.2017 г., като след изтичането на посочения срок заемателят е задължен да върне посочената сума.“ В деня на подписване на договора сумата е преведена по банков път, видно от дебитно авизо на л. 7 от делото на СГС.

Тълкувани в тяхната цялост и с оглед целта на договора за заем, тези текстове означават, че заемодателят е предоставил безлихвен заем от 24.04.2017 г. до 31.10.2017 г., като през този шестмесечен период заемателят би върнал само главницата. Датата 31.10.2017 г., наречена в чл. 3 и чл. 8 „краен срок“ , е падеж на задължението за връщане на главницата, като за всеки ден след нея се дължи неустойка в размер на 0,05 на ден върху заемната сума. Съдът приема тезата на ищеца, че в чл. 8 е допусната техническа грешка и вместо „до“ следва да се чете „след“. Буквалното тълкуване, че неустойка се дължи до крайния срок – 31.10.2017 г. е лишено от смисъл, тъй като в чл. 8 са употребени думите „забава“ и „просрочен“, а раздел IV, в който е чл. 8, се нарича „Неустойки“ и е след раздел I . „предмет на договора“; II.

„права и задължения на заемодателя“ III. „права и задължения на заемателя“. Преди 31.10.2017 г. няма забава и няма просрочени дни. Напротив, в рамките на шест месеца заемателят може да върне главницата, без да дължи лихва. Баланс в правата и задълженията между страните се постига с клаузата за неустойка след тази дата. Договореният срок е шестмесечният период от предоставяне на сумата до падежа. Крайният срок е денят, в който изтича договореният срок. Съдът не споделя тезата на ответника, че сумата от 0,05 % е лихва, която цели стимулиране на заемополучателя по-бързо да върне сумата. Никъде в договора не се споменава възнаградителна лихва и ако имаше, тя не би се дължала за всеки „просрочен ден“, а на месец или на седмица.

Тълкувана по този начин, клаузата произвежда действие, което следва да се предпочете пред лишаването й от действие. Поставя се въпросът за противоречието й с добрите нрави.

Следва да се съобрази, че задължението за връщане на сумата не е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека. От значение е също, че главното задължение е парично и поради това винаги забавено, следователно и неустойката е за забавено изпълнение. Не е уговорен краен срок, но слагането на край на течението на неустойката зависи единствено от изпълнението на длъжника. Ето защо, съдът намира, че неустойката от 0,05 % за всеки просрочен ден върху заемната сума не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Следва да се съобрази, че при частично изпълнение, неустойка би се дължала само за невърнатата сума, тъй като само тя ще е „заемна“.

Неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода, докато е налице състоянието на неизпълнение на задължението на длъжника. Времето, през което ще се начислява неустойката, е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник. Забавеното неизпълнение предпоставя определяне на неустойката за период и до размер, които биха могли да бъдат ограничени единствено от погасяването по давност на претенцията. Да се приеме, че липсата на краен предел за начисляване на неустойката накърнява моралните норми, означава индиректно да се стимулира длъжника към виновното неизпълнение на договорните задължения, основавайки се на възможността при евентуален съдебен процес да иска клаузата за неустойка да бъде прогласена за нищожна.

Непосочването в договора на краен срок, до който се дължи неустойката, не нарушава, а в 2 определени случаи би могло в по-голяма степен да обезпечава точното изпълнение на задълженията по договора. Такава клауза за неустойка е в синхрон с общоприетото начало за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения поради обстоятелството, че продължителността на времето, за което ще се дължи неустойката е поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на неизправната по договора страна.

(ВКС, решение от 25.02.2009 г.по т.д.№ 395 по описа за 2008 г. на Първо ТО) По повод искането за намаляване на неустойката поради прекомерност съдът излага следното. При искане за намаляване на неустойката поради прекомерност доказателствената тежест за установяване на претърпените вреди носи длъжникът, а не кредиторът, несъответствието на неустойката с вредата също е факт, подлежащ на доказване от него съгласно Решение № 12 от 21 март 2011 г. по т.д.№ 1056/2009 г. на І т.о. на ВКС. Тази доказателствена тежест е указана на длъжника, но няма ангажирани доказателства за установяване на такава прекомерност.

Независимо от това, дали неустойката е прекомерна, може да бъде преценено при сравнение със законната лихва за същия период. Изчислена с публично достъпния на сайта на НАП калкулатор съобразно ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, законната лихва върху 20 000 евро, е 6094.44 евро, следователно неустойката е малко под 1,8 пъти по-голяма от законната лихва. Това означава, че неустойката за посочения период дори не е два пъти поголяма от законната лихва. Периодът на претенцията, ограничен от тригодишния давностен период, не води до прекомерен размер. Паричното задължение е винаги забавено и кредиторът се ползва от презумпцията на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че вредите му са поне в размера на законната лихва. Съобразно съдебната практика, формирана по реда на чл.290 ГПК ( Решение № 223 от 19април 2016 г. по т.д. № 3633/2014 г. на І т.о. на ВКС, Р.. № 65 от 14 април 2009 г. на ВКС по т.д.№ 589/2008 г. на Второ т.о. на ВКС) намаляването не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката и действително претърпените вреди.

Изводът произтича от санкционните функции и обезпечителния характер на неустойката, чието предназначение е не само да обезщети кредитора за вредите от виновно неизпълнение на договорни задължения, но и да обезпечи точното изпълнение на поетите задължения и да накаже неизправната страна. Като се съобрази и обсъдената вече липса на възнаградителна лихва за заема, не е нарушен разумният баланс между правата и задълженията на двете страни и неустойката не следва да се намалява поради прекомерност.

Неоснователен е доводът на ответника, че за периода 23.02.2019 г. – 23.02.2022 г. може да се търси само законна лихва. След като страните са уговорили неустойка в размер повече от законната лихва, се дължи тя, а не законната лихва, като двете са алтернативни.

Размерът на неустойката за претендирания период е изчислен от вещото лице по приетата от СГС съдебно-счетоводна експертиза и е посоченият с исковата молба - 10 960 евро.

По изложените съображения искът за заплащане на 10 960 евро неустойка за забава по чл. 8 от договор за заем от 24.04.2017 г., изчислена за периода 23.02.2019 г. – 23.02.2022 г., е основателен.

Поради несъвпадане на изводите на двете инстанции обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната част относно иска за неустойка, като вместо това ответникът бъде осъден да плати на ищеца 10 960 евро (десет хиляди деветстотин и шестдесет) евро неустойка за забава по чл. 8 от договор за заем от 24.04.2017 г., изчислена за периода 23.02.2019 г. – 23.02.2022 г.

Предвид изхода на спора на ищеца се дължат всички сторени разноски пред първата инстанция, а на ответника разноски не следва да се присъждат. Ето защо, решението следва да бъде отменено и в частта, в която на З. Д. са присъдени 991 лева разноски, а на К. Д. Т. следва да се присъдят още 2133 лева.

За въззивната инстанция въззивният жалбоподател претендира разноски за държавна такса от 428,72 лева, които следва да му бъдат присъдени.

Предвид горното, съдът

3

РЕШИ:

ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 3048 на СГС от 08.06.2023 г. по гр.д. 1880/2022 г., I ГО, 8 състав, в частта, в която е отхвърлен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД срещу З. С. Д. за заплащане на 10 960 евро неустойка за забава по чл. 8 от договор за заем от 24.04.2017 г., изчислена за периода 23.02.2019 г. – 23.02.2022 г. и в частта, в която К. Д. Т. е осъден да пати 991 лева разноски и вместо него постановява:

ОСЪЖДА З. С. Д. ЕГН **********, гр. ***, ж.к „***“ бл. *** вх. * ет. *, ап. ** да заплати на К. Д. Т. ЕГН **********, гр. ***, кв. „***“ бл. **, ет. *, ап. * на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 10 960 евро (десет хиляди деветстотин и шестдесет) евро неустойка за забава по чл. 8 от договор за заем от 24.04.2017 г., изчислена за периода 23.02.2019 г. – 23.02.2022 г.

ОСЪЖДА З. С. Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на К. Д. Т. 2133 лева разноски за първата инстанция и 428,72 лева разноски за държавна такса за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС по реда и предпоставките на чл. 280 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4